Има в една от последните пиеси на Шекспир дълбоко драматична сцена, в която гениалният драматург разкрива как се променят отношенията между деца и родители, когато едните порастват, а другите остаряват… Пиесата е “Крал Лир”, действието се развива след като кралят е предал трона и цялата си кралска власт на любимите си дъщери, израсли под крилото му в дълбока взаимна любов и щастие. Запазил е само отряд от личните си гвардейци, с които дълги години е делил времето си и сега му остават като единствен спомен от кралското величие… Но минало малко време и дъщерите му подаряват изненада – съкращават наполовина този негов спомен.
“Татенце любими – за какво ти са? Нали ние сме с тебе и никой не застрашава живота ти. Трябва да се живее по-икономично”… “Щерки мои-им казал кралят, – и най-бедният просяк си пази някое непотребно парцалче от доброто си време и то му дава сили, а споменът му вдъхва утеха в нерадостните старини…”
Неизброими са тъмните облаци, които притъмняват дните на много родители с промяната на лидерството в семейната стълбичка…
“Почитай баща си и майка си!” – това е петата Божия заповед и тя е поставена веднага след задълженията ни към Твореца. Родителите – това са Божиите заместници на Земята за своите деца. Те са създали техния живот. Родителите са продължителите на живота. Те съхраняват и препредават от векове във вкове Божественото творение, наречено “Човек”. Без тях Земята не би била същата.
Но защо Бог казва “почитай”, а не “обичай” родителите си?
Може би, защото обичта между Създател и творение е нещо естествено и закономерно, свързано с необходимостта да се продължава съществуванието. При висшето положение, което човек заема в природата, почитта е нещо особено… Да ПОЧИТАШ своите създатели след Бога – това означава, че ти трябва да ги уважаваш безпрекословно, независимо дали са богати и силни или са останали бедни и слаби.
Върху почитта към родителите и значението на техния авторитет се гради основното звено на обществото – семейството, без което е немислимо издигането на човешкия род, дори и самото му съществуване.
Почит и преданост към родителите – това е онова безкористно чувство, което в днешния век на интереси, на болезнен стремеж към притежание на вещи, постепенно губи своята сила.
На новите имигранти в Америка им се струва, че тук връзката родители – деца е прекалено модернизирана. Най-често всичко е разчетено според себестойността – кога ще се отделят децата, колко пъти в година и на кои празници, за по колко часа, ще си гостуват и пр. Много по-естествени са връзките между родители и деца при първо поколение имигранти – при нас, балканските народи, при арменци и грузинци, в Средния Изток, при японците… Същото е и при амишите – да сте видели просяк от тяхната общност?
Много често децата на имигранти от различни народи осъзнават бедността на своето семейство, в сравнение с американския стандарт, но семейните традиции и уважението към родителите им остава такова каквото заслужават, според Божите закони.В училище често пъти те са сред деца, чиито семейства са много по-заможни. Но обичат, гордеят се и почитат своите родители, въпреки, че те нямат яхта, къща с басейн или самолет. Мисля даже, че те почитат своите родители повече отколкото децата на мнозина от онези с яхта, къща с басейн и самолет…
Има едно конфузно нещо, по което се познава кой наистина почита родителите си. Не може да твърдиш, че ги обичаш, ако… се срамуваш от тях. Ако при всеки случай, при всяка обстановка, на всяко място си готов да кажеш – “Това са моите родители” със синовна почит – ти ги обичаш.
Обичта поражда и действията, без които тя би била само словесна заблуда – да се погрижиш за тях на старини, да не ги огорчаваш. С благодарност за това, че някога те са се грижили за тебе, отглеждали, възпитавали, пратили са те на училище и са те подготвили за света…
Идват, за съжаление, и времена, когато човек губи силите, понякога и бистротата на ума си, това може да го направи капризен и своенравен… С една дума – остарява. Но, както е казано в Библията:
“Синко, прибери родителите си в старостта им, не ги огорчавай в залеза на живота им. Ако и да са отслабнали по снага и ум – имай снизхождение…”!
Между Бог и Родителите има сходство. Както Бог е Небесен Баща на всички, тъка и Родителите са земните бащи и майки на своите деца.
А с какво да отговорят старите родители на новото време и да радват все още със жизнеността си пораслите деца и малките си внуци?
Младостта по много превъзхожда старостта. Както и силата – слабостта.
Старостта, обаче, също може да постигне много, опирайки се на събраната мъдрост и житейския опит, които още ги няма у младите. И това изпълва живота на стария човек много често с наслада и удовлетворение от факта, че е още необходим, че животът му още е важен за нещо, въпреки по-слабото тяло.
Тези, които нямат духовен живот и са били през живота си устремени само към телесната си същност, приемат особено трагично старостта. За тях тя е отчайваща. В тях няма искрицата от Бога, която крепи духовния човек.
Духовният човек е много по-близък до Бога и духовната реалност, които са вечни. И тук всяко възрастово деление е условно. Нашият Бог е вечен. Той Е. Преди времето и пространството. И духът на вярващия е част от същата тази духовна искра.
Ако човек е живял само да трупа пари, когато старостта дойде при него неминуемо ще започне да чувства озлобление и отчаяние, което ще направи горчиви дните му. Как ще остави всичко това? За което е изпотрошил костите си да го посъбере и направи…Тогава при него идва духовната смърт, която изпреварва физическата.
Такива хора стават тежест за близките си, които с нетърпение чакат да се освободят от тях и това още повече трови последните дни на стария човек.
Но старостта не е задължително да бъде тежка и угнетителна, тя може да има и своите светли страни.
В старостта човек може да запази своето достойнство и себеуважение; да гледа оптимистично към бъдещето; да гледа на всеки ден от живота си като дар; да приема някои житейски функции и задачи; просто да приеме промяната.
За възрастния човек има много приятни работи, които може да върши в новия период от живота си – да се грижи за внуци, да напише спомените си, да се отдаде на добро хоби…
Според Библията младостта, както и безсмъртието, са били достояние определено за хората и дадено им при живота в Рая. Но грехопадението, което пада върху човека, определя друга посока в човешкото развитие. И днес този процес продължава. Колкото повече се обвързват хората със земното, с желания да имат все повече и повече, толкова по-бързо е краят – на всеки човек поотделно и на всички хора заедно.
Климент Величков,
България Сега, Чикаго
