Наскоро се разхождах из планината и намерих там миниатюрни къщички за птички, които сякаш обитават градината на душата ми, което искрено ме зарадва. После пък разглеждах красиви снимки с етюди от красивата моя София. Прелестни тераски, опасали къщите, в които са живеели старите софийски аристократи (а сега и техните наследници може би?!), величествени църкви, орнаменти, също и снимки на малките Петте кьошета и т.н., и т.н. Най-много ме впечатли оригинален поглед на храм-паметника „Св. Александър Невски” – беше огледален образ с куполите надолу, огледан в локва върху паветата. Изтръпнах. Дойде ми просветление. Сетих се за значението на водата според Карл Густав Юнг. Тя е подсъзнанието, така че в тази снимка видях огромна символика. Вярата се оглеждаше в подсъзнателния свят. И тогава осъзнах, че така, както се пръкваме от утробата и както не можем да съществуваме без вода още от ембрионалното си развитие, така и не можем да живеем без своята вяра. Всеки я е интегрирал в подсъзнанието и впоследствие в съзнанието си вяра в любовта, в доброто, в късмета и ако някъде по пътя ги е загубил, е много важно да си ги върне, защото безверието ще го доведе бързичко-бързичко до портите на мрака. Прекрасна беше тази фотоизложба на репортерката Десислава Кулелиева, изложена в градинката пред Народния театър.
След това се насладих на невероятната постановка „Завещанието на целомъдрения женкар”, където актьорът Васил Михайлов или, както е по-известен, капитан Петко Войвода, изигра главната си роля повече от удивително, както и младите актьори, които му партнираха. Наистина за сценичните хора няма възраст. Убедих се за пореден път! Постановката остана в мен и усещам, че задълго ще размишлявам над нея и над въпросите, които повдига. Според мен добрата пиеса отговаря на доста въпроси, но и повдига много други, на които зрителят сам трябва да потърси своите отговори. А тази определено е такава! Може би неслучайно е на сцена вече толкова сезона!
Пиесата оставя извода, че един мъж не е задължително да приласкава жените до себе си само заради плътското желание, а по-скоро, за да ги накара да летят на крилете на истинската, платоничната любов. Изведнъж се оказва, че набеденият за прелъстител и женкар „Дон Жуан” с 617 бройки в личната си „колекция” от дами (а може би дори 3000-4000, както говорят „хората”?!), всъщност е мъж, който не би могъл да обладае истински никоя от тях, камо ли да им направи деца. Той се оказва един клет идеалист, който като малък е боледувал и това му боледуване го е лишило от мъжкото му „можене”. Но, както казва героят му: „Който се гледа през очите на света, се оглежда в криво огледало”, а единствената истина е, когато всеки погледне в очите на възлюбения си. Не след дълго при него идва единственият монах, който е склонил да изповяда предсмъртно този „грешник”, но в крайна сметка всъщност младото отче се изповядва пред „Дон Жуан”. Целомъдреният женкар научава отчето да се бори и дори да умре безстрашно за своята изгора. Под ценните уроци по любов на този „Дон Жуан”, монахът заменя расото със „светски” дрехи и малко по-късно, когато жената на мечтите му се появява, той плахо започва да се бори за нея и накрая спечелва доверието и безкористната й любов… и всъщност вярата и любовта са заедно на една сцена, което само по себе си е доста показателно и силно като символика… Още по-голяма е символиката и като вземем предвид, че в случая любовта в лицето на въпросния Дон Жуан беше на къде-къде по-респектираща възраст от тази на младото отче, което олицетворяваше вярата. Вярата дори в известен момент бе поставена на колене. И според мен е хубаво да бъде така, защото в края на краищата никоя вяра не може да апелира за добро и за справедливост, ако на дъното й не стои безкористната любов към брата, към сестрата, към родителите, дори и към враговете. И в същото време любовта не може да се роди и да оцелее задълго без доверието, което е вид вяра. Тия две неща неслучайно са винаги ръка за ръка, даже ми хрумна, че образуват своебразна спирала на ДНК.
Хубаво е в началото на новата 2017 година, когато отново слушаме за атентати, за насилие и други подобни, да се замислим за любовта, за доброто, за доверието, за нежността в душите. Нека не влизаме в ужасната матрица на ежедневието, нека разнообразим дългогодишния си брак или връзката си. Иска ми се да живея в свят, където повечко мъже да са като този „целомъдрен женкар” и затова ще се обърна към мъжката половина от читателите със съвета: Любете жената на сърцето си, карайте я да лети и не се страхувайте да летите само с нея! Истинската любов няма как да ви отнеме свободата на духа, така че не се плашете… опитайте. Може пък да ви допадне. Знае ли човек?!
С уважение и целомъдрие:
Деспина Клер
в. „България СЕГА“
