В таванската стая на къщата ни се намира малкото ни книжно съкровище. Библиотеката, в чиито рафтове са скътани и много книги, повечето с меки, избелели корици и оръфани от прелистване страници. Почти непотребно за виртуалната ни действителност наследство, изгладувано и натрупано от началото до средата на миналия век от вече забравените стари, селски даскали – дядо и баба на съпругата ми. Често се ровя из пожълтелите им страници и меланхолично заключавам, че в чисто човешки аспект всичко, което преживяваме вече се случвало безброй пъти. Страстите ни хорски също не са се изменили.
„Поезията, прости ми Господи, трябва да е глуповата” – е казал един от най-великите поети – Пушкин. И все пак е продължавал да пише стихове, и в стиховете е влагал онази порция глупост, без която поезията, както и яденето без сол и подправки става блудкаво. Значи,при желание, можеш да се преструваш на глупав, и то така, че всички да приемат престорената ти глупост за истинска. Дори нещо повече, можеш да се преструваш на умен, и то така добре, че никой да не търси в това някакво симулиране. И трябва да знаем, противоположно на Пушкин, повечето писатели трябва толкова да се грижат за това да изглеждат глупави, колкото и за това да изглеждат умни. Фактите показват, че старанията им са успешни. Излиза така, че същността на писателския талант е умело да се гримираш по отношение на ума, благородството, красотата, смелостта и т.н. Защото умните, благородните и смелите хора са толкова малко, а талантливите писатели – толкова много. Дори и искреността е подправена така, че дори и най-опитното око може лесно да бъде заблудено. Пушкин ни завладява много, вероятно защото не иска да бъде толкова умен, защото е знаел, колко малко полза има от ума. В практическия живот, щеш, не щеш, разбира се трябва да следваш повелите на разума. Предимството на поезията е, че тя не задължава никого да мисли онова, което казва. Казвай каквото ти хрумне, само да е подредено в рими и да е увлекателно. Същия този Пушкин е написал:
Не для житейского волнения,
Не для корысти, не для битв,
Мы рождены для вдохновенья
Для звуков сладких и молитв.
Така е казал Поетът. А ако прочетете писмата и биографията му? Постоянните житейски вълнения, непрекъснатите неприятности и сблъсъци, вечните и непрестанни грижи за пари, пари и пак пари. Да се чудим, кога е намирал време да се отдаде на творчески пориви, да съчинява тези сладки и благозвучни, стихотворни рими. Разбира се, трябвало е да се лишава от сън. Истинските творци трябва да работят нощем, защото през деня е невъзможно и трябва да се вълнуваш от дреболиите на ежедневието. През деня трябва да водиш битка за оцеляване. Колко жестоко се е подиграла съдбата с Пушкин, който е мечтаел за участта на поет, избавен от битки. А е загинал в дуел с един празен и жалък човек, който е умеел добре да борави с оръжие. Как е станало така, че той е изложил гърдите си пред удара на първия срещнат куршум? Той, който от младежките си години така добре е разбирал хората!
Бедният Пушкин с неговите сладки и благозвучни рими и молитви. Той е пял и се е молел, а Дантес се е целел и разбира се е успял да улучи певеца. Разумно и философски погледнато трябва да се вземе страната на Дантес, като преди това се изговорят безброй благородни думи за Пушкин. Защото Разума, както и Дантес иска да се улучи точно и без пропуски. И точно така се е случило под безразличния поглед на неподвижните звезди…
Зачетох се в първото издание на “Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше от 1905 г. и на тази тънка книжчица, издадена през 1941 г. и описваща семейната и лична драма на Лев Толстой, състояща се основно в краха на безграничната му вяра в човешката добродетел. Породена от духовната, но не и физическа изневяра на съпругата му София Андреевна, влюбила се в младия композитор и музикант Танеев, след като го е дарила с 13 деца и 6 внуци към момента. Също и от разочарование в несбъдването на социалните му проекти и вижданията му за демократизиране на политическия живот в Русия.
Когато Гьоте навършил 80 г. получил безброй поздравления от почитатели на литературния му талант, включително и от много августейши особи. Поглеждайки назад във времето, увенчания с лаври старец възкликнал: „Der faeirlichste Tag (най-празничния ден)! А Толстой? На другия ден след 80 годишния си юбилей, той избягал без да се оглежда от дома си, и от славата, и от покровителите и от спомените си. На осемдесет години, с нечувана слава на мъдрец, писател и проповедник, какво повече му трябва на човек? Дълго преди юбилея, написва в дневника си: „Често си представям героя на Историята, когото искам да опиша. Това е човек, например възпитан в кръга на революционерите, отначало революционер, после народник, социалист, православен, монах в Атон, после атеист, семеен човек, духоборец. Непрекъснато нещо започващ и захвърлящ го, без да го довърши. Хората му се присмиват. Не е направил нищо и накрая умира в някаква болница. И докато умира си мисли, че нищо не е направил в живота си. А той е светец”.
Така е говорел и след двадесетина години в деня след юбилея си, когато крадешком напуска насред зима дома си, с торбичка на рамо, като последния мужик. След няколко дни умира от възпаление на белите дробове в никому неизвестната гаричка Астапово. Така, той е добавил заключителната фраза в историята на собствения си живот.
Хората, които много говорят за праведност, рядко наричат самите себе си праведни. Но, това разбира се не означава, че те не се смятат за такива. Обратно, да вярваш, че праведноста е последната цел на човека, и да смяташ себе си повече от останалите за причастен към праведноста, кой доброволно би постъпил така? Обикновено, онзи, който търси праведноста, рано или късно я намира. Факта, че я търси, доста скоро го убеждава в собствените му заслуги и дарования. Защото, видите ли, всички си живеят безгрижно, а аз страдам духовно и търся. Излиза, че стоя високо над тълпата. Едва ли ще намерите и един проповедник, който да не бичува тълпата и народа и който съзнавайки правото си да бичува, да не намира духовно удовлетворение от това. Дори и хора като Толстой, Достоевски и Ницше, на са се отказали от правото си да корят и да поправят ближните си. По принцип това не е някаква беда. Защото животът им е бил изпълнен с много трудности и преследване на високи цели и никой не би дръзнал да ги укори, че всъщност са живеели като всички, но са търсели утеха, или отдих в съзнанието си в своята справедливост. Лошото е това, че често техните читатели, и то от най-добрите и образованите са съблазнявани от тяхната слабост, от това, което в тях е „човешко, твърде човешко” според Ницше. Не напразно Пушкин е написал:
…пока не требует поета
к свещянной жертве Аполон
Меж детей ничтожнъых мира
быт может, всех ничтожней он
Именно Толстой и Ницше особено силно са чувствали, как се цени праведноста от хората и колко нищожна е тя пред Бога. Ницше е написал „Отвъд доброто и злото”, а в последните си произведения Толстой разказва, колко го е измъчвал и му е пречил да живее непрекъснатия стремеж към праведност и желанието да се чувство по-добър и по-висш от другите. А именно в Толстой и Ницше търсят опора онези, които се нуждаят, както гладния от храна, от вяра в изключителната си правота. Когато Толстой и Ницше са сочели сламките в очите на ближния, това им напомняло за гредите в собствените им очи. Техните читатели се заразяват от патоса им в разобличаване на тълпата и вярват, че той е източник на пророческата им дарба. Те е трябвало да виждат дребните неща в ближните, за да не забелязват проблемите в себе си. И днес хората, особено писателите и поетите изпитват острата необходимост да повярват в своята изключителна правота. И това, след великани на духа, като Толстой и Ницше… Почти всеки писател вярва в своето провиденческо предназначение, или казано иначе, живеят с илюзията, че макар и често да се надсмива над останалите си колеги, и те не по малко от тях вярват в своето предназначение и истина.
Така ли е било винаги, или сега е станало така? Или, може би, така трябва да бъде? Или, може би това е нужно Богу, който иска да не бъде разкрита последната Му тайна и развива в тях самолюбие, което ги тласка да приемат първата им попаднала илюзия за последна истина. Дава ни и специфичната слепота, която ни пречи да се видим в огледалото, но ни позволява да се вглеждаме в другите. Или, може би тук се крие нещо друго? А може би е дошло времето да се събудим от здравия смисъл и на мястото на еднаквата за всички ни действителност да поставим като наша естествена среда, пресичащите се и взаимоизключващи се илюзии.
А иначе е крайно интересно да се съзерцава зрелището на борбата между многобройните претенденти за славата, досущ като средновековната война за Испанското наследство. Не напразно е казано по повод размислите на най-мъдрия от всички смъртни(Соломон), който имал непредпазливостта, в края на дните си да сподели с хората своята песимистична равносметка за живота: „А освен всичко туй, синко, пази се от това – да съставяш много книги, то няма край, и много да четеш, то е уморително за тялото” (Екл.12:12).
Това предупреждение, няма спор, е правилно. Но, както е известно, някои не могат да се спрат…
Светослав АТАДЖАНОВ
за в. „България СЕГА“
