… Началото е у седмината велики мъже – първо-просветители на българите – Кирил и Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий… След славянската азбука, създадена от двамата братя – Климент е ученият мъж, който прави първите особено съществени преводи и свои писмени изяви, имащи цената на една нова култура… И това са дарените от Бога на света нови пътища на духовност и просвещение – българските…
Мястото е по средата на Стария континент, а времето – по средата на светата мисия в Панония и Великоморавия. Тук, след възнасянето на светите братя Кирил и Методий, започват политическите гонения на техните ученици с цел унищожаване на новозараждащата се култура и духовност и по този начин претопяването на славяните към немскоезичните народи и техния бит и душевност.
В центъра на тази борба след 885 година застават Климент, Наум и Горазд. Те са които предвождат ожесточените спорове с германския църковен клир и новия княз на Великоморавия. Силите са неравни… В гръцките летописи от онова време и за тези събития се казва:
“При такива съдници силата доби пълна власт, за да мъчи и души верните слуги Христови и защитници на вярата. “Ако някой се улови,” казваше князът, “да не върви по учението на немците, да им бъде предаден, за да правят с него каквото щат”. Тогава нечестивите почнаха силно гонение срещу ония, които стояха на бащината вяра и бяха готови всичко да претърпят заради нея. Едни безчовечно мъчеха, на други къщите грабеха, като съединяваха с нечестието си и користолюбие, други влачеха голи по тръните, и така постъпваха даже със старци.
Имаше измежду тях мъже, които бяха достигнали учена степен, както Горазд. Той беше родом моравец, знаеше добре и двата езика – славянския и гръцкия, та добродетелта Методиева го беше поставила на трона, но еретическата злоба го свали от него. Такъв беше и Климент презвитер, много учен, също и Наум и Ангеларий. .png)
Те, както и мнозина други славни мъже, бяха оковани във вериги и хвърлени в тъмници, гдето им беше забранено всяко утешение, било от роднини, било от познайници, които никак не смееха да се доближат до тях. Но Господ, Който утешава смирените и изцелява болните, и тях утеши. И да им тежаха веригите, те не забравяха за молитва, а пееха черковни песни и псалми. И стана голямо земетресение и веригите паднаха. Затворниците станаха свободни.
От това Божие чудо се стреснаха гражданите, отидоха при княза и взеха да роптаят, загдето се преследват светците, които заслужават почит.
Но еретиците взеха да оборват това чудо, както правеха фарисеите с чудесата на Иисус Христос. Те рекоха, че това са вълшебства и магии. Те представиха това за работа на Велзевул, със силата на когото самите те бяха изпълнени. После заповядаха на войници да ги заведат в разни страни по река Дунав. Така те изпъдиха небесните граждани на вечно изгнание от държавата. А войниците, варварски люде, защото бяха немци, като усилиха природната си дивота с дадената там заповед, изкараха светците от града, съблякоха им дрехите и ги повлякоха голи. По тоя начин те им причиняваха две злини: поругаване и вреда от студения въздух, който винаги върлува в крайдунавските страни. Освен това, те често въртяха над шиите им мечове, като за да ги удържат, допираха копията си до снагата им, като за да ги убодат, тъй че да изпитат смъртния страх неведнъж, а толкова пъти колкото ги заплашваха със смърт. Всичко това беше поръчано на войниците от враговете. После, като се отдалечиха доста много от града, войниците, които ги водеха, ги пуснаха, а сами незабавно се върнаха в града.
Като знаеха, че Господ е заповядал на гонените от един град да бягат в друг, Христовите изповедници се стремяха в България, за България мислеха и надяваха се, че тя ще им даде успокоение. Но и за нея щяха да изгубят надеждата си, ако не си криеха дирите. Затова те гледаха око да не ги види, макар и да бяха оскъдни откъм храна и облекло. И страхът наистина ги накара да се разделят един от друг, и по Божия воля те се разпръснаха на разни страни… Климент взе със себе си Наум и Ангелариий, и тръгнаха към Дунав.
…Като дойдоха при Борис, той ги прие с почит прилична за тях, и ги разпита за приключенията им. Те му приказваха всичко от край до край, без да скрият нищо. Князът, като изслуша това, много благодари на Бога, гдето е пратил тия свои изповедници като благодетели на България, и че е подарил за учители и писатели на вярата не какви да е люде, а подвижници и мъченици. Даде им облекло, прилично на свещеници, направи им всякаква чест, заповяда да им се дадат за живеене къщите, определени за най-първите му приятели, и им даде изобилно всичко, което им бе потребно, защото знаеше добре, че когато мисълта се отвлича с грижи за маловажни телесни потреби, това много бърка на посветените на Бога занятия. А пък самият него го обзе горещо желание, да приказва със светците всеки ден, да ги разпитва за древни повествования и за жития на светиите, и да прочита с техните уста светите Писания.
Па и от неговите първенци ония, които се отличаваха от другите било по знаменит род, било по голямо богатство, и те ходеха при светците, като деца при учител. Разпитваха ги за всичко, що се отнася до спасението, па освен че сами се поучаваха, и вкъщи проповядваха и разказваха каквото чуваха. Присърце пристъпваха те до светиите, и всеки се мъчеше, да ги склони да му дойдат вкъщи, смятайки тяхното пребиваване за освещение и вярвайки, че където са те тримата, съединени помежду си във всичко и по душа и по тяло, там се намира и Господ..png)
Борис не преставаше да мисли, как да даде на светите мъже леснина, за да вършат Божието дело. Бог го вразуми, и така Климент бе пратен като учител на Кутмичевица, близко до Охрид, и бе заръчано на всички жители на тая страна да приемат светеца с усърдие, да му готвят всичко изобилно и превъзходно, да го поздравяват с дарове, та чрез видими съкровища на любовта, назначени за душата, да го направят близък до всекиго. Но най-достопохвално бе това, где сам Борис подари на блажения Климент, три прекрасни къщи в Девол, които принадлежаха на една кметска челяд, па освен това места за почивка до Охрид и Главеница.
Такива работи направи князът; така неговата чудна душа обърна, колкото бе възможно, любовта си към Христа към служителя Христов, та и на други стана пример за такова усърдие. А Климент какво правеше?
Във всяка енория той имаше по неколцина мъже, и то не малцина, защото брояха до три хиляди и петстотин души; с тях той повечето приказваше и им развещаваше по-дълбоките места из писанията. А нас, смирени и недостойни, той повече доближаваше до себе си, според сърдечната си добрина, та ние бяхме наедно навсякъде, гдето работеше или говореше, или поучаваше чрез дело и слово. И ни веднъж не го видяхме празен; но всякога, и денем и нощем, или деца учеше и то разнообразно: на едни посочваше, как се пишат буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, на трети оправяше ръцете, за да пишат, или се предаваше на молитва, или пишеше книги.
Случваше се понякога, че в едно и също време вършеше две работи: пишеше и учеше нещо децата. Никога не стоеше без работа, защото знаеше, че празнината ни учи на всяко зло. И разбира се, неговите ученици бяха най-отлични по своя нравствен живот и учение. Измежду тях той ръкополагаше анагности, иподякони, дякони и презвитери. По всяка енория поръчваше делата на триста ученици, които без да взимат заплата и да плащат на княза данък, служеха на Бога и бяха поставени на Него да плащат плата, или по-добре да връщат дълг.
Ето какво извърши Климент през цели седем години. Настъпи осмата година от неговото учителстване, която беше и последна от живота на Божия раб Михаил-Борис, княз български. Управлението му наследи неговият син Владимир, който князува четири години и се помина от тоя свят. Наследник стана брат му Симеон, който пръв се нарече български цар. Той като баща си Борис имаше истинска блага душа: с всеки се отнасяше просто и добре, а особено с тия, що показваха благочестив нрав. Той беше забележителен с християнския си живот, имаше гореща вяра и усърдие за черковни дела. Затова той продължи бащините начинания и уголеми Божията проповед, като съгради по всякъде църкви, та утвърди православието и отвори широк и гладък път за Божия закон.
Народната мълва възвеличаваше Климент и го правеше по-велик, отколкото сам той се мислеше. Когато тая мълва достигна до цар Симеон, тя му вдъхна и на него любов към тоя учител. Тогава царят повика при себе си светеца, захвана да приказва с него и усети освещение от неговия поглед, защото ликът на блажения Климент вдъхваше даже на враговете му преголямо уважение.
Тогава царят много приказва за християнството на българската земя и смяташе за блажено своето царуване, загдето Бог му е дарил такова добро. Климент, който възпитаваше до тогава най-умните свои ученици, които го слушаха като баща, като вярваха, че с тая почит към учителя угаждат на Бога, бе назначен за епископ на Дрембица или Величка, и така стана пръв “епископ Велички” на българския народ. А когато на ръцете му се даде епископско дело, той погледна на това високо достойнство, като на стълба за възвишение до Бога, та към предишните си трудове прибави още много нови. Симеон, както даде на Климент чест, му създаде и грижи. Гледайки, че народът в тая област не е запознат с Божието слово и с Писанията и се лишава от добри наставления, Климент не даде “сън на очите си и дрямка на веждите си”, постоянно се грижеше за народа и в това намираше услада. Всякога поучаваше, всякога наставяше.
Разсейваше незнанието, уреждаше безредието. Бе станал “всичко за всякого, според нуждата на всякого”. Той учеше клира на черковен ред и на всичко, което трябва за песнопения и молитви. Той достигна неговите клирици да бъдат от най-отличните. Като просветяваше народа върху камъка на истинското християнско богопочитание, туряше твърда основа за тяхната вяра. Защото народът беше неук и неодялан. Но редом с духовната храна, Климент даваше и телесна храна на тия, които се нуждаеха от такава храна. Инак той наполовина щеше да прилича на Христа, за Когото знаеше, че заедно с учението си е раздавал и хляб на разумните, за които трябваха чудеса. Поради това той беше баща на сираците, помощник на вдовиците, за които се грижеше всякак. Вратата му бе отворена всякога за всеки беден, и никой пътник не е нощувал вън от вратата му.
Своите съчинения той остави в манастира си, който беше създал в Охрид още при живота на блажения Борис, преди да приеме напълно Величката епископия. Като видя, че тоя княз бе опасал всичката подчинена нему България със седем църкви, като че ли бе запалил свещник от седем свещи, Климент и сам пожела да си направи свой манастир в Охрид. Освен това съгради още една църква, която оттогава стана архиепископски трон. И така в Охрид имаше три църкви: една – съборната, и две – съградени от свети Климент. Последните бяха много по-малки от съборната, но бяха по-изгледни поради своя вид.
Климент гледаше как и как да изпъди изпомежду българите нерадението спрямо божествени работи, да ги събира наедно, привличайки ги с хубави сгради, и изобщо да смекчава техните диви и корави сърца и ги учи в Богопознанието. Та и не е никак за чудене, че той залягаше да обърне човешкия ум към светлина и човещина. Тъй като цялата българска земя беше обрасла с диви дървета, та беше оскъдна откъм добри плодове, той и с това добро я надари: донесе от гръцко всякакъв вид питомни овошки и чрез присаждане направи дивите дървета плодовити. И чини ми се, че това направи той с цел да научи човешките души, да впускат в себе си благочестиви сокове, та да принасят на Бог плод с извършването на Неговото желание. Само това нещо той смяташе за храна. По тоя начин Климент достигаше душевна полза и, без да гледа никакви телесни потреби или да си жали душата, според божествения апостол, грижеше се само за това, как да се разшири църквата и да се спаси народът.
Чрез Свети Климент цялата Българска земя позна Бога. Чрез него се обогатиха църквите с песни и псалми, чрез него иноците се ръководят към подвизи по житията на светците, а свещениците се учат да живеят по черковните правила. Свети Климент е още по-силен сега, като стои пред Бога, отколкото по-преди, докато беше на Земята. Затова, нека му се молим, да варди страната ни от всякакви злини и да запази в народа непокътната отечествената вяра”.
***
За седем години (886-893) Свети Климент обучава на глаголица 3500 ученици. През 893 г. е извикан от новия цар Симеон в Преслав, където е ръкоположен за епископ на Величката епархия (Велека / Великия и Дрембица) в същата област, с титлата „Велички”. Така той става там първия славянски епископ.
През 910 г., св. Климент основава в Охрид с помощта на цар Симеон манастира Свети Панталеймон. Едноименната църква в Преслав е първият славянски културен център в света. После създава още една църква, която става архиепископско седалище, така че той е построил две от трите тогавашни охридски църкви.
Свети Климент се възнася на 27 юли, 916 г. в Охрид и е канонизиран. Мощите му са пренесени в охридската църква „Света Богородица”, наречена след това „Свети Климент”.
Свети Климент Охридски е един от най-значимите автори на старобългарски език, той пише жития, похвални слова, църковни химни, превежда църковни текстове. В науката се посочват от 15 до 50 негови съчинения. В „Краткото житие” се казва, че той „сътворил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил. Така той въвежда “Кирилицата”.
Българската православна църква е възприела да празнува неговата памет и именния му ден – 25 ноември, а на 27 юли, тя чества паметта на всичките свети Седмочисленици: Кирил, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий.
Изображения на Свети Климент се срещат от началото на 14 век на икони и стенописи (Охрид, църквата Свети Климент). Йеромонахът Атанасий от манастира Свети Йоан Кръстител на о.Парос превежда на новогръцки „Пространното житие”, написано от Теофилакт, и го издава през 1784 и 1805 г. След това то се печата в нови издания. Съществуват много народни легенди за Климент Охридски и многобройни научни публикации.
Източник – “Пространното Житие на Свети Климент” на гръцкия хронист Теофилакт
Подготвил: Климент Величков
в. “България СЕГА”,
Чикаго
