Мабел беше блестящо създание на Бога, събрало в себе си една неизчерпаема панорама от красоти. Волейболистка, но вече от мениджърския състав на перуанския национален отбор, красиво момиче – току-що прекрачило прага на понятието млада жена, “Жана Д’Арк в индианския кечуа/инка формат, с гордостта и достойнството на родените в може би най-високия град в света, под “Крепостта в небесата” на инките – Мачу Пикчу…
С нея се намерихме след дълга верига случайности, които се оказаха съвсем не случайни.
В Перу ме прати като кореспондент редакцията на моя любим Илюстрован спортен седмичник “Старт”, комуто служех с всичката си любов и сили от самото му създаване… Но главни виновници бяха момичетата от Българския национален отбор, които трябваше да играят на Световното първенство по волейбол в Перу през 1982 г. Предната година бяха станали европейски шампионки в София и бяха си бронирали участието на световната волейболна сцена.
В Лима, обаче, съдбата ни спортна бе решила да ни изправи пред големи изпитания. В нашата предварителна група звездният ни състав след жестока петгеймова война се наложи над Мексико с 3:2. На следващия ден изигра великолепно испанско танго в три победоносни гейма. Третата волейболна вечер се случи същото, но вече с обратен знак – японките, които по това време бяха най-актуалното спортно чудо в спорта, въпреки, че тук се представиха малко от по-тъмната страна на Слънцето, което е тяхното знаме, разнебитиха състава ни с 3:0.
В нашия Национал по това време 12-те лъвици се наричаха Таня Гогова, Верка Стоянова, Мая Стоева, Румяна Каишева, Цветана Божурина, Анка Узунова, Росица Михайлова, Мила Рангелова, Галина Станчева, Ваня Манова, Таня Димитрова, Златина Стоичкова, а като диригент в техните волейболни гала-концерти се представяше отлично треньорът Васил Симов.
В следващата перуанска групова фаза, обаче, след победата ни над Канада, свихме знамената при срещите с другите американки отбори -Бразилия и домакините от Перу, както и от азиатките на Южна Корея. Така топлите и красиви нощи в Лима в българския спортен лагер преминаваха не малко, а доста тихо и унило… По-нататък, за да стигнем до перуанското ни 9-то място накрая, нашите волейболистки се наложиха над Австрия и Унгария.
Най-големият мач на този световен шампионат беше полуфиналът, в който Китай победи Япония с измамното на възприятие, но адски трудно на терена, 3:0… и финалът, където китайките триумфираха безапелационно в мача си с Перу – 3:0 /1, 5, 11/
На прощалния банкет, обаче, бяхме изключително приятно сюрпризирани от домакините и Световната волейболна федерация… “Бащите” на фантастичния град Куско, както и неговите жители, поканиха на свой празник четири отбора от световния шампионат, на приятелски турнир за тонус и радостни преживявания… и тези отбори бяха Перу, Китай, Япония и… България! И “българският избор” бил категоричен. Въпреки, че от някогашния ни стимул от трибуните към волейболистките ни “И сме най-красиви, и сме най-добри” беше останала само първата част. Оказва се, че тя била достатъчна…
…Били сме с Мабел много близко, почти заедно, през цялата върволица дни на Световното първенство, но едва сега, в Куско, се изправихме един до друг… И огледахме се с внезапно избухнало внимание. И тогава аз набрах сили и запитах като дете:
– Как се казваш?
– Мабел – рече тя.
И после, когато аз млъкнах твърдо, вгледал се в нея… и малко позорно, Мабел пое инициативата в свои ръце:
– И какво ще правим сега?
– Интервю – казах аз.
– Първо ще ти покажа Куско – усмихна се Мабел.
– Добре – мъдро казах аз.
И в онези дни, когато Мабел, Мачу Пикчу и волейболът в Куско бяха моите приоритети, и днес, когато съм далече от тях, тази омагьосваща върлина с ръст от 2 450 метра си остава за мен най-загадъчното и магнетично място на планетата. А когато еколози и геолози забелязват, че каменните дворци и храмове, устояли на планинските урагани и земетръси през вековете започват да се рушат от подметките на туристите, идващи от петте континента, била издадена заповед: “Дневно не ще пускаме по тези мистични места с невероятна красота не повече от 2500 туристи!”
В Куско, откъдето тръгват автобусите и железницата за Мачу Пикчу, се разхождаш сякаш сред щангисти. Оскъдният при тази височина кислород е модефицирал човешката фигура с огромен гръден кош! По време на турнира наблюдавахме как Верка Стоянова вдига топката на филето, Мая Стоева се засилва… скача… забива… приземява се и започва да диша като човек, дигнал глава над морските вълни, където се е задъхал яко… Видях в един музей човешки череп с акуратно изрязано каре от костта, откъдето древният хирург е стигал до мозъка на страдащия човек и го е лекувал, за да възвърне години от живота му… От какво е бил изработен скалпелът на хирурга? Вероятно от кремък или от тайнствен материал, донесен от друга планета? Не зная. Не знаеше и Мабел.
“Мачу Пикчу” от езика кечуа, на български значи буквално “Стар връх”. Но никъде по света няма друго такова място с невероятна красота и могъща енергетика. Какво е станало със строителите на грандиозните земеделски тераси опасващи “Изгубеният град на инките”, които изчезват изведнъж и незнайно къде през 1532 година не оставяйки ни едно погребение, ни една следа от себе си? Тайна. На Мачу Пикчу има 140 огромни конструкции, каменни стълбища, фонтани, канали, дренажна система… Археологични съкровища и загадки като Интихуана – Дом на слънцето, Виракоча – Дворецът на Слънцето, древен водопровод и басейни с бистра като кристал вода… И всичко това построено в скали и от скали, без вар и хоросан, така плътно и точно поставени каменни блокове, че издържат и до днес на всички природни и човешки интервенции…
На една приказна нощна луна, Мабел ме запита:
– Готов ли си да тръгнем утре рано сутринта?
– Къде?
– За интервю…
– Вече изпратих всичко за турнира в Куско на моя вестник…
– Уговорих ти среща със Сендеро Луминосо…
– Ко-о-о?
– Ти си европейски журналист. Ние искаме някой да каже истината за нашата борба…
Леко мраз премина през сърцето ми. Те вече бяха обявени за терористична организация. Преди година и половина професорът по философия, Мануел Рубен Абимаел Гусман Рейносо беше основал партизанското движение “Сияйна пътека”, което вече активно воюваше с военната диктатура на управниците в Перу.
– Как така… внезапно… стана това… Не се ли боят да не ги издам на властта?
– Няма да направиш това. Ще трябва да предадеш и мене. Аз съм “Сияйна пътека”!
За разлика от преди часовете досега, прекарани заедно, този път те се проточиха като безкрайна пътека към нещо ново, непознато и опасно.
– Но аз след ден трябва да летя за България!?
– Знам. Но ти си специален… Трябва да останеш при нас! Остани! Ще разказваме заедно за нашата борба за човешки права, искаме да сме свободни и да направим живота си човешки, християнски…
– И къде трябва да отидем?
– В Университета Сан Кристобал де Уаманга, в Аякучо.
– Какво има там?
– Там е нашата щаб-квартира…
Малко преди изгрев слънце седнах до Мамел в колата й и тя потегли към щаба на “Сияйна пътека”.
Но някъде към средата на Урабанба станах жертва не само на страха си, но и на моя дълг към “Старт” и нашата наистина голяма любов и верност към професия и колеги…
– Мабел, не мога… Върни ме.
Спря. Поседяхме мълчаливо. После се прегърнахме. И Мабел направи най-тъжния завой в живота ми – назад, към Куско…
После дойде и времето на тъжните и много далечни писма. Един ден и те внезапно спряха.
От медиите научих, че създаденото през 1989 година “Народно крило за свобода” е било разбито от правителствените войски някъде край Колка, най-дълбокия каньон в света…
Климент ВЕЛИЧКОВ
“България СЕГА”, Чикаго
