Големите неща за малката Лили започват направо от третата й година. На севлиевската театрално-читалищна сцена. Струва й се, като че си играе с куклите у дома и въобще не се притеснява, че долу, от тъмното под рампата, цялото градче я гледа. Казват й – това е еди кой си от пиесата, това е този, онова е онзи и еди кога си трябва да им кажеш това и това и да ги разсърдиш… или да им се харесаш… Народът я посреща бурно и с голяма радост – малката е толкова естествена, та на хората им се ще да скочат на сцената и да набият оная лелка, дето я била разплакала, нищо, че уж било писано в пиесата така да стане…
Ще стане актриса! Така си говори мало и голямо щом падне завесата.
Колкото по-голяма става, толкова повече я товарят с артистична работа. Командирована е дори да свири в оркестъра. И няма тържество и празник, на който Лили Ботева да празнува. Тя работи на сцената. Може ли училище и празник без рецитации?
Добре, ама голямата й сестра и нейният мъж са лекари. Лекарят по ония времена е много престижна личност. Може да се каже – стои плътно до лидерската тройка в малките селища – кмета, даскала и партийния секретар. Семейният съвет решава: записват я първоначално в лаборантското медицинско училище, после търсят познати от София, щото трудно, много трудно, се влиза в медицината. Много желаещи има.
– Лаборантското школо беше хубаво – казва Лили, – но аз се чувствах там като рибите от малкия стъклен аквариум в директорската стая. Още по-точно – като тях, но без вода. Като риба на сухо. Накрая – поне малко да подишам – организирах театрален кръжок, където поради липсата на режисьор и подходяща сцена го ударихме главно на рецитации. Колби и епруветки в кабинетите звънтяха и се тресяха от постоянните ни репетиции и рецитали! И през цялото време постоянно изневерявах на учебника по вътрешни болести със Шекспир. Един ден се случи чудото. Директорът ме извика и ми съобщи, че в България е обявен национален конкурс за млади рецитатори и аз трябва непременно да се сражавам на живот и смърт за честта и славата на училището! Допълни, че той много вярва в мене, нещо което до този момент никога не беше ми го казвал по други поводи.
Системата на оспорваното съревнование между най-добрите млади рецитатори на България е като че заимствана от Олимпийските игри. Първото пресяване е в около стотина регионални центрове. Вторият кръг на квалификациите са окръжните прегледи. В София е финалът. След него вестниците, радиото, телевизията и всички почитатели на естрадата вкупом съобщават: „Първа в цяла България е Лили Ботева от Севлиево!”
Това, разбира се, е радост, опиянение и щастие. Но то е и още нещо много важно: Лили вече има право да заяви на всички, най-вече на близките си, че ще кандидатства във Висшия институт за театрално изкуство!
ВИТИЗ, Висшият институт за физкултура, Музикалната и Художествената академии преди три-чеитри десетилетия са нещо като крепости, които се щурмуват от десетки хиляди талантливи деца на България, но само малцина прескачат стените и попадат в Рая… Какви са тези земи, по които и днес живеем българите, скрили в недрата си останките на неизмерими по величие човешки цивилизации и отглеждащи под слънцето си необикновено надарени певци, музиканти, артисти художници и спортисти – това е тайна, за която още не ни достига мъдрост да я проумеем.
Ботева има и малко късмет – за изпитите я подготвя нейната братовчедка Цветана Гълъбова, вече звезда в Сатиричния театър. Независимо от това ситуацията е почти катастрофална. Може три хиляди, а и повече, бледи и зашеметени от изпитната треска кандидати за театралната сцена се скитат седмици наред по улица „Раковски”, между ВИТИЗ и Клуба БИАД от едната страна и Унгарския ресторант и Сатиричния театър от другата, между Площад Славейков и Театъра на армията. Чакат реда си и се говорят за ужасиите, с които комисията ги довършва по време на изтезанието. „А сега – представи си, че си змия и трябва да ухапеш председателя на комисията” – задал темата на изпитния етюд Стефан Сърчеджиев ли било или Боян Дановски на Пешо от Бургас или на Пепа от Русе… Все такива едни ги измислят…
В деня на истината изнасят списъците на приетите.
Приети са осем момичета. Втора сред тях е Лили Ботева.
Здрава, стройна, русокоса, със сини очи, Лили ясно се отличава от общия фон на младите българки. По-смели мъже, които знаят и някой чужд език, веднага я заговарят на немски или полски, гостуващите шведи припознават в нея някоя своя братовчедка. Но тя няма много време за разходки. Четири години от живота на омагьосаните от театъра студенти преминава в залите или на сцената на Учебния театър във ВИТИЗ. Няма го Студентският град с дискотеките, наркотиците и някой и друг нож между ребрата.
Първият й професионален театър е в Ямбол.
Играе главните роли в дълга броеница от пиеси: „Владетелят на ключовете” от Милан Кундера, „Я, колко много макове” на Никола Русев, „Бюро за услуги” на Тадеуш Кожушник, играе Елка от „Гераците”, Гертруда в „Хамлет” – постановка на Методи Андонов, Мила – в „Полите на Витоша” и в „Между два изстрела” на Яворов, снима се в телевизионния филм „Пагоните на дявола”.
И днес има у дома си в Калифорния албум със снимки от пътешествия по българските села и градчета, където изнасят театрални постановки. На една от тях е написано: „Отиваме в Елхово, играем Шекспир!” И виждаме на снимката старомодно автобусче, което пълзи по някаква тясна пътека от чернозем през огромно море от златна пшеница!
Едва преваля годинка като актриса в Ямбол и получава назначение в Младежкия театър в столицата. Пристига сутринта на Централна гара, качва се на трамвая и разцъфтява с куфара си пред сградата. Не познава големия град, няма квартира. Посреща я портиерът – единственият човек по това време в театъра.
– Абе, девойче, я ела у нас, с жената ще те гледаме като наша. Имаме една свободна стая, прозорецът гледа към двора, ще ти хареса…
Приема. Ето, че и тя си има вече връзка с театъра. Без връзки не може.
– Така започна първият от моите 1826 щастливи дни в Софийския младежки театър – казва Лили Ботева. – На сцената сме всяка вечер. Залите са препълнени. Има много фина публика, добре познаваща драматургията, както и нас, артистите. Аплодират ни, получавахме много цветя в гримьорните, чувстваме се прекрасно и много близки с тези, за които правим нашето изкуство – зрителите! Играех заедно с такива колоси на театъра като Виктор Георгиев, Гинка Станчева, Анани Явашев, Борис Арабов, Димитър Буйнозов, Виолета Бахчеванова, Георги Черкелов, Цонка Митева, Йорданка Кузманова…
Играе и в постановки разбунили духовете, като драматизацията по Селинджър „Спасителят в ръжта”. Появява се на киноекрана във филма „Царска Милост”. Участва в европейски театрални фестивали и гостуванията на Младежкия театър, от които паметни ще останат тези в Украйна и Русия…
Действие Второ: Бейрут. Изпитанието
Бейрут.
– Като че съм на друга планета.
Много красив град. Перлата на Средиземно море. Малкият Париж.
Съпругът ми е много внимателен, нежен, грижовен… Но е потънал до уши в своя бизнес.
Цял ден съм сама. Не зная английски. Търся в красивия квартал, където живеем, някой да говори френски…
Вечер гледам звездите от балкона.
„Звездице, звездице, ела да ме вземеш! Ела да ме върнеш в България!”
Във всичко друго съм ОК!
За две и половина години – цели две дъщери!
Моето здраво домашно възпитание ми помага да се превърна почти мълниеносно в много добра и полезна стопанка на големия дом.
Само че от носталгия и притеснение получих нещо крайно неочаквано – стеснение на хранопровода. Не мога и вода да пия. В болницата – операция. Режат ребрата ми, за да стигнат до хранопровода… Оживях.
Неусетно дъщерите ни стават на 8 и на 6 години. Сред ужасната гражданска война, която сполетя Ливан, се ражда и синът ни. Дали в някой вселенски „тефтер” не записват след името на родилката: „войник”! Та да се намира кой да стреля? Мъча се да махна от главата си такива мисли.
Всеки ден е като лотария – ще останем ли живи или не?
Ето как протече един ден.
Малко след обед.
Сама съм.
Съпругът ми е блокиран в друга част на града и не може да се прибере у дома.
Отивам в училището да взема децата.
Започва стрелба и бомбардировка.
Момичетата ми пребягват от входа на сградата до вратата на автомобила като добре обучени рейнджъри. Скачат вътре и потегляме.
След секунди на мястото, където бяхме в училищния двор, пада бомба.
Давам пълна газ и се промъкваме между също като нас паникьосани хора и коли. Карам по шосето да вземе и сина си от яслите.
Пред нас пада бомба. Забивам като харпун спирачките. Пред нас от шосето е останала тясна ивица… Внимателно, като по острието на бръснач, минаваме по нея.
И навреме – зад нас е вече ад от земя, взрив и огън.
Държа здраво кормилото и гледам само напред – никога встрани – каквото и още там да става!
Децата мълчат, не издават нито звук. Това са обучени, военни, деца.
Всеки стиска страха в себе си, за да не плаши другите.
Ето ги яслите. Сестрите държат по едно дете в ръце и са в позата на старт на атлетическата писта. Всяка познава семейната кола на малкото същество в ръцете и когато я види дава знак. Заковавам пред входа. На съседната улица започва престрелка. Момичето тича, подава ми детето и бежешком се връща назад. Слагам сина си в кошницата в дясно и давам газ.
Колата бясно поема познатия си път към дома.
Някъде далече кънти канонада. Нищо ново.
Стигаме в къщи. Спирам.
Искам да отлепя ръцете си от кормилото – не мога!
Гледам ги – те са като вдървени, далечни и чужди.
Не, не само те.
Цялата съм вкаменена. Парализа. Не мога да сляза. Не мога да се помръдна.
Децата вече не издържат. Мислят, че не съм жива.
Писък. Изскачат съседите. С огромни усилия отлепят ръцете ми от кормилото. Сгъват краката ми в коленете, като внимават да не ги счупят.
Сгъната на две или на четири ме носят на ръце по стълбите…
Хората се опитват да повикат линейка. Но никой не може да влезе в нашия квартал. Навън се водят сражения. Губя съзнание и отново се събуждам. Странно нещо. Най-странното нещо за Бейрут. Тишина. И още по-странно – ставите ми вече се движат, па макар и като ръждясали рицарски доспехи…
По едно време в нашия квартал вилняха, седмица почти, сражения и бомбадировките нямаха чет. Цялото семейство седяхме сгушени в сервизните помещения в средата на сградата. Без храна и с огромната благодарност, че не бяха разрушили водопровода…
Преживяхме и бомбен атентат срещу нашата сграда. Избухна камион натъпкан с експлозиви. Всички прозорци, стъкла, врати се стовариха върху леглата ни, колите на паркинга бяха разбити. Но Бог ни запази и този път всички живи и здрави.
Ливанската война като че нямаше да има край. Имаше затихвания, прекъсвания, паузи, после всичко започваше отново. Мъчехме се да надхитрим съдбата – бягахме временно ту в Италия, ту в Кипър, но накрая решихме.
Заминаваме за САЩ.
Край на Второ действие.
Действие Трето. Америка. Животът.
Завесата се вдига. Трето действие. Америка.
Още от самолета се вижда Статуята на свободата. Този символ е толкова разтърсващ за изстрадалите преселници, че пулсът на сърцето се вдига като при маратонско бягане. Небостъргачите са внушителни дори от висотата на полета. На човек, живял сред стрелби и взривове му се иска по-скоро да стъпи сред тях, да се усети под тяхната закрила. Но все пак се настаняваме в Калифорния. Лос Аджелис!
Времето за „аклиматизация” в американската среда е екстремно малко. Но тя не се съмнява в успеха си…
Трябва час по-скоро да вземе шофьорска книжка. Нейна грижа отново е да води децата на училище. По улиците на Бейрут не се спазват почти никакви правила. Правото е на този с по-здрави нерви. В САЩ по улиците и аутострадите господстват железни закони. Главен режисьор на транспортната сага, в която участват 300 милиона шофьори и техните спътници в колите, е полицията. Строгият постановчик изисква от действащите лица абсолютно познаване, разбиране и изпълнение на дадените им роли. И всички са му благодарни за това. По-бързо, отколкото сама се надява, Ботева става перфектен персонаж на американската транспортна сцена.
Записва се още в колеж и съвестното изучаване на английския език й дава много. Днес тя не само няма никакви проблеми при своите контакти с американците и тяхната литература, изкуство и култура, но й едва ли някой може да усети какъвто и да е акцент в говора й.
Помага й много и обществената среда, в която се движи, където работи и живее. Сдружава се една изискана американка, собственик на магазин за фини и атрактивни подаръци.
– Искам да дойдеш в моя магазин – казва тя. – Ти си като магнит за клиентите – умееш да ангажираш вниманието им като от сцената! Заедно ще сме блестящ екип…
– С нея работихме години заедно – разказва Ботева. – В магазина като че бяхме гидове сред залите на музей или изложение – в света на блестящо красиво море от предмети на бита и изкуството, което стопля очите и сърцето на хората. За 12 години усетих и разбрах духа на американеца. Идваха клиенти, които сякаш всеки път се интересуваха от нещо ново, което мога да споделя с тях за страната, където съм родена, за Европа и европейската култура и изкуство. И аз наистина се чувствах там… ако не точно като на сцената, то поне на мястото на един от онези прекрасни американски преподаватели в колежи и университети, които вместо на лекция говорят със студентите си в непринудена беседа. Много често и извън стените на учебното място, сред природата. Бях искрена с посетителите на магазина и сред нас цареше доверието и любовта към красотата, добрите чувства, с които човек дава избраните подаръци на обичаните от тях хора.
– Моята жажда за обучение и за повече труд в живота ми не ме оставя на мира. Записах се студентка и изучавах 6 години специалността „Интериор-дизайн”– казва Лили. – Там ни подготвяха не толкова да станем компетентни познавачи на материята, колкото да можем сами да правим всичко. Правехме много неща, правя ги и сега, когато потрябва. Мога да боядисвам стените на къщи с най-подходящите цветове и по най-професионален начин. Мога да проектирам вътрешното обзавеждане на дома. Мога и сама да ушия пердета, да подбера мебелите, ако трябва – да ги скицирам и поръчам на мебелната фабрика.
Сега, не се изненадвайте… уча испански, половината хора в Калифорния говорят този език.
Записах се в група за йога, която посещавам и сега.
Правя и още нещо, макар и умерено, което не е приятно за някои, но аз съм вече достатъчно на „ти” с него – вдигам тежести! Имам и много добър приятел, с когото заедно ходим или тичаме из прекрасните места, в които живеем – една леко-планинска местност. По час, по два – винаги, когато може, се занимаваме с личната си кондиция. Казва се Ринго Стар, което име, мисля, подхожда на това много сърцато „наше куче”.
– Ходя на репетиция. Нашият диригент е уникален – обича ни и е безжалостен към нас. Четири часа нон-стоп свирене…
Синът на Лили е композитор и директор за специални проекти в Консерваторията на Лос Анджелис. Лили казва:
– По едно време той ми предложи да вземам уроци по цигулка. Намерих си учител – перфекционист. Бързо напреднах. Сега свиря в два оркестъра. Единият е университетски, с другия посещаваме домове за възрастни хора и изнасяме концерти пред тази изключително интелигентна и благодарна аудитория.
Веднъж се свързах с нея привечер. Аз звъня, а тя, заедно със сина и снахата прибират велосипедите в гаража след ведрите километри, прекарани на гърба на двете търкалящи се колелета
Едната им дъщеря е завършила бизнес, другата – журналистика. И трите деца са волеви личности. Отрано са разбрали какво искат и какво могат да дадат на хората и го правят.
Разбира се – никога няма да забравя сцената! Преди три години играх във френската пиеса „Женски съмнения”. Беше незабравимо. Неотдавна дойде Анани Явашев. Прибрал моя артистичен портрет, поставен някога, заедно със снимките на всички колеги, във фоайето на Младежкия театър. Донесе ми го чак в Лос Анджелис. Той самият сега живее в Ню Йорк. Тогава си поговорихме славно – отново за театъра – вечната любов на всеки, който е играл на сцената! Иска ми се да правя неща, които и на млади години не съм правила! Нали: „…животът е най-голямата сцена…”
На тази сцена Бог е отредил на актрисата Лили Ботева да играе само добри, дори героични роли в нашето смутно време…
Климент ВЕЛИЧКОВ
в. “България СЕГА”
