Записки от един странен живот

Моят Рай в Чикаго беше великолепният Фитнес-клуб – “Галтер Център”. Плътно до него е бил винаги и моят ад, но Бог бе решил да науча това по-късно. На границата между истинският ми живот и моето фантастично подобие на някакъв странен нов живот…
Стотици пъти се чувствах цар на емоциите си, на моите, макар и похабени от спортните изпитания и скитническа участ мускули, на моите придобити през дългите години репортерски възможности и донякъде умения…

Това ставаше след благословените усилия на различните гладиатори и “машини” за съживяване на всякакви мускули от личния склад, сред прохладните води на басейна или в горещите джакузита, в сауната, където те спохождат такива прозрения и мисли, каквито никога не си срещал по чикагските улици…
В един миг всичките ми тези, и единствени в същото време, богатства изчезнаха като дим през комина и аз се оказах сред онези малцина земни хора, които са преминали чертата, но после Бог ги е върнал по някакви съображения, защото не са свършили тук своята работа, или са я извършили лошо.
Прибрах се в моя дом и блажено се изтегнах на леглото, подарък от моя хазяин – филипинеца Джон, в знак на дружба с човек като мене, който е бил на Филипините по време на грандиозното Световно първенство по вдигане тежести, когато България победи всички, дори и СССР, и стана Световен шампион по щанги и то с трима индивидуални златни медалисти…
И в този момент през главата ми премина светкавицата на разрухата… уж нищо сатанинско, просто детска прищявка – да вдигна отвесно високо по стената крака и да спринтирам с въображаемото колело, чиито педали въртя с всичките си сили…
Това беше последното, което си спомням от предишния живот. Дали усилието е разбунило бактериите, които бях прихванал някъде и ми донесоха така наречения “сепсис”, отровният палач на човешкия живот от чиито челюсти  малцина се спасяват? Дали не паднах и получих травма, която ме изпрати в Отвъдното?
Усетих се като стрела, която лети светкавично в някакво пространство, но не и Космос, защото край мен нямаше нито ракети на космонавти, нито чиниите на очакваните ни гости на Земята… За които смятах, че вече са препълнили космическия безкрай. Беше мека, течна материя, като златистия гръб на нашето Черно море в тихо време край Анхиало и Поморие, който е като жива материя и тя гали лицето ти, за да не пламне то от необозримата скорост…
В един миг моят полет през непознатите пространства между старото и новото в живота ми свърши! Видях се като че на тайнствените скали и пълзящите по тях редици от опасващите ги като театрални балкони ивици плодна земя, облагородена от инките. Беше безкрайно място, посипано с плодни дръвчета и горички, пълно с кротки животни, където лъвът не гонеше сърната и хората, които се намираха тук бяха също усмихнати и се поздравяваха с песни, вървяха прегърнати и си говореха с усмивка, нищо, че бяха фантастично различни едни от други.

И чух глас, който не се раждаше от звук, защото изпълваше цялото ми тяло: “Върни се човече, иди си, твоята работа не е свършена, беше се хванал с много и най-различни неща и много от тях не са сторени и на половина…”
Разказваха ми след това как три седмици съм бил половината “буден” в болничното легло на “Шведската болница”, която е до “Галтер Център” и половината време съм бил на друго място… Как при мен са идвали всеки ден мои колеги и приятели да ме видят и ободрят, а пък аз съм им говорил на сръбски и руски и даже на английски, въпреки, че той не е силната ми страна… Най-интересното беше, че в същото време моят втори живот протичаше най-често в луксозните и многолюдни пресцентри на “Уимбълдън” и “Медисън Скуър Гардън“, на световни първенства и олимпиади и аз бях по трибуните, пишех материали и ги пращах в редакцията, колегите правеха интервюта с мен – представете си – на английски… и не само аз се разбирах какво говоря, но и те сякаш знаеха моя изключително тъмен английски акцент и се разбирахме…
Сто дни и повече прекарах в болницата и имам да говоря по сто и повече вероятно случи, които ставаха с мен в този период. Аз правех бюста на Васил Левски и го поставяхме с Михаил Томов и много съграждани на избраното място, въпреки че на практика в истинския живот не бях си вдигнал и пръста за този патриотичен дълг…

И сигурно е, че Бог ме върна на Земята, за да бъда в този си живот по-разумен и по-полезен за ближните… Дори карах и трък из Америка с Тодор, Чанита и Тоши, правехме нови рубрики със Светлозар, Оксана и Стелиян, правехме отново вестници, концерти, изложби и какво ли не още с Кина, Боянка Диана, Ник Чаракчиев, Ангел Георгиев…
Една сутрин отворих очи и видях над себе си лицето на Мартин Евгениев, комуто и аз, и нашата общност в Чикаго дължим много. Той беше техническият редактор на първия том от трилогията “ЧИКАГО – БЪЛГАРСКИЯТ ГРАД” – първият опит българска диаспора да представи своята история.

– Добре дошъл – ми каза Марти. – Има много работа с втория том…
– Ще смогнем – отвърнах му – имаме много материали, които не можаха да се поместят в първия том, но са готови, и аз, да благодарим на Бога, съм вече  здрав.
Тези дни Мартин беше в Поморие му казах, че нашият разговор през януари ми дава вяра и сили да почваме…
Той ме погледна малко странно и аз разбрах всичко. По онова време, когато разговарях с него в Чикаго, той се беше вече върнал в България!

Но тази среща и този разговор са били. Бог отново ни посочи, че има да вършим още много работа тук, където сме…

Климент ВЕЛИЧКОВ
“България СЕГА”