За какво са ви предразсъдъците?

Колкото повече чета учебниците и книгите по психология, толкова повече стигам до един извод, който ми се иска да споделя, защото постоянно размишлявам над него. Извод, който боя се, създава доста последствия.
Удивявам се в колко много предразсъдъци сме обетовали душите си. Все едно съвсем доброволно се отказваме да живеем в дворци, за да живеем в колибки, където едва се побира дори частица от „Аз“-а ни. И въпросът е защо имаме тази нужда да живеем натясно, а после се оплакваме и се чудим защо сме потиснати и нещастни? Толкова ли ни харесва да живеем зад решетки?! За какво ни е този затворен, омагьосан кръг?! Само защото не познаваме друг начин на мислене и, както е казал мъдрият Буда, „сами строим затвор за душите си”.  И най-вече защото се страхуваме от промяната, която автоматично би означавала нов начин на възприемане на света и не сме сигурни дали бихме били по-пълноценни и по-щастливи с нея или без нея.
Всъщност отговорът е под носа ни. Фактът, че вътрешно се замисляме за промяна и подсъзнанието ни праща „писмо в бутилка” до съзнанието ни, значи е крайно време да планираме промяна в поведението си и да ревизираме възприятията си по нов начин. Добре е винаги да се вслушваме във вътрешния си глас, който често се опитва да „надвика” предразсъдъците ни.
Нашата най-голяма и велика задача на тази вселена е да живеем, така че да се чувстваме добре и да не нараняваме другите. А друга задача, която бих добавила, е да общуваме с „предпазно средство” и да не обременяваме на всяка цена околните с нашите разбирания и предразсъдъци, както и да не позволяваме на другите да ни обременяват. Другото наименование на предразсъдъците в психологията е „когнитивен консерватизъм”. Когниция е възприятие, сиреч консервативни възприятия.  И парадоксът е там, че колкото повече се фокусираме изключително само върху тях, уж за да възпитаме по-добре и по-строго себе си, толкова повече оглушаваме за интуицията си и съкровените си вътрешни нужди. В резултат се налага първо дълго време да лекуваме „оглушаването” си и после евентуално да чуем вече истинските си душевни стонове и болки.
Ако е нужно да озаптим някое свое качество, защото отвътре усещаме, че така бихме били по-щастливи, то това е съвсем друг въпрос. Но нека пътят на промяната бъде винаги отвътре-навън, а не чрез груб взлом на съзнанието в полето на подсъзнанието и душата, тоест отвън-навътре.
Никоя пътека, която следва принципа на промяна отвън-навътре не води до трайна и истинска промяна в ядрото на „Аз“-а. Тази теза излага и Стивън Кови в известната си книга „Седемте навика на високоефективните хора”, а също и други учени и психолози. Всяка промяна отвън-навътре чрез някакво налагане от наша страна към себе си като по този начин мачкаме душата си или, още по-лошо, чрез налагане от страна на околните, е изкуствена и не води до добри последствия, защото не извира от ядрото на същността ни, не извира като съкровена необходимост. Истинска и плодотворна е само промяната във възприятията, която почива на дълбоки, изконни убеждения и е пуснала корени в почвата на душата така че хем да я пази, хем да ѝ позволи да реализира себе си по най-подходящия за нея начин.
Всеки път, когато имитираме промяна без тя да изпълва цялото ни същество и да осмисля съществуването ни в нова светлина, всъщност се държим точно като лицемери. Децата ни го усещат и намират своя начин да ни компенсират, като например ако се вземаме прекалено на сериозно, те нарочно ще се държат несериозно и привидно безотговорно. Или ако се опитваме да се държим шеговито и леко, докато вътре в нас дреме един строг и непреклонен човек, който е готов винаги да изригне, то тогава децата ни ще се стремят да го събудят, за да видят истинското ни Аз и ще се инатят като магаренце на мост. Децата са един много голям тест за нашето поведение, ценности и за истинската ни същност! Децата са лакмус на родителите си.
Онзи ден пред погледа ми (по един американски телевизионен канал) попадна случай, в който твърде религиозни родители (в примера са католици, но това се наблюдава и при православни и при много други) държаха доста изкъсо своята дъщеря и възпитаваха в нея целомъдрие. Ама така го възпитаваха, че ако дъщерята смееше да направи крачка встрани от религиозните предразсъдъци на семейството си, тутакси таткото влизаше вечер при нея и я налагаше хубавичко с шамари за „Лека нощ!”, за да се научи да бъде добра и примерна католичка. Това момиче почти никога в детството си не беше прегръщано и страдаше от липса на истинска обич от страна на родителите си. Беше получило солидна доза от „шамарите на религията”. Тук искам дебело да подчертая, че не настъпвам вярващите хора, а по-скоро религиозните хора, защото аз правя разлика между съкровената вяра и религията. А фанатизмът в случая е неоспорим, понеже според мен по никакви канони не е допустимо да обичаш Господ повече от детето си. Започвам да си мисля дали към Библията не е редно да се дава и книжка „Как да четем Библията и как да я разбираме правилно?”. После обаче се плесвам по главата и си казвам, че каквото и да се направи, хората винаги, ама винаги ще четат и ще разбират по свой начин като пречупват през индивидуалните си изкривени призми.
В резултат на около 18-годишна възраст момичето се премести да живее извън дома на семейството си, при което баща ѝ каза, че само „леките жени” се преместват в самостоятелно жилище преди да се омъжат. Впоследствие тя се обвърза с един грубиян, който пиеше много, пушеше трева и имаше компания от непристойни приятелчета, които се занимаваха с всякаква престъпна дейност. Нормално беше да се случи така, понеже това момиче искаше да вкуси от забранения живот. Пиленцето излезе от златната клетка и се оказа уязвимо и неподготвено за външния свят. Приятелят ѝ я удряше периодично, за да не се осмели тя да му изневери и това негово „възпитание” безумно ѝ напомняше ударите и фанатичното поведение на баща ѝ. Заради прегръдките, с които я даряваше и мъничкото нежност в редките им мигове на що-годе нормална интимност, тя направи много компромиси за него. Компромиси, които той определено не заслужаваше. И защо?! Само защото не ги бе получавала от баща си и майка си – и прегръдките, и компромисите! Връх на сладоледа беше когато дъщерята се прибра при родителите си наранена повече духовно, отколкото телесно и когато за сетен път помоли за помощ баща си, той най-безсърдечно отвърна, че тя сама си е виновна за всичко станало дотук.
Това е добър пример за предразсъдъците на родителите, които водят до предразсъдъци у детето, само че в противоположна посока. Тук е важно да подчертаем, че този фанатизъм на родителите най-вероятно не е естественото им състояние. Той е придобит, а не по рождение. Според мен никой вид фанатизъм или обсесия не са вродени, а по-скоро представляват лепенка и заместител в душите, където е липсвала ласка, внимание и обич. Фанатизмът би могъл илюзорно да изпълни празнотата. Вероятно така се е получило и при тези родители. Прекалената религиозност, граничеща с фанатизъм вреди много повече, отколкото да помага. Едно е да възпитаваш в детето си някакви ценности и вяра (като вярата в широкия смисъл на тази дума е много полезно и нужно качество), но съвсем друго е с шамари и налагане да го караш да бъде религиозно. И това се отнася за всичко, което бива налагано чрез насилие, не само за религиозността!
Дъщеря им усещаше какви са те наистина отвътре и на нея не ѝ оставаше друго, освен да бъде естественото си „Аз“ – това, което със сигурност представляваха и родителите ѝ отвътре, обаче те са спрели да чуват вътрешния си глас и интуицията си отдавна и доста успешно са ги заглушили със своите предразсъдъци и фанатизъм. И когато дъщеря им проговори с „техния” позабравен вътрешен глас, те се ядосаха и гледаха да я култивират като дори я лишаваха от нормалната за всяко дете майчина и бащина любов. Тя се оказа в опозиция и беше „пречупена” или поне отчасти. Оказа се неподготвена и се хвърли в обятията на първата леко показана нежност като бе готова да плати твърде скъпо за нея.
Е, добре де, питам аз, защо е нужно да пречупваме децата си, вместо да се разчупваме заедно с тях?! Необходимо е да сме гъвкави и да се учим от тях, както и те от нас. Нужно е да отидем заедно в природата, например, и да седнем спокойно на един пикник, за да чуем тишината в себе си. Нужно е да се вдъхновяваме от децата си и от тях да се научим да живеем без предразсъдъци. Също така и да им позволим колкото се може по-дълго да съществуват в чистия свят на своите красиви мисли и мечти. 
Ще завърша с един съвет: Скроявайте се широко, дерзайте, мечтайте и, както гласи онази стара позабравена приказка: дайте на децата си корени и криле. И не ги учете какви трябва да бъдат и какво трябва да правят или накъде да гледат, а първо научете себе си на това!

С уважение и без предразсъдъци:
Деспина Клер,
в. „България СЕГА“