Бог е един и същ, но е наричан с различни имена. Между религиите има разлики, големи разлики. Всяка от тях е различен път към Бога. Повечето християни приемат на доверие, че мюсюл¬маните са врагове на Христа, а мюсюлманите със същото доверие приемат, че християните са врагове на Аллах. Колкото и да се правим на толерантни, сред хората, изповядващи различни религии съществува зле прикрита, или открита взаимна враждебност. Въпреки че и едните и другите малко знаят в какво се състои разликата между едната и другата религия, освен елементарното – че едните вярват в Йехова, другите – в Христос, а третите – в Аллах. А известно е, че невежеството е най-плодородната почва на фанатизма. Ако евреите и християните разгърнат Корана, а мюсюлманите – Библията, с удивление ще открият, че и в двете свещени книги действат едни и същи лица: Мойсей (в Корана наречен Муса), Авраам (Ибрахим), Соломон (Сюлейман), Исус (Иса) и тъй нататък. И в двете книги се разказват едни и същи истории; и в двете книги ще срещнете закона „око за око, зъб за зъб, строшено за строшено”. Каквото е позволено и забранено да се яде в „Левит” на Мойсей, същото е забранено или позволено в „Трапезата” на Мохамед и тъй нататък.
Каквото и да си говорим, не можем да прескочим в Корана думите, които карат света да настръхва и днес. В предпоследното откровение, наречено Покаяние, или Обявяване на опрощението, в деня на Голямото поклонение Аллах призовал Пророка:
„Хей, Пророче, бори се срещу неверниците и лицемерите, бъди жесток с тях, прати ги в ада!49” И пророкът от своя страна призовал поклонниците:
„Млади и стари, бедни и богати, слаби и силни, конници и пешаци, леко и тежко въоръжени, тръгнете всички на война, с имота и с душите си водете Свещена война по Пътя на Аллах!50”.
По-пряк и по-войнствен призив трудно може да се изрече. За да няма съмнение за какво точно става дума, какво е това Свещена война, още в 5-ия стих на същата сура пророкът казва: „Убивайте неверниците, където ги заварите!”.А в 4-тия стих на сурата Мохамед нещата се конкретизират съвсем: „Когато срещнете такива, които отричат Аллах, сечете им главите, докле изколите достатъчно, а другите вържете във вериги.”
Законът за възмездието – ето от какво се е ръководил арабинът в своя живот. Всички отношения към близкия у него се определяли от правилото: “Бъди добър за другарите и лош към враговете, на първите гледай като на почтени, а на вторите като на страшни. Всяка обида, която можеш да причиниш на врага, считай за справедливост пред Бога и Корана, за доброто въздавай добро, за злото – зло, а виновен е този, който е започнал”. Който се е отказвал от отмъщение за обида, той като страхливец е покривал с позор цялото племе. И така, едно убийство е водило след себе си друго и от поколение на поколение света е бил изпълван с постоянни кървави разпри. Отношението на исляма към другите религии и народи е изразено в учението за свещената война (джихад). Според учението на Мохамед, право на живот има само този, който изповядва истинската религия – исляма. Който не вярва, че Аллах е един и Мохамед е негов пророк, срещу такъв трябва да се води свещена война. Ислямът се утвърждава като най-мощната религия в света, а законът на шериата се въвежда с варварски методи, прилагани от многочислени армии.
През нашия 21 век религията променя политиката повсеместно, ако не бъде отделена от държавата. 
Някакъв религиозен фанатик се чувства преследван, заминава в чужбина, за да воюва за своя Бог, а после се връща в родината си и се опитва да извърши кървав акт на тероризъм. През 20 век повечето от западните политици и интелектуалци и дори някои духовници бяха решили, че религията е станала маргинална в обществения живот. Често се смяташе, че религията няма нищо общо с външната политика. През 21 век обаче религията играе главна роля. От Нигерия до Шри Ланка, от Чечения до Багдад и Дамаск, хора се избиват в името на Аллах, а пари и доброволци се стичат към тези региони. За пореден път една от най-великите световни религии преживява кърваво разцепление (само че този път са сунити и шиити, вместо католици и протестанти). И за пореден път религиозният фанатизъм се намесва във външната политика. САЩ със сигурност нямаше да се намесят в Ирак и Афганистан и толкова активно да извършат военни удари срещу Сирия и Либия, ако не бе 11 септември.
Нещата не спират дотук. Навсякъде, освен в Западна Европа, религията категорично излезе на преден план в обществения живот. Ислямистката партия на Ердоган управлява някога светската Турция, хиндуистки националисти може да се върнат на власт в Индия след следващите избори, все повече деца в Израел и в Палестина посещават религиозни училища, където ги учат, че Бог е обещал цялата Обетована земя само на тях. Президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад беше прав, когато заяви в отвореното си писмо до Джордж Буш: “Независимо дали ни харесва или не, светът гравитира към вярата във Всевишния”. Доколко плашеща, или вдъхновяваща е тази перспектива? Идеята, че видите ли, религията отново навлиза в обществения живот е илюзия. Тя всъщност никога не е изчезвала – във всеки случай, не в такава степен, както си въобразяваха европейските и американските политици и университетски професори. Новата й сила е следствие от две промени. Първата е крахът на светските убеждения. Политическото завръщане на религията започна през 70-те години, когато вярата в държавата повсеместно се рушеше. Второ, въпреки че някои теокрации оцеляват в ислямския свят, религията се завърна на сцената в по-демократична и индивидуална форма, пълнеща избирателните урни в уж светски мюсюлмански държави, което в крайна сметка е чисто маркетингов успех, изненадващо в тон с глобализацията.
Секуларизмът не беше победил, както си мислеха мнозина интелектуалци. Дайте воля на религията и неизбежно се умножават и убедените вярващи и убедените атеисти. От класическа либерална гледна точка това многообразие на вярвания е нещо добро. Свободата на вероизповеданието е аксиома за либералното мислене. Щом човекът е теотропно същество, склонно да вярва в задгробния живот, със сигурност е по-добре сам да си избере вярата, отколкото да следва тази, която му налага неговото правителство. Но това прави религията сложна за контролиране сила. Във вътрешната политика тези, които са избрали да бъдат католици, евангелисти, православни, ортодоксални евреи, или мюсюлмани не са особено склонни да забравят вярата си, когато застанат пред изборната урна. Войните между културите, с които света свикна е вече световно явление, а трябва да очакваме и особено яростни битки в науката.
В света наистина има вероятност от тотални религиозни междудържавни войни. Въоръжен сблъсък между Иран и Израел ще бъде възприет като конфликт на религиозна основа от милиони хора, също както и такъв между Индия и Пакистан. Но за разлика от времената на монархиите, когато войните са започвани от монарси, които хвърляли армиите си срещу други монарси с друга вяра, съвременният религиозен конфликт е плод колкото на държавна организация, толкова и на народна воля. Обратно на миналото, войната сега се води от доброволци, не от наборници. Действията им са благословени от проповедници отцепници, а не от официални папи, патриарси и аятоласи. Яростта им е насочена преди всичко срещу вероотстъпниците, а не срещу враждебни цивилизации. По ирония на съдбата Америка, която е образец за свобода на личния религиозен избор, пренебрегна тъкмо светския аспект. Тя обяви война на държавно спонсорирания тероризъм само за да разбере, че основното оръжие на войнстващия ислям вече е избирателната урна.
За политиците, обречени да се занимават с религията има две поуки – едната принципна, другата прагматична. Принципът е, че е най-добре държавата и църквата да са отделени. Субсидираната от държавата религия рядко има смисъл – и за държавата, и за църквата. Свидетели за това са празните църковни скамейки в Европа. В някои случаи разделянето на двете е лесно. В личен план, хората може да избират дали да вярват, че светът е създаден преди 6000 години, но тогава на учителите ще трябва да се позволи да преподават креационизма (теорията за сътворението на света от висшата сила Бог) като наука. Държавата не бива да нарежда на жените дали да носят забрадки, да не говорим да забранява “незаконното” прераждане (както постъпи Китай в Тибет). Но не винаги е лесно да се прокара разделителната черта. Да се толерират ли обществено финансираните религиозни училища, особено тези, които дискриминират невярващите?
Религията, която най-явно излиза на обществената сцена е ислямът. Той се отнася с най-малък респект към светската власт и проповядва, че основната сила на обществото е уммата – международното братство на правоверните. В най-теократичната си форма, той принуждава хората да спазват законите на шериата, често с варварски наказания. И все пак ислямът очевидно може да съществува съвместно с модерната либерална държава. Пробният камък е Турция – светска държава, управлявана от ислямисти, чието настъпление се следи с нервно внимание от всички.
Прагматичната поука се отнася до въпросните религиозни войни. Донякъде защото западните държави и религиозни лидери са обсебени от идеята да отделят църквата и държавата, неохотно скланят да потърсят религиозни решения на религиозните конфликти. Много от тези конфликти, особено в Близкия изток, са започнали като светски племенни спорове. Сега, когато вече имат религиозен компонент, са доста по-сложни за решаване: щом като Бог е обещал на теб Западния бряг, едва ли ще си склонен да го отстъпиш лесно. В наши дни религията е неизбежна част от политиката.. Ако политиците не се научат да се съобразяват с религиозните чувства и да прокарват твърда граница между църквата и държавата, новите религиозни войни може да се окажат неуправляеми.
Следва продължение
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg
за в. „България СЕГА“
