Една актриса сред челюстите на войната

от

Преди няколко години направихме с Лили Ботева нещо твърде авангардно и абсолютно нестандартно, изкривено и необикновено, стопроцентно безформено – направо разноглед продукт! Мястото – Лос Анджелис, темата – как живее там една много добра българска театрална актриса, младата звезда на Младежкия театър от София…
Само че преди да акостира на Западния Бряг се случи така, че Лили „поживя” известно време в Бейрут… В частица от времето на Ливанската война. И продуктът от интервюто ни се получи с дъх на ужасяващ къс човешко страдание.
Страдание, което не само че не спира вече тридесет и повече години, но и става все по-широко, дълбоко, високо, необятно и неотразимо. След Бейрут и Ливан – Ирак, Афганистан, Либия, Украйна, Сирия… Войните като че станаха основен репертоар на някакъв Световен театър, разиграван от клинични пациенти с тотално увредена психика, които високо крещят театралните си реплики, ден и нощ, за някакви глобални ценности, шенгенски пространства, банкови зони, единни търговски пазари и нов свят с всеобщи чипове. В същото време се съчиняват все по-опасни сценарии за преразпределяне на земя, природни богатства и пазари. Репликите в тези сценарии са нагли неистини, но картечните откоси, бомбардировките и ракетните залпове са съвсем истински. Става все по-лошо, държави се превръщат в развалини, стават развъдници на тероризъм, морален и физически ад за човечеството, милиони бежанци немили-недраги по света спасяват жалкия остатък от живота си…
Слушах Лили за „нейната война в Бейрут” и няма да забравя разказа на тази актриса, израсла с възвишеното слово на Шекспир и Чехов, за жестоката война в Ливан през 80-те години, за окървавения Бейрут, като в днешната сирийска трагедия. И вече трябва като че да се подготвяме за много, много горещ финал. Част от нашите братя, ожаднeли до безумие за власт и имане, ни бутат заедно с планетата към напълно реалния вече изход… Ядрена война и нова цивилизация след 350 милиона години!
И така, замисленото театрално интервю не стана. Вместо час и четиридесет и пет минути на сцената с Ромео и Жулиета, с Лили Ботева бяхме 7 часа от нейния живот в Бейрут по време на нещо подобно, като сегашното в Сирия и другите територии на Ислямската държава…
Но какво говоря! Днес е като че още по-жестоко и отчайващо…

Лили и нейните 7 незабравими часа от войната в Бейрут
Бейрут.
Като че съм на друга планета.
Много красив град. Перлата на Средиземно море. Малкият Париж.
Моят мъж е много внимателен, нежен, грижовен, влюбен. Но е потънал до уши в своя бизнес.
Цял ден съм сама. Не зная английски. Търся в красивия квартал, където живеем, някой да говори френски…
Вечер гледам звездите от балкона.
„Звездице, звездице, ела да ме вземеш! Ела да ме върнеш в България!”
Във всичко друго съм ОК!
Моето здраво, севлиевско, домашно възпитание ми помага да се превърна. почти мълниеносно, в много добра и полезна стопанка на големия дом.

Само че от носталгия и притеснение получих нещо крайно неочаквано – стеснение на хранопровода. Не мога и вода да пия. В болницата – операция. Режат ребрата ми, за да стигнат до хранопровода… Оживях.
Но тук всеки ден е като лотария – ще останем ли живи или не?

Ето как протече един ден.
Малко след обед.
Сама съм.
Баркеф е блокиран в друга част на града и не може да се прибере у дома. Отивам в училището да взема децата.
Започва стрелба и бомбардировка.
Момичетата ми пребягват от входа на сградата до вратата на автомобила, като добре обучени рейнджъри. Скачат вътре и потегляме. След секунди на мястото, където бяхме в училищния двор, пада бомба.
Давам пълна газ и се промъкваме между, също като нас, паникьосани хора и коли. Карам по шосето да вземе и сина си от яслите.
Пред нас пада бомба. Забивам като харпун спирачките. Пред нас от шосето е останала тясна ивица… Внимателно, като по острието на бръснач, минаваме по нея.
И навреме – зад нас е вече ад от земя, взрив и огън.
Държа здраво кормилото и гледам само напред – никога встрани – каквото и още там да става!
Децата мълчат, не издават нито звук. Това са обучени, военновременни, деца.
Всеки стиска страха в себе си, за да не плаши другите.
Ето ги яслите. Сестрите държат по едно дете в ръце и са в позата на старт на атлетическата писта. Всяка познава семейната кола на малкото същество, което държи и когато я види дава знак. Заковавам пред входа. На съседната улица започва престрелка. Момичето тича, подава ми детето и на бегом се връща назад. Слагам сина си в кошницата в дясно и давам газ.
Колата бясно поема познатия си път към дома. Някъде далече кънти канонада. Нищо ново.
Стигаме в къщи. Спирам.
Искам да отлепя ръцете си от кормилото – не мога! Гледам ги – те са като вдървени, далечни и чужди.
Не, не само те. Цялата съм вкаменена. Парализа. Не мога да сляза. Не мога да се помръдна.
Децата вече не издържат. Мислят, че не съм жива. Писък. Изскачат съседите. С огромни усилия отлепят ръцете ми от кормилото. Сгъват краката ми в коленете, като внимават да не ги счупят.
Сгъната на две или на четири ме носят на ръце по стълбите…
Хората се опитват да повикат линейка. Но никой не може да влезе в нашия квартал. Навън се водят сражения. Губя съзнание и отново се събуждам. Странно нещо. Най-странното нещо за Бейрут. Тишина. И още по-странно – ставите ми вече се движат, па макар и като ръждядали рицарски доспехи…
По едно време в нашия квартал вилняха, почти седмица, сражения и бомбаридировките нямаха чет. Цялото семейство – Баркеф, аз и трите деца седяхме сгушени в сервизните помещения в средата на сградата. Без храна и с огромната благодарност, че не бяха разрушили водопровода…
Преживяхме и бомбен атентат срещу нашата сграда. Избухна камион натъпкан с експлозиви. Всички прозорци, стъкла и врати се стовариха върху леглата ни, колите на паркинга бяха разбити. Но Бог ни запази и този път всички живи и здрави.
Ливанската война като че нямаше да има край. Имаше затихвания, прекъсвания, паузи, после всичко започваше отново. Мъчехме се да надхитрим съдбата – бягахме временно ту в Италия, ту в Кипър, но накрая решихме.
Заминаваме за САЩ. Завинаги.