Равни ли сме всички в тъгата или изгубихме човешкото?

“На хоризонта — червеникавото отражение на Париж. Затъмнение. Затъмнение в Париж. Напълно естествено. И все пак странно. Затъмнение в Париж. Париж! Кой иска да угаси светлината на този свят?
Предградията. Сена. Тесните улички, гъмжащи от хора. Авенюто, което води право към Триумфалната арка, леко осветена, извисяваща се сред неясната светлина на площад „Етоал“, а зад него в пълен блясък — „Шан-з-Елизе“.
Човек има много да тегли. Никъде нямаше осветление. Площадът бе потънал в мрак. Беше толкова тъмно, че не се виждаше дори и Триумфалната арка.”

Ерих Мария Ремарк

Цял свят знае за трагедията в Париж, за стрелбите, за експлозиите, виковете, уплахата, жертвите и болката… Фаталния петък 13-ти, този месец, излезе от рамките на суеверията и се превърна в реален ужас за френските жители, в града под Айфеловата кула. Бяха отнети стотици животи, не по-малко бяха ранени, а в една цяла нация беше посято семето на страхът.
Днес обаче, няма да пиша за фактите, защото интернет е пълен с тях. Няма равнодушно да ви припомням статистика и да обличам цифрите в думи. Сигурен съм, че по този въпрос не мога да ви информирам с нещо ново, след като вече се е изписало и казало огромно количество… Не. Този материал не е за това. Тази статия е за нещо, което тормози съзнанието ми почти толкова, колкото злощастието в Париж, а именно съпричастността или нейната липса.

Както всяка история на 21-ви век и тази води началото си  от Фейсбук. След нещастието в Париж целия свят засия в цветовете на френския трибагреник. В израз на съчувствие, емблематичните за държавите здания се оцветиха в синьо, бяло и червено. Операта в Сидни, Емпайър стейт билдинг – Ню Йорк, Бранденбургската порта – Берлин, сградата на Сената на Мексико, статуята на Христос Спасител – Рио де Женейро, музеят Окланд – Нова Зеландия, Дворецът на науките и културата – Варшава, дори нашето НДК, както и крепостта Царевец са само част от примерите сменили цветовете си, бивайки част от общите молитви за Париж. Разбира се, Фейсбук също се включи към каузата, позволявайки на потребителите си да поставят френските цветове върху профилните си снимки. И може би за един ден (един ЦЯЛ ден), всички бяха просто хора отдаващи подкрепата си към онези, които са загубили несправедливо свои близки и приятели.

Още на 15-ти обаче, потребителите смъкнаха байрака от профилните си снимки и започнаха статуси, коментари и споделяния на материали в духа на: „Защо трябва да слагам нечие друго знаме, щом те не сложиха моето?“. В този момент думата ЧОВЕЧНОСТ избледня, загуби своите очертания и смисъл. Стартираха почти гневни изказвания, приказки породени от сляпа „справедливост“, писания подтикнати от его и лека-полека голяма част от сънародниците ни минаха в режим „Националист“.
Според мен вариант „А“ е, че не малка част от хората (най-вече от подрастващите), са поставили френския флаг на Фейсбук профила си, защото е модерно… Всички го правят и те ще го направят. Разбира се, този трикольор не може дълго да скрива хубавата профилна снимка отдолу, затова не може да стои дълго.

Вариант „Б“ е, че другата част от потребителите първоначално може и да са сложили френското знаме на профила си, вероятно за да покажат, че не са безчувствени чудовища, но в последствие са премислили. Така де, нали нашето винаги е по-значимо от чуждото?! На нас отдаде ли се подобна чест? Предприеха се изброявания на български трагедии и масово се подчертаваше факта, че нашия трибагреник не се е вял никъде в знак на почит.

„АЗ НЕ СЪМ ПАРИЖ! Жалко за погубените животи на тези хора, но за всичко това са виновни „ХУМАННИТЕ“ действия на управниците в Европа! Пуснаха тези паразити и сега берат плодовете на тази глупост! Аз съм Катуница, Аз съм Мизия, Аз съм Аспарухово, бях и „Индиго“!!! Тогава никой не сложи българското знаме, затова и аз няма да сложа френското!“ – ето какво се котира напоследък във Фейсбук.

Тези няколко реда биваха споделени от кой ли не и скоро след това френските знамена, на профилните снимки, бяха заменени от български.
Не казвам, че в думите им няма правота. Не твърдя, че нашите трагедии са по-маловажни, че живота на едни е по-ценен от този на други. НЕ! Не съм лицемер. Аз съм страдал с българския народ, страдал съм обаче и с американския, руския, турския и либийския и т.н. Сега страдам с френския народ, защото не деля хората на нации и не им лепя етикети. Гордея се с това, че съм българин, но на първо място ИСКАМ ДА МЕ ТРЕТИРАТ КАТО ЧОВЕК! И до колкото знам жителите на всяко едно кътче на планетата, която обитаваме, подобно на мен, подобно на вас, имат сърца, дишат, чувстват и усещат. В основата си ние хората сме изградени по един и същи начин, под кожата си сме еднакви. Всички имаме правото да живеем. Ето това забравят или пренебрегват онези, които днес ме критикуват, че съм поставил френския флаг на профила и в мислите си.

Тези хора в момента са по-заети с това да разнищват сценарии, да умуват конспирации, да ми „отварят очите“ за това кой е виновен за случилото се, да ме убеждават кой дърпа конците и в същото време да ме упрекват и да ми се присмиват за това, че съм съпричастен.
Истината е, че в този момент не ме интересува нищо друго освен болката и състраданието. Лесно е, когато си настанен в уюта на дома си, удобно седнал на мекото кресло или излежаващ се в топлото легло. Лесно е да гледаш безучастно новините по телевизията, когато не се случва на теб или твои близки. Никой, толкова дистанциран от епицентъра на ужаса, не може да разбере значението и безпощадната му сила.

Сега забравете наименованията на държавите, оставете на страна различието в езиците, просто заличете маловажното.
Представете си спокойната обстановка на приятно заведение пълно с хора. Слънцето залязва и лъчите му оцветяват улиците навън в златно. Около вас се чуват множество диалози, потракване на прибори, прехвърча звънлив смях, а навред се носи аромата на специалитети. Тежкия ден е към края си и вие сте излезли с добри приятели, за да се отдадете на приятна компания и хубав разговор. Споделяте за обстановката в работа и у дома, усмихвате се и протягате чаши за наздравица. И тогава чувате нещо необичайно за тази атмосфера. Писък – отчаян акт на паника, който не остава сам, а бива последван от редица други. Познатите звуци биват изместени. По пода се разбиват чаши, падат прибори и преди да осъзнаете какво се случва, забелязвате как непозната жена през една маса от вас се срива безжизнено от стола на земята. Изстрели и звън на гилзи, сега това е единственото което можете да чуете. Хората бягат, без ориентир, без цел, просто тичат. Една част съумяват да избягат, останалата част прекъсва своя бяг, срутвайки се. Едни плачат надвесени над някого, други са се скрили под масите и треперейки се молят да не бъдат повалени. Нови изстрели, нови викове, още една доза паника, още отнети животи… Снишили сте се до масата, сърцето ви препуска, избиват капчици пот, а ръцете ви са предателски изтръпнали. Не можете да викате, а и не искате да привличате внимание, да издавате къде сте. Чудите се дали да побегнете ли или да стоите неподвижно. Чудите се дали ще чуете отново гласа на любимия човек, дали ще прегърнете отново децата си, ще целунете ли пак майка си по бузата, ще разменяте ли шеги с баща си… За сетен път викове и изстрели. Нямат ли край? Защо? Поглеждате към приятелите си – някои са останали до вас пребледнели като платно и с тревога на лице, другите не се виждат никъде. „Дано са се спасили!“ – мислите си. Позволявате си бърз поглед наоколо и веднага затваряте очи. Червеното е навсякъде, вече ви се повдига, а сълзите се стичат от очите ви. В далечината долитат сирени. Дали? Истински ли са или са плод на отчаяние? Поредните гилзи издрънчават на пода…

Спрете да си представяте!
Ето това е от значение, а не засегнатото его или яда, че в момента на профила ми стои нечии флаг. Даже ще сложа не един, а всичките съществуващи знамена, защото навсякъде има мъка. Но някъде по пътя към 2015-та година много хора забравиха стойността на думите съпричастност и толерантност. Забравиха какво е да си ЧОВЕК! Всички можем да се смеем на добър виц, да хулим за неправди и да критикуваме нещо, което не ни се нрави. Обаче не всички можем да се радваме за другите или да споделяме болката им. Замисляли ли сте се защо? Нима в тъгата не сме всички равни? И въпреки това животът е прекрасен, докато чуждото зло не е наше.

Негодувате защо българското знаме не е било сложено никъде след нашите трагедии – обвинявайте медиите, които не са им дали достатъчно гласност и отново избирателно са разгласявали новините. Укорявайте и хората зад медиите. Порицавайте управата, властите и всички онези, които действително заслужават вашите нападки, понеже са имали някакъв интерес.
Насочете гнева си и към онези, които без каквото и да е право лишават хора от съпрузи, родители, братя, сестри и приятели.
Но не си го изкарвайте на французите, не ги обиждайте или омаловажавайте болката им. Ако не можете да направите нещо добро, то поне запазете мълчание и не казвайте нищо. Или иначе казано, ако не можете да влезете в църквата да запалите свещ, то поне не хвърляйте кал по нея.

В момента света се моли… за света. А аз отправям молитвите си и за жителите му, за онези, които по ирония на съдбата в еволюцията си към човешкия образ са захвърлили едно от най-човешките качества – СЪЧУВСТВИЕТО.
Трябва да се научим, че е редно да се държим с останалите така, както искаме те да се отнасят с нас. Да бъдем примера, който искаме да видим. Да сме хора в този иначе нечовешки свят!

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“