СТЕНАТА ПАДНА, А „PINK FLOYD” СЕ РАЗПАДНА. И ОТНОВО… ИЗГРАЖДАМЕ СТЕНАТА!

от

„Pink Floyd” окончателно се разпадна, съобщи наскоро „Ентъртейнмънт уикли”, като се позова на китариста на състава Дейвид Гилмор, който заяви в Лондон: „Пинк флойд” умря! Но, преди предизвестената смърт на дълголетния състав, основан в далечната 1965 г. се спомина и символа на групата – рушащата се стена. Пинк Флойд бяха прочути със своите пищни сценични шоута, в които тяхната музика се комбинира с визуални ефекти на сцената и в които изпълнителите са почти второстепенни по значение. Това е главната тема по време на турнето с шоуто The Wall /СТЕНАТА/, в което първата песен „Тухла в стената” се изпълняваше от изпълнители, носещи гумени маски на лицата си. По-нататък в шоуто между публиката и групата се издига бутафорна стена, която на финала бива взривена, като символ на падането на бариерите между Изтока и Запада. Твърде хубаво, за да е истина…
Специалистите в анимацията, с връщане на кадрите биха възстановили целостта на стената за секунди. На практика този процес продължи по-дълго. Вече стената не е една, а възпроизведените и аналози са в многобройни варианти по целия свят. Физическа, икономическа, идеологическа, междуетническа и цивилизационна, въпреки благите и лицемерни приказки за свобода и демокрация.
Физическата стена е вече символ на новия ни „демократичен” свят. Простираща се не на 80 км. както някога между източен и западен Берлин, а на хиляди километри между цели държави. Между САЩ и Мексико, между Израел и Западния бряг на Палестина, между Турция и Сирия, както и изграждащите се нови валове на границите на Европейския съюз. Дори тунела под Ламанша се огражда със стена в името на безопасността на пътническите и товарните превози по него. Но, от кого и от какво се пазим?
Емиграцията е новото „преселение на народите”, което се превърна в самовъзбуждащ се процес. Основния и закон, формулиран от Майрън Уайнър гласи, че „Миграционния поток, веднъж тръгнал, поражда от себе си вторичен поток. Мигрантите дават възможност на останалите в родината приятели и роднини да емигрират, като им подават необходимата информация за това и им съдействат за намиране на работа и жилища. В резултат се получава глобална миграционна криза”. Но освен легална икономическа емиграция, умишлено бе предизвикан хаос и разруха в бившите социалистически и редица азиатски и африкански страни с износ на нежни, цветни, пролетни и всякакъв род „революции”, уж за сваляне на диктаторски режими, при които все пак страните се развиваха устойчиво и успешно. След което в тях настъпи повсеместна разруха с унищожена напълно икономика и инфраструктура. Което отприщи огромната бежанска вълна.
След 70 – те години, във връзка с ниската раждаемост и демографската криза в развитите страни, те законодателно поощряваха имиграцията от по-слаборазвитите страни с оглед поддържането на социалните и пенсионните си системи. Новите имигранти идваха от незападни общества, предимно от ислямския свят, характеризиращ се с висока раждаемост и нетолерантност към западния начин на живот. Населението на приемащите страни вече се бои не от нашествие на армии и танкове, а на мигранти, говорещи други езици, почитащи други богове, принадлежащи на чужда за тях култура. Страхуват се, че те ще им отнемат работата, ще се настанят в земята им, ще се издържат от социалните им фондове и ще са заплаха за техния начин на живот. Тези фобии се основават на реални конфликти между противоположните култури и на вече закъсняла загриженост за националната си идентичност. Предизвикателството е демографско и напълно реално. Имигрантите осигуряват близо една трета от раждаемостта в Западна Европа, а арабите над 50 % от тази в Брюксел – столицата на обединена Европа. Мюсюлманските общности не се интегрират към тези на приемните страни и дори не дават знаци, че това ще се случи, като не признават граници и са вече, като държава в държава. Във Франция думата „immigre” е синоним на исляма, който е втората по значение религия в страната. В Западна Европа антисемитизма към арабите е изместил напълно този към евреите. Противопоставянето на общественото мнение срещу емиграцията и враждебността към имигрантите се проявяват след актове на насилие, като терористичния акт с „Шарли Ебдо” и породи подкрепа на крайно десни партии и движения. Последните избори за Европарламент ясно показаха това и явлението е на път да взриви Евросъюза отвътре. Екстремистката периферия се ангажира с актове на насилие и тероризъм. Европейските и мюсюлманските политически елити реагираха еднозначно на тези процеси, като в мюсюлманските страни, правителствата придобиват все по-ислямистка ориентация, възприемащи религиозните символи и практики. В Европа вече и основните партии възприемат реториката на крайно десните, антиемигрантски настроени партии и прилагат предлаганите от тях мерки. Въпросът е не дали Европа ще бъде ислямизирана, а САЩ полатиноамераканчени, а в това дали и те ще се превърнат в общества на разлом на отделни и категорично обособени общности от различни цивилизации. Което на свой ред зависи от числеността на имигрантите и от степента на асимилирането им в западната култура, доминираща в Европа и САЩ. От това следва, че продължителната и многочислена имиграция създава вече европейски държави, разделени на християнска и мюсюлманска общност. Ще се наложи те да платят цената на ограничаването на имигрантския процес, включващ провеждане на антиемиграционни мерки, с тежка социална цена, свързана с недостига на работна ръка и по-ниски темпове на растеж. Не по различно е и отношението към емигрантите от новоприсъединените към ЕС източноевропейски страни. В Англия дори възникна мита за „полския водопроводчик”, който би изместил местния Джон от работното му място. Също и истерията с неосъществения десант на румънци и българи на Острова, след отпадане на ограниченията за работа за граждани от ЕС.
Вдъхновяваната и прилагана от САЩ като световен хегемон политика на политическо напрежение между страните на ЕС и Русия в ущърб на жизнените им интереси и въвеждането на санкции по повод присъединяването на Крим, предизвиква политическо и икономическо противопоставяне, съпоставимо с нова „студена война”. Взаимните загуби за икономиките им са десетки милиарди евро. Между тях се спусна икономическа и политическа „желязна завеса”, много по – здраво изплетена от предишната. Куриозното е, че бившите страни от социалистическия блок се превърнаха от васали във врагове на предишния си сюзерен. А за нашата страна, това е просто комично!
Отдавна България не е провинциалния оазис на Европа. Повече от четвърт от населението на страната вече споделя имигрантската участ в страните на Запад. Не по-различна от тази на бежанците. В болшинството си, като евтина работна ръка в непрестижни професии. Емигрантския натиск по границите ни ще се усилва в стремежа на Европейския съюз да го разпределя равномерно за всичките си членове. И никой не ни пита дали го желаем. А „родната” ни еврокомисарка Кристалина Георгиева и бившата и посестрима Кунева и подгласниците им в страната възторжено кудкудякат, че мюсюлманските емигранти и родните ни мургавели са изхода от демографския колапс. Но, тогава защо и ние издигаме отново, заедно с останалите СТЕНАТА?