„Там било школото.” „Букварче – где такова букварче?”

„Голи са народите без книги.”
Свети Константин – Кирил Философ

„Ако нейде поискат да си отварят училище, да им се предложи да си направят черква по-напред, ако се види, че не е възможно да се възпрепятства за отваряне на училище, тогава владиката да се погрижи той да се тури начело на работата, за да вземе училището в ръце и под негов надзор.” – Пeтко Рачов Славейков
„В средата на ХIХ век жителите на Еркеч (Козичино, област Бургас) построяват голяма и хубава църква в долния, ниския край на селото, съгласно получения султански ферман. С големи усилия хората успяват да я изографисат и  подредят до нея училище.” – проф. Петър Куцаров
Наскоро във в. „България Сега” бе публикувана статията „Каква е връзката на еркечани с древните българи?”. В нея проф. Петър Куцаров ни запозна с историята на бургаското село Еркеч, с интересния еркечки говор, в който „са съхранени всички прабългарски думи, установени на този етап от науката”, разказа ни за красотата на старите обичаи.
В дните преди най-светлия български празник – 24 май отново ще разговаряме с проф. Куцаров, за да узнаем каква е историята на едно от най-старите български училища, а именно българското училище в село Еркеч.

Г-н Куцаров, във Ваша статия посочвате: „В Еркеч е имало малка черква, където се е помещавало и училището. В него свещеник и учител е поп Киро. До 1845 г., по думите на дядо Нейчо, еркечкото училище се помещава „дету е камбанарията стаичка имало, там било школото. Дяцата си носяли ляп, а имало и хора да вардят праз диня, гат еркечани са ух къра. Пък по-рано са сбирали да са учет на дяда Кръстя ух хамбаря”.” Бихте ли ни разказали за създаването на училището в село Еркеч?
На въпроса за началната дата на еркечкото училище е трудно да се отговори с точност. Наред с приведените по-горе факти и данни (става дума за разказа за църквата) ще посоча и още нещо, което косвено потвърждава факта, че еркечани са имали училище още преди похода на генерал Дибич Задбалкански. През 1830 година, в резултат на големия бозгун, както вече бе посочено, много еркечани напущат родното си огнище. Двадесет  еркечки семейства, тръгнали след руските войски, се отказват от далечния поход и се заселват в село Водица (Суджаскьой), Варненско, където заварват само шест турски  къщи. Много скоро преселилите се еркечани отварят свое българско училище. Явно е, че те вече са изпитали насладата  да не бъдат „слепи и неми”, че са имали опит в организирането  на училището.

Разполагате ли с информация за това под каква форма се е провеждало обучението в училището?
Формата на обучение в килийното училище в село Водица е характерна и за останалите училища в района, в т.ч. и за Еркеч. Обучението продължавало през целия ден и всеки ученик, пише Ради Патронски, носеше със себе си царевично брашно, от което учителят им  приготвя качамак за обяд. Освен това всеки си носи възглавничка за сядане, а през зимата и дърва за отопление. След обяд учениците почиват и учат зададените уроци. През това време учителят е в кръчмата или на някаква църковна служба, изпълняващ длъжността на свещеник, църковен певец или писар. А понякога е и абаджия и си работи по време на обучението. Учителят се връща в училището късно след обяд, проверява усвояването на урока и разпуща надвечер учениците. Запознаването с буквите става на панакида (малка изгладена дъсчица), на която учителят написва с паче перо азбуката. Щом тя бъде усвоена, панакидата се изстъргва и тогава се написват различни срички като „ба”, „ва”, „га” и пр. След тяхното заучаване се преминава към наустницата. Този процес обикновено продължавал няколко години, след което учениците започват да се учат на писане. За времето си това представлявало голяма трудност и ученик, който достигал до тази степен, си купувал дивит, който натъкнат на пояса го представял като „половин даскалче”.  

Проф. Куцаров, известно ли е нещо повече за това в каква обстановка са били провеждани учебните занятия тогава?
За изграждане на по-ясна и нагледна представа за тогавашната училищна обстановка ще цитирам описанието на Райко Илиев Блъсков, учителствал в селата на Варненска област, където са разселени и еркечани. Следващите цитати са от книгата  му „Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот”. . „Училището, пише той, беше бордей, като всички бордеи, място надлъж 10-12 разкрача, нашир 5-6, до половин вкопан в земята. От половината нагоре един плет, измазан отвътре и отвън с черна пръст, отгоре покривът без таван, вън покрит с пръст и пръти, долу земята уравнена, покрай дуварите зимна трева. На двете страни по една дупка, наречена прозорец, в дъното на бордея огнище, над огнището такъв голям комин, изграден от пръте и измазан, щото един мъртвец с носилото можеше да се измъкне из него. Повечето светлина в бордея идеше из комина. Вратата на бордея беше направена също от пръти, измазана с гювежници. На другия ден бордеят биде очистен, двата прозореца закнижени, на вратата се развяваше една дрипава черга, която покриваше расторзите между прътито. На огнището гореше половин кола дърва, малко далеч от огнището  две рогозки, приготвени за новите даскалчета, в горния кът до огнището една рунтяста козя кожа – седалището на учителя, на нея се отморих аз и се припекох срещу огъня. Вратата заскърцаха, даскалчетата прииждаха кое с баща си, кое с майка си, всяко приплещило торбичка с хляб и друго за ядене през деня. Аз ги посрещах и посаждах на търкало край огнището. В първия ден надойдоха 15 деца повечето сополиви и без гащички. Трябваше още в началото да ги залъжа с нещо по бъдещето им занятие, но с що? Букварче – где такова букварче? Но имахме си ние, тогавашните стари учители, свое учителско първоначално пособие и без пари и трайно. – За утре, деца,  чувате ли: кажете на бащите си да намерят по една суха говежда плешка, да я остържат хубаво та да стане бяла като мляко, и да ми я донесете да ви напиша на нея „азбуки”. Това пособие, ако и за сегашните времена да е чудно и смешно, но за тогавашните времена беше и сгодно и износно. Напишеш на ученика на равната изтрита страна на плешката азбуката, той улавя плешката от долната страна, която е прилична на дръжка, и учи. Замацат ли се буквите от честото показване с пръста /показалки излязоха по-сетне/ умиеш или остържеш плешката и пак пиши на нея. А турското мастило тогава не беше скъпо; пера от патки и орли вред се намираха.”
В такава обстановка се учат и еркечките деца. За резултатите от обучението можем да съдим косвено от определени факти. Така баща ми Ж. Куцаров разказваше за моя дядо Куцар: „Гат душле руснацитя тий търсяли хора грамотни, за да им помагат.” Дядо Куцар, понеже показал приличен успех по време на проверката, т.е. успял да напише на пясъка името си, постъпил на служба  при тях. Отначало той бил командир на групата еркечани, включила се в помощ на руската армия.


Документ на училището в Еркеч

Проф. Куцаров, в статията за Еркеч казвате: „Българщината окончателно взема връх около 1855-1858 г., когато в Еркеч пристига монах Паисий Габровски. Не е ясно как монах Паисий Габровски се озовава сред тези родолюбиви българи…” „Той идва от Троянския манастир в Еркеч и донася „История славяноболгарская”, чете я пред малки и големи, пред мъже и жени. Старите хора с умиление и гордост повтаряха  неговите думи, превърнали се в девиз на еркечани: „Не се срами българино от рода си, коравият български юмрук и дух са ни запазили!” Бихте ли посочили, освен монах Паисий Габровски, кои са били другите учители в училището в Еркеч?

Учители в село Еркеч са били поп Киро, поп Петко Дойнов от 1870 до и след Освобождението, Петър Липчев-Питанак, Дойно Коенциту, Добри Вълков и други.

Дълги години ли е съществувало училището Еркеч?
Училището е функционирало с известни прекъсвания. Нещо повече, през 1880 г., само две години след Руско-турската война, в условия на немотия, недоимък и в границите на Източна Румелия, еркечани построили ново училище, „което е доста голямо и разделено на две половини, едната за момчетата, а другата за момичетата”. За това свидетелстват запазените и до днес в двора на училището надписи на камък: единият гласи – Училище в Еркеч 1880 г., а вторият – Българско Еркечко Девическо училище 1882 г. За желанието на училищното настоятелство и инициативността на учителите еркечките деца да познават най-новите издания и публикации на българските писатели свидетелства писмото – покана от 21 ноември 1884 г. на училищното настоятелство на Еркеч до Захари Стоянов да помогне на училището с книги, списания и вестници.
През 1887 г., две години след Съединението на Княжество България с Източна Румелия, Константин Иричек, обикаляйки България, спира край Бяла река. Ето как той описва срещата си с жител на село Еркеч: „Мъжествен и високо израснал еркечанинът в рунтав калпак и груби дрехи от мургава овча вълна седна без поздрав  до мене на тревата, дялкаше си с костурата малка клечка, попита ме какво правя и накъде отивам и на моя въпрос сухо отговори, че кара шилетата на един касапин в Месембрия. За своето село Еркеч каза, че има 200 (двяста) къщи само български и че има двамина учители, след което стана и също тъй  безцеремонно тръгна след своето стадо”.

В Еркеч доскоро момченцата, когато навършват седемгодишна възраст, затъквали в навоите си дълги ножове. С тях си режели хляб, колели черните ярета, правели дупки на цървулите си. А в училище, по тия тесни чинове, се предупреждавали един друг: „Не мърдай ва, че си остря молива!”В село Еркеч имало ли е читалище и ако е имало, кога е основано?
Споменатият вече Георги Георгиев, посетил селото през 1906 г., когато е открито читалище „Просвета”, отбелязва, че отначало училището имало І и ІІ клас и всички деца посещавали училището, а много са продължавали образованието си в Бургас, Айтос, Т. Пазарджик и Сливен. „Така Петър Липчев, бивш учител в с. Еркеч, Нейка Липчева, негова жена, Станка Петрова, Кольо Стоянов, сега секретар-бирник в общината и Желязко Нейчев са свършили пети клас. Първият даже два месеца бил на запад да следва правото. Мнозина пък имат второкласно образование, добито в Еркеч или града.” Новите икономически условия, големите и непосилни данъци, наложени от властите, прекършват стремежа на еркечани към знание. Нуждата ги принуждава да заставят децата да им помагат, за да „вържат двата края”. Със съжаление Г. Георгиев констатира през 1906 г., че „днес училището е почти празно” – момчетата не посещават, а момичетата достигат до второ или трето отделение. Каква ирония на съдбата? 90 години след посочената дата училището опустява. За да изгради читателят по-пълна картина за условията на работа на училището, ще цитирам цялостно рапорта № 8 на учителя Д. Рашев от 22 октомври 1889 г. до  председателя на еркечкото училищно настоятелство. „С настоящий си рапорт, пише Рашев, чест имам да Ви съобщя, Господин Председателю, че училището не може да служи за общинска  канцелария, в  която всеки ден из училищний двор се пречат по тридесет и повече селяни, не може то също да служи за канцелария на бирника, заради когото постоянно има караули и заради когото всекой ден пред училището се пречат с десятки: турци, българи, цигани и най-после училището не може да бъде място за изследване на разни крадци и тюрма за затваряне на същите. Това като Ви съобщавам, предупредявам Ви, в най-скоро време или да премахнете канцеларията на друго място или пък да се отдели училищний двор от дворът на общинската канцелария, та по този начин да се избегне навалицата от вратите на училището или пък в противен случай, ще донеса на Господина Инспектора за надлежащо негово разпореждане.”

Проф. Куцаров, открити ли са данни за броя на учениците и списъци с имената на обучаваните  в еркечкото училище?
Църквата в Еркеч, построена през 1845 г. До нея е било училището.Ще цитирам „Испитна ведомост за учениците от ІІ и ІІІ отделения, които са посещавали и са се явили на испит през учебната  1899/1900 г. при еркечкото основно училище”. В  документа са отбелязани 27 ученика, от тях пет са момичета. Няма ученик без много отсъствия. Оценките по български език са 4 двойки, 5 тройки и останалите добри. По закон Божи  няма двойки. Срещу имената на пет от посочените 27 ученика са поставени тирета, което означава, че те не са атестирани. По възраст те са трима осемгодишни, десет са на 9 години, десет на 10 години и 4 на 11 години. Следват имената на учениците, като са дадени в посочената ведомост: Аврам Куцаров, Атанаса Икономова, Виня Алексиева, Велико Петров, Дойчо Желев, Добри Петков, Елена Стоянова, Злата Вълчева, Златин Душев, Кою Стоянов, Куцар Демирев, Лечо Липчев, Липчо Петков, Митра Желева, Милю Желев, Марко Тодоров, Никола Душев, Недю Липчев, Никола Марков, Петър Янчев, Петър Стойков, Стойко Стоянов, Стойко Желев, Юрдан Стоев, Желю Милков, Желю Кръстев, Кръстю Великов. В първия тримесечен рапорт № 50 от ноември 1906 година до инспектора на бургаската учебна околия се дават следните сведения за училището в селото: подлежащи на обучение – 121, от които  49 деца от м. пол и 72 от ж. пол.
Постоянно посещават школото всичко 72 деца, от които 44 от м.пол и 28 деца от ж. пол. Постоянните деца са разпределени на четири отделения с по една паралелка, от които І и ІІ отделение  се ръководят от учителката Ст. П. Паликарева, а ІІІ и ІV отделение от учителя К. П. Паликарев. Записването на учениците е започнало от 12 септември и продължава до първи октомври. От всички подлежащи на задължително обучение „останаха незаписани само 26 деца” поради крайна бедност и по болест. Редовните занятия са започнали на първи ноември, като до тогава са повтаряли миналогодишния  материал. Състоянието на училището е окаяно. Закупена е една печка за едната класна стая, заменени са счупените стъкла. Оплаквания има от незаинтересоваността и не загрижеността на училищното настоятелство, „което трябва насила да се застави, за да свърши нещо”.
Средствата училището получава само от „дугеня” – около триста лева годишно. Училищната покъщнина е бедна. „Училище, което има приход 270 близо 300 лева би трябвало да има доставени поне най-необходимите потреби. Тук би трябвало да спомена, че в класната стая на І и ІІ отделение има съвсем негодни чинове, които нямат писалища и децата са принудени да държат плочите во време на писане в ръце си. Има нужда от една малка печка за в канцеларията, от една маса и най-малко 4 стола за сядане, поправка на качето за вода, която ще коствува не повече от 50 стотинки. Училищното настоятелство се оправдават с това, като казват, че приходът от дугеня за 1906-1907 год. бил изтеглен още миналата година и изразходван за поправка на дугеня, направена от бившия кмет К. Иванов; та сега наемателят на дугеня не давал пари. Класните стаи се отопляват от ламаринени печки, отоплението е удовлетворително. За прислуга в училището предоставиха такъв в края на м. октомври. Училищното настоятелство е далеч от мисълта да се грижи за училището, освен, ако бъде насила заставено. Учебни пособия няма достатъчно” и се изброяват нужните такива, с които следва да бъде снабдено училището.


 Документ на училището в Еркеч 2

Каква е по-нататъшната история на българското школо в Еркеч?
Бих желал да се спра на два документа, от които личи отношението на околийските власти към учителите и тяхната роля в обществения живот на селото и региона. Д. Рашев бил три години главен учител и напуснал на 25 юли 1900 г., като причината посочва в своя рапорт. От документа се разбира, че съгласно окръжно писмо учителите трябвало да стоят по селата и да помагат на контрольорите, „а полицията, която става дохожда няколко пъти в селото, ме заставя още днес да се махна и при това търси сгоден случай да ме отстрани от селяните и да се разправи по своему с мен”. След като пита дали това е със знанието на училищните власти в Бургас, той заключава: „предпочитам  да  ме  уволнят,  отколкото   да  ми   вземат  здравето  по  сред  бял  ден  в  с в о б о д н а (подчертано-Д.Р.) България и още повече, че това се извършва пред очите на преките началници на учителите”. Вторият документ касае работата на друг еркечки учител. Околийският управител докладва в окръжното управление на полицията, „че Георги Вълчев от с. Еркеч, учител, заедно с учители от други села, устроил митинг срещу десятъка в с. Бараклий (Оризаре) и произнесъл реч”. Окръжният управител „донася министру просвещението” и с протокол № 2907 от 4 май 1900 г. Георги  Вълчев-Еркечкия е уволнен.
В Окръжния държавен архив липсват данни за училището в Еркеч през периода 1906-1944 г., които може и следва да бъдат събрани от все още живите свидетели и участници в учебния процес в селото. Същата констатация и препоръка важи и за църквата в Еркеч, където поп Петко Икономов поп Дойнов работи до самата си смърт. Това се вижда от редовно водената книга за новородените и мъртвите. На 8 август 1925 година поп Петко Дойнов предава регистрите на свещеник Манол Керемедчиев.

Бихте ли добавили нещо към Вашите думи: „В своята над 15-вековна история Еркèч се превръща в гнездо на българщината, в огнище на буден български дух.”?
ЕркечaнкиВъв времето, когато хората взаимно се унищожават, във времето на племенни вражди и войни, те, прабългари и славяни, проникнати от мъдростта, се съюзяват и създават държава, която вековете не можаха да разрушат. Българите със сила създават държавата си, но те знаят, че само със сила не могат да отстоят срещу могъщата Византия. Те проумяват една нетленна истина – „народността на пада там, дето знанието живей”. Нещо повече, още в далечната 893 година в Преслав е свикан събор, в който наред с болярите участват и обикновени хора. Във втората българска столица Преслав, държава и църква си подават ръка, за да изградят държавата на духа. Именно тази държава на духа, според думите на академик Д. С. Лихачов, става образец и пример за изграждането и на държави от другите  славянски и неславянски племена. Нашите прадеди са проникнати от едничката мисъл: да пребъде във вековете България, да пребъде пренесено през времето и да звучи все така гордо името БЪЛГАРИН.
Еркеч се превръща в районна държава на духа. Проф. Л. Милетич подчертава, че еркечани са добри „колонизатори”, тъй като се размножават много бързо, радват се на по 10-15 деца, храната и “авата” помагат за израстването на едри, снажни, силни и читави хора. Селото става известно в цяла североизточна България, защото дава начало на 60 вайковски села. Само това да са сторили еркечани – побългаряване и образуване на речените села, то пак заслужават национално уважение, тъй като допринасят за запазване на рода и духа български.

Как тълкувате словата на големия български народен будител Паисий Хилендарски: „За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.”?
Към завета на отец Паисий Хилендарски ще добавя думите на Паисий Габровски, който, в желанието си да подкрепи патриотичния стремеж на еркечани, напуска Троянския манастир и отива в Еркèч. Той донася препис на „История славяноболгарская”, чете я пред малки и големи, пред мъже и жени. Старите хора с умиление и гордост повтаряха неговите думи, превърнали се в девиз на еркèчани: „Не се срами българино от рода си, коравият български юмрук и дух са ни запазили!”

Само след броени дни ние, българите, отново ще обкичим портретите на славянските първоучители Кирил и Методий с божур и рози. Отново развълнувани ще запеем „Върви, народе възродени…”. Отново ще се замислим над думите „род” и „родина”, „училище” и „български език”, „учител” и „ученик”, „азбука”, „книга”… Проф. Куцаров, какво ще пожелаете на нашите сънародници по повод Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост – 24 май?
24 май е уникален български празник – всенародно преклонение пред духа на словото, пред омайната сладка българска реч – „реч на мама и на татка”.
Най-светлият български празник придобива особена актуалност в наши дни. Бива ли ние, българите, дали „четмо и писмо” на други народи, сами да не знаем и да си го ценим както трябва? Всички ние сме длъжни да не се задоволяваме с констатациите за навлизането на чужди думи в българския език. Трябва да правим всичко възможно /похвална е дейността на редакцията на „България Сега”/, за да отстоим правата на нашия чудесен език и неговата азбука – твърди опори на българската нация през трудните за нея времена!

Уважаеми проф. Куцаров,
Благодарим Ви за съгласието да участвате в интервю за вестник „България Сега”. Желаем Ви бъдещи творчески успехи!
Да е честит денят на светите братя Кирил и Методий! Честит празник!

Снимките са от архива на проф. Куцаров и се публикуват с неговото съгласие.
Ваня Велкова
за в. „България Сега”