Свободата да се обичаме, или свободата да се мразим?

Да, ние сега сме свободни. Свободни да обичаме ближния си и свободни да го нападнем с присмех и хули, свободни сме да го дарим с  подарък или да го ограбим, ако скрием по някакъв начин това… Но защо везните на тази свобода се накланят най-често към омразата и грабежа и рядко към доброто и обичта?

Чуе ли човек, че някъде по света отново са убити невинни хора не може в съзнанието му да не премине пареща болка: кому се подчинява този наш свят, с кого върви напред – с Бога или със сатаната и накъде върви – към рай или към самоунищожение?
Дори и в дните, когато няма бомбени атентати, вестниците са пълни с новини за престъпления срещу живота, срещу личността, срещу законите. Само понякога, съвсем рядко, може да срещнем думи, посветени на вярата и на Бога. Смята се, че няма да ги четат. Вестниците ще загубят. Радиото и телевизията ще смали “рейтинга” си.
     
Дали ежедневието на нашата отровена от насилие планета, в което живеем не е врата, през която всички минаваме към самоунищожението?
Нашето, човешко, самоунищожение не се ограничава само с бомбените атентати и войните. То е следствие на моралното ни самоубийство, което си осигуряваме с все по-силната алчност, егоизъм и отмъщението, което следва за това.
Не може да си добър християнин или мюсюлманин, или будист, или който и да е твоя Бог и да сееш терор и омраза. Вярата не проповядва унищожението, но религиите се използуват често в изгода на определени хора. Изпратените на смърт терористи убиват себе си и невинни хора, като вярват, че правят това за вярата си. За братята си. Но насилието ражда насилие. Колкото повече терористични актове – толкова повече войска и полиция. Но и терористите стават повече. Докъде ще стигне човечеството?

Не е оръжието, което ще надвие убийството от другото оръжие. Само духовното издигане на човека ще спаси планетата от разруха. Само изграждането на човека и поколенията в онези морал и духовност, които Бог е вложил при сътворението, ще спасят народите от самоизтребление и гибел.
И длъжни сме днес- като апостоли, свещенослужители, като Божи хора, да започнем да учим хората по-усърдно на любов към Ближния, както ни завеща Иисус Христос. Време е духовното начало да се възради, защото пътят в другата посока е към ада и самоунищожението. Едно е сигурно – сега трябва повече разум и повече вяра в доброто и в Бога. Да се сложи чрез разума черта пред падението на нравите, пред гласа на взривовете, пред пропастта, към която се движат хората.

Човек без милосърдие е лишен от основния Божи дар – Човечността.
Човечността сплотява хората и ги прави силни.
За съжаление сега няма обща идея, която да крепи вярата на хората в силата на тяхното общение. Съществуват ли личности, които да ни обединят със силата на своето прозрение, с мощта на волята и светлостта на идеите си?

Христос дойде при хората не като Бог, който хвърля гръмотевици, не като тиранин, от когото всички треперят. Дойде със своето смирение и каза: “Ето ме, аз съм при вас и искам вие да сте мои приятели. Искам и вас, човеците, да ви приближа до Божественото”. И така му беше лесно да общува и да събере около себе си хората. Така, като слезе от небето и стана човек, така поведе той хората към Бога, така им даде вярата. Той им казваше: “Когато се съберете в мое име – тогава и аз ще бъда между вас”
Спасението на човечеството  зависи от факта накъде ще продължи неговият път през вековете.
Същността на вярата е във вярата един към друг. Вярата, че човекът отсреща е частица от онзи божествен дар, вдъхнат ни от Бога при създаване на света. И благодарение на това и ние, хората като цяло, чрез идещите след нас, сме вечни, силни и премъдри, като онзи, който ни е създал.
Човек е създаден да ВЯРВА, да живее в свобода, радост и мир и затова колкото по-голямо е отклонението от вярата – толкова по-лош става животът му.
За тези, у които вярата е на последно място или въобще я няма, животът става все по-труден, въпреки че те може да са богати и могъщи..
Днес ние имаме повече храна и по-добро жилище, но имаме по-малко време да им се наслаждаваме.Колко хубаво би било новите постижения на човечеството да се съединят с Вярата! Защото Вярата е начин на живот. Ако нищо не може да ни отклони от нашите устои – тогава и песента на птицата в небето и шумът на моторите в колите ще са в хармония и човек наистина ще живее свободно, радостно и щастливо.

Самуил Каварджиев,
в. „България Сега”