Тактиката на правителството на тих attrition изглежда дава резултати. Неумолимо наближава 30 юли, терминалната дата на Пашата, до която щял да плаща за протести; на 2 август НС излиза във ваканция за три седмици. Както е известно, в Евксиноград има всички условия за работа на МС и министрите. Цар Фердинанд е прекарвал и по 4 месеца там със семейството и двора.
С финансовия упадък на “протестите” ГЕРБ е отново в ръцете на прокуратурата и ще продължи се разпада неудържимо. Правителството ще трябва най-сетне постепенно да вземе нужните мерки за орязването на герберското присъствие в администрацията, вкл. в представителството на ЕК в София и в националните медии, а след парламентарната ваканция – и в законодателството за лицата с нестопанска цел. Назначенията на ръководни места на хора, работили и при ГЕРБ, не са непременно лошо нещо, стига да мразят ГЕРБ от сърце, какъвто трябва да е случаят с Цв. Йовчев. Да си работил за ГЕРБ и да го мразиш от сърце е естествено за всеки човек с достойнство (и всеки мъж с balls).
Очертава се според колеги “протестът” да се институционализира за неопределено време като вечерно социално движение по жълтите павета и да стане независим (в познатия ни смисъл) – туристическа атракция в бедния летен социален живот на столицата.
Не толкова на самите “протести”, а около и относно тях се консолидира онова, за което беше зорът на поне някои олигарси и лица с нестопанска цел.
Ражда се “новото дясно”.
То е първородна рожба на двете половини на досегашното дясно – седесарското (уж елитарното) и герберското (популисткото). И е унаследило по нещо лошо и от двамата си родители – тъпотата и тоталитарния рефлекс от герберите, истериката и сектантството от седесарите, ренегaтския антибесепизъм и от двамата.
Нещо сравнително ново в сравнение с досегашната демагогия и на двете крила е откритият, войнстващ слугинаж на олигархията, на горния 1 процент, против останалите 99 процента от населението. Лозунгът им “долу олигархията” е явно абсурден, и те на това разчитат: credo quia absurdum.
“Новото дясно” е “пост-преходно”, за него “преходът” е свършил. То е вече почти напълно идентично на съвременното дясно в развития свят, особено на американското дясно. Онова в “новото дясно”, което е “откраднато” от лявото (според както е нормално в развития свят), като например “зелените” или “Биволъ”, ще се слее с новото дясно, ще се обезличи в него и ще остави вляво празно място, което ще се заеме от нещо истински ляво, когато то се появи.
Основните черти на “новото дясно”, както ни ги демонстрират обилно и колегите в интернета:
* Омраза към БСП: ренегатска омраза, често маскирана като лицемерна загриженост за “лявото”; омраза към всичко ляво, прогресивно и социално; русофобия и друга удобна според случая ксенофобия (но съвсем не непременно американофилия!)
* Антиинтелектуализъм, ирационализъм, аморализъм: пълна невъзможност за рационална, “неизкривена” дискусия и за факти, и за ценности
* Преданост до гроб на доктрината на пазарния фундаментализъм в най-примитивната й форма, тънкостите са нежелани
* Сектантска затвореност в себе си: невъзможност за съдържателна комуникация с лица и групи извън сектата
* Агресивна нетърпимост към инакомислието; омраза към истинските интелектуалци
* Агресивно лицемерие: нетърпимост към искреността
* Истерична, нарцистична самоувереност, крайно нестабилна; презрение към масите
* Втораченост в миналото: невъзможност да антиципира и планира бъдещето, неспособност да разбира нови понятия
* Ментарджилък: разбира, че може да властва над масите само чрез манипулирането на човека-като-тълпа, чрез апелиране към неговите най-низки страсти и предразсъдъци; недоверие и омраза към силната, независима индивидуалност
* Несъвместимост на всичко казано по-горе с принципите на “демокрацията”: “новото дясно” разбира, че само с насилие и манипулации може да дойде и остане на власт.
Антиинтелектуализмът се изразява и в това, че т. нар. “синя интелигенция” поразява преди всичко със своята явна липса на интелигентност. По своя социален състав “новото дясно” изглежда е преди всичко чиновническо-лумпенска секта от “хранени хора”, живеещи в един феодален свят на лични зависимости. Самочувствието на новото дясно е наследено от самочувствието на седесарието, а то – от столичното висше чиновничество от социализма. Това е феодално, аристократично самочувствие на едно служебно съсловие, преформатирало се от червена номенклатура към синя. Това е характерно и за американската десница и особено за нейния кадрови апарат от talking heads. Сродяването на старата червена олигархия с новата се осъществи главно чрез РМД приватизацията, но и чрез реституцията. И днес виждаме и сред протестиращите, и сред вилнеещите из социалните медии хурии, много деца на членове на политбюро и ЦК на БКП и други висши сановници до 10 ноември.
Феноменът Борисов явно вече е преценен от горния един процент като изживял себе си. Самият Борисов вече е в догонваща позиция, опитва се да претендира на собственост над протестите, но все по-често сините не откликват. Никой не чу апела на Борисов за свикване на КСНС (идиотска идея, която той сигурно мисли, че е някак свързана с оставката на кабинета). Но без популисткия appeal на Борисов, който може “харизматично” да каже на масите, че са “лош матрял”, че “пенсионерите му изяли резерва”, че е редно да получават пенсия 218 лв и да плащат ток 265 лв и т.н., новото дясно се вижда като постоянно малцинство, което може да се наложи на мнозинството само с “пряко действие”: в нашия случай – улично насилие, подстрекавано, истеризирано и ръководено от медиите и от десните talking heads.
Институционализирането на уличното насилие е необходимо за “новото дясно” като ultimate аргумент за “правотата му” и средство за идването му на власт. Но то напълно обезсмисля всякави съдържателни протести. Истеричната hate speech, възкресяването на скелети от миналото и нетърпимоста към рационална дискусия прави невъзможни и съдържателните обществени дебати.
“Новото дясно” разделя хората по подобен на 1990 г. начин – не е възможно да останеш разчекнат върху демаркационната линия. За няколко дни “новото дясно” унищожи 20 години (или поне 12) постепенна духовна работа по преодоляването на горчивината на разделението ни от 1990 г. – тъкмо бяхме почнали най-сетне да забравяме съвсем кой кой е бил тогава и да се гледаме без минали наслоения. Съдейки по напрежението и горещината на “културната война” между лявото и дясното в САЩ, изглежда това ще би било и нашето бъдеще задълго, ако “новото дясно” се закрепи.
“Новото дясно” между това е обречено по рождение и най-лесният път към самоунищожението му е да не се допуска то на власт. Ето защо стратегически важно е то да не получи възможност да дойде на власт с насилие, ментарджийски служебен кабинет, назначен от Плевнелиев, и фалшифицирани избори.
Безспорно дясното е нещо важно и необходимо. Но това дясно, което е необходимо, не е “онова”, което се ражда. То ще трябва тепърва да израсте на почва, свободна от олигархична зависимост, от седесизъм, червена номенклатура, ренегатска омраза към БСП и всичко ляво, русофобия и др. ксенофобия; това дясно ще приеме новия обществения договор, който не допуска крайна бедност и развращаващо обществото частно богатство. Това ново дясно ще набляга на нормалните за обикновения човек десни ценности: трудолоюбие, предприемчивост, спестовност, лична отговорност, меритокрация, ред и законност, семейство, религия, благотворителност. То ще е общоевропейски и световен проект, в който България ще участва на равна нога с другите развити страни. Но преди него ще дойде преориентирането на Европа и развития свят наляво.
Валентин Хаджийски
Ню Йорк, 23-ти юли, 2013
за в. “България СЕГА”
Ред. Бел.
Уважаеми читатели,
очакваме вашите мнения на
E-mail: editor@bulgariasega.com