Колко изненадващо, нали? И колко убийствено познато! И през този парламент, и при тази власт, крахът на които бе така шумен, както и онази лъжовна любов, с която всичко се започна… не се появи, не се предложи дори примитивен модел, дори недодялан идеал за управление, нещо, което да бъде в полза не за управляващите, а за хората..
Нуждаейки се от заблуди, ние инстинктивно се насочваме към тези, които ни ги предлагат. “Главният фактор за народите никога не е била истината, а лъжата. Тълпите никога не търсят истината, те се отвръщат от неизгодната им очевидност и предпочитат обожественост, предпочитат грешката. Тя ги привлича. Който умее да заблуждава, той ги завладява, който се опита да ги извади от заблудата, винаги им става жертва”. (Такъв е изводът и на Густав Льо Бон).
КРАЯТ НА ВСЕНАРОДНАТА ЛЮБОВ
На миналите избори тръгнахме след „харизматичен” лидер, търсейки „здравата ръка”, ориентирайки се не да уважаваме добротата и интелекта, които често се отъждествяват със слабост, а силата и безцеремонността, посредствеността, приравнена до простодушие и непринуденост. Симпатии насочени не към добрия и благороден водач, който така и не припознахме в никой друг, защото бяхме обсебени от тираничния водач, на който приписахме желаните от нас качества. Сега си сърбаме попарата!
Вярно е, че човек не губи вярата и надеждата си лесно, но от това се възползват всички водачи, а който от тях умее да превръща идеите си в идеи на тълпата, който умее да ги внушава и да подхранва илюзиите, че Той е, месията, явно…печели.
Но масата не се характеризира с трайни чувства. Както обича, така и в един момент тази любов става омраза и тълпата „изяжда” водача си.
Край на всенародната любов!
Това показаха и уличните протести през февруари, март, април, започнали с мотиви за промяна и постепенно „удавили” се в своето безредие и изгубили се в собственото си недоволство.
КАУЗАТА. КАКВА БЕШЕ ТЯ? КАКВО ИСКАХМЕ?
Забравихме ли я? Къде остана „колективната душа”? Отложихме ли във времето това което ни изкара на улиците? Къде остана ентусиазма на хората излезли да се борят срещу монополите, срещу безработицата и унижението?
Избягахме от принципа на моралното задължение да продължим. Бързо се уморихме и отново се насочваме към подчинението, отегчени от морализуването на партиите: ”Кои сте вие?”, „Нима имате опит?”, отблъснати от ” конституционният ред” – че нямаш място в политиката, щом така е уреден въпросът в Конституцията!
Колко от хората са в листите? Е, има някои , „осиновени” от една или друга партия, но като цяло …промяна няма.
Чуват се гласове за промяна от хора, които се „ упражняват” в политиката от ВРЕМЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯТА. И програми пълни с обещания за светло бъдеще, незнайно кога осъществимо…
С цялата си наглост, хора уличени в грубо погазване на демокрацията и човешките ни права, отново се готвят да управляват.
Същите тези хора направиха понятието „политик”, диагноза. Няма приемственост на поставеното добро начало от предшествениците. Историята започва с всеки дошъл на власт. Как да уважаваш партиите, като постоянно се внушава на хората , че всички са мошеници и крадци. Живеем зле, а непрекъснато ни се повтаря за големите авоари в банките – сякаш са пари на народа!
Не може от трибуната в Брюксел да говориш за финансова дисциплина и ред и да размахваш пръст, към държавни ръководители на съседни държави, че не затягали коланите и да не виждаш мизерията, в която е потънал народа ти… от осем милиона, останал наполовина.
Като се обръща човек да се сравнява с Гърция, с която непрекъснато ни плашеха, защо не се поглеждаше към модерната Турция, създала икономика и приела Граждански кодекс, с който се присъединява към германската правна система, а правилата на традиционното османско право остават в историята? Там реформите в областта на правото , образованието, политиката, икономиката доведе до ново социално устройство на държавата.
Людмил Захариев пише за всичко това в списание “Икономика”, как още Кемал Ататюрк, управлявал Турция до 1938 г. издига лозунга: ”Мир в страната, мир в света” и това е основен принцип на неговата вътрешна и външна политика. Подписва договори за сътрудничество със Съветска Русия, Иран, Афганистан, България , Гърция, Югославия – и това е основен принцип на неговата вътрешна и външна политика. Номиниран е за Лауреат на Нобелова награда за мир. И то кога? Колко години са минали от тогава? Сега още жънат плодовете на мъдрото управление.
А при нас ? Непрекъснато правим „остри завои и резки движения”, затворени в собствения си свят и с неконтролируемо его се надлъгваме със себе си, че можем. Можем какво? Красиво да лъжем, а после? Как ще живеем в бъдеще? Популизмът е платформа за лъжи, от която рано или късно се пада и то лошо?
Дни на размисъл! До 12 май. Денят на новите избори… Нека мислим с ума и сърцата си за нас, децата ни, ЗА БЪЛГАРИЯ!
ГЛАСУВАЙТЕ ПО СЪВЕСТ!
Велика ДАНАИЛОВА
кореспондент на в„България СЕГА”, София
