Оптимист съм за младите в България, но по-долу ще говоря само за негативното, и то само за една негова главно естетическа страна, известна като “чалгизация”.
Основата на това явление е “лумпенизацията” на големи групи от българите – загубата им на устойчив поминък и самоуважение, оттам и загубата на “старите” им нравствени и естетически начала. Същата е и основата на “герберизма” – мутризацията на политиката. Герберското управление, разбира се, не е причина за явлението, но го стимулира допълнително, заливайки хората денонощно с мутрочалга от най–високи държавни трибуни.
Допълнителна причина е и “развенчаването на комунизма” след 1989 г. и представата, че “демокрацията” е “anything goes” (“ами харесва им бе”), и насаждането на дарвинистките пазарно–фундаменталистки представи за “правото на силния”, вкл. правото to have fun.
По–рано тази година например четохме в софийската преса как сръбски медии се забавлявали с българските абитуриенти. Пищните, оргиастични “инициации” са характерни за традиционните, примитивни и бедни общества. И да, явният нехристиянски, езически (дори когато младите си окачат тежки кръстове на шиите) облик на това веселие се корени и в “безбожието” и “безхаберието” на много от българите, което от своя страна се дължи на отчуждението им от християнството и покваряването им от наистина диаболичната сила на фанариотството в годините на халифатски гнет, без свой духовен елит от пастири и професионална интелигенция. Обликът на нашия етнос се е формирал в ново време, не е достоверно да се търсят реални средновековни остатъци в него.
Често стари софиянци се оплакват от “либертините от провинцията” в Студентски град. Но в действителност сегашният упадък започна от столицата, от средите на “златната младеж”, която в 1990 г. се тълпеше пред Кравай, а няколко месеца по–късно вече я нямаше, беше се изнесла на запад.
Сватбарските оркестри за съвсем друго явление – те бяха типична рожба на соца – материалната им основа бяха забогателите соц. селяни (“скучаещите милионери”) от кооперативното село, търсещи престиж и огражданяване на традиционната селска сватбарска циганска музика – електически звук, български, цигански, балкански, левантски, боливудски – и инструменти от джаза и рока.
Чалгата е явление от капитализма и демокрацията – масов пазарен жанр, черпещ маркетинг prowess от западната комерсиална музика, телевизия и Холивуд, а естетически образци – от постосманския кръчмарски градски фолклор и по–на изток, пак до Боливуд. Материалната (спонсорска) основа на чалгата са мутрите – новата класа, бързо изместила изчезналите забогатели соц селяни. Пазарната (потребителска) основа на чалгата са градските лумпени – лишени от стария си респектабилен дребнобуржоазен (поне в представите им) поминък и самоуважение и не намерили нов.
Уникалната вулгарност на чалгата е естетически заета от постосманската, особено новогръцката и сръбската кръчмарска музика на градските низини, плюс за пипер малко нашенска селяния и безбожие–безхаберие, а социалнопсихологически изразява душевността на мутрата, мутрокапиталиста.
Характерна особеност на чалгата е нейната възрастова едномерност. Майки и дъщери заедно се отдават на оргиастично веселие, докато у старата младежка субкултура (да кажем рок, хип–хоп) именно пропастта между поколенията беше решаваща.
И в интерес на истината, много наши млади жени, не само абитуриентки, се обличат и държат като проститутки, без разбира се да са. Това прави впечатление на благонравните американци, които иначе не се свенят от gentlemen’s clubs и beauty pageants. Това е образът на жената мутреса, желан от мутрата. Този проблем трябва да е главен за българското феминистко движение. При соца нямаше такова, защото в голяма степен нямаше нужда – е, освен дето всичко се крепеше на свръхексплоатацията на жените. Но при капитализма възникна нужда от истинско женско движение.
Друга особеност на чалгата е нейната апологетичност, липсата на социална критичност, каквато има колкото щеш в рока и хип–хопа.
Младите в България са в много голяма степен жертва на пазарния фундаментализъм, и светът все повече се обръща “наляво”, но каквато и да е “лява” младежка естетика засега ни липсва. БСП все не се харесва и не се харесва. В нея има нещо страшно uncool, почти непроменено от 1990 г. насам. Особено зле то действа на младите, които по природа са склонни да се увличат от лявото. И това uncool в най–голяма степен се дължи на пропагандата, не само от 2009 г. насам, или от 2005 г., а още от 1990 г., и най–вече то времето на соца. Тази пропаганда беше важен елемент от пазарно–фундаменталисткия проект от 1990 г. досега. И досега не е отслабнала.
Не само сините, така трогателно абсурдни с вярата си във вуду икономиката на пазарния фундаментализъм, но и червените са убедени, че привлекателна mainstream лява естетика няма. Срамно е, шаячно е да си ляв, на мухъл мирише. Става дума ляв на политическо равнище, защото в гражданското ни общество, докато не се намеси политиката и правото, всичко си е наред, има ги имплицитно и “левите” ценности (като справедливост, солидарност с онеправданите, светска рационалност, социална критичност.).
Разбира се, такъв естетически проблем съществува и на запад, но ето сега в САЩ е на път да се преодолее под въздействието на икономическите проблеми. В САЩ обаче никога не е умирала напълно естетиката на левицата.
Дали решението на този въпрос за България ще дойде с още естетическа реабилитация на соца ето хората казват, че по дискотеките все повече искали соц естрада, или с раждането на някаква нова и засега непозната лява cool естетика – не мога да кажа, но това ще е бавен процес. И рок естетиката не е лява по природа, а е политически неутрална, както и естетиката на природозащитничеството. В САЩ сега Брус Спрингстийн пя за Обама и дори за републиканеца Кристи след бурята Санди, но се намериха рокаджии да пеят и за Ромни. Изобщо модернизмът не е ляв по природа, има и Маяковски, има и Маринети – все футуристи.
Защо за българската младеж обаче егоизмът трябва да изглежда cool, а солидарноста – uncool, не е ясно, отникъде не следва. Защото нали в основата на седесарството (герберството), каквото и да го усукваме, е егоизмът. Нашата политическа “интонационна среда” е изкривена, “превърната”. Затова толкова ни впечатлява “нормалността” в развитите общества. Толкова трудно беше да обясним на българските ни приятели как работеше Америка след бурята Санди, всички прояви на човешка солидарност, на желанието на хората за помощ от държавата и за грамотна и прозрачна държавна намеса.
Природозащитничеството в България също е белязано много повече с печата на дясното заради екоопустошенията от соца, Екогласност и русофобията на сините (ТБА, АЕЦ “Белене”), макар че също и с американофобията на червените (“ГМО” и шистовият газ), а в САЩ то е главно синоним на лявото, на борбата на малкия човек с корпорациите, на публичния интерес с частния. Безкритично приетата “зелена” идеология – аполитична и куул – допада на младите, особено на материално задоволените, доколкото има такива, и на софийската снобария – хората, които имат средства (джипове, каравани, палатки) да ходят по Ираклитата и Карадеретата и да се ласкаят да ги смятат за свои.
Чичо Фичо
в. “България СЕГА”
Ню Йорк
