Наистина ли може да се твърди, че чалга-културата и безкрайността на прехода изградиха у младите българи ценности, които ги направиха безразлични към обществените проблеми? Вярно ли е, че социалните мрежи изсмукват енергията им и предотвратяват възможни действия за промяна на политическото статукво? Има ли надежда, че именно младите българи с добро образование, получено у нас или в чужбина, ще станат лидерите, които ще изведат България на спасителния бряг? На тези въпроси публицистите Иван Сотиров и Цвятко Дончев се опитват да дадат отговор в публикуваните по-долу материали. А какво е вашето мнение? С коя от тезите сте съгласни и с коя не? Вестник “България СЕГА” е готов да даде трибуна и на други мнения по тази тема. Изпращайте своите възгледи на editor@bulgariasega.com за Рубриката “Гледище”.
МЛАД, ОБРАЗОВАН И С ПЕРСПЕКТИВИ ЗА ДОБРА КАРИЕРА
С Емил Марков пием кафе в пицария ”Мис Каприз” до хотел “Плиска” в София. Той току-що е излязъл от лекции и все още е под впечатлението на чутото от доцент Борис Попиванов за политическата система в България. Разговорът ни обаче не е за това, което става у нас. Емил ми разказва за Америка. Той е студент по политология в Софийския университет и това лято за първи път бе в Съединените щати по програмата Work and Travel. Работил е в заведение за бързо хранене в Западна Вирджиния. Доволен е. Спечелил е достатъчно пари, за да покрие направените разноски по пътуването и престоя си там, както и да спести достатъчно, за да има джобни пари през тази учебна година. По-важното за него обаче е опитът, който е придобил. Научил се е да работи яко, защото се е убедил, че с работа може да се изкарат достатъчно пари. Научил се е да преценява хората, с които работи, и да изгражда както професионални, така и приятелски отношения с тях. Научил се е, че лъжата и кражбата не са приемливи и се наказват бързо и ефективно: разказа ми за студенти, които са били уволнени за една открадната от заведението бутилка кока-кола. Научил се е, че в политиката е важен всеки човек, който може да подкрепи с гласа си една или друга партия: участвал е в един от екипите за кампанията на Обама в щата, като е ходил от къща на къща да убеждава хората да гласуват. Питам го дали би отишъл в Америка пак. Разбира се, отговаря той, човек трябва да излезе от България, за да придобие не толкова представа за света, колкото да направи точна преценка за себе си и да определи на какво е способен.
С Емил се запознахме през миналата година по време на участието му в дебат на тема: “Защо НАТО има значение в моя живот?”. Дебатът се състоя в СУ “Климент Охридски” и в него освен Емил участваха колегите му от Студентския клуб на политолога Красимир Митрев, Мирена Иванова, Михаела Карчева, Цветелин Биков, Георг Георгиев, Диляна Евтимова и Димитър Милчев, разделени в два отбора, а Силвия Динева бе модератор. Докато единият отбор представи гледната точка на много млади хора, които не се интересуват от проблемите на международната сигурност и отбрана, другият отбор защитаваше тезата, че НАТО има реално значение в живота на всеки един от нас. Емил бе в отбора, който твърдеше, че Организацията на Североатлантическия договор, на която България стана член през 2004 г., няма никакво значение за младите хора в България. Дебатът наистина бе разгорещен и интересен, но той е вече история и затова сега с Емил пием кафето си в пицария “Мис Каприз” и обсъждаме какво всъщност има значение за неговото поколение. На въпроса ми какъв иска да стане след като завърши университета Емил повдига рамене. Засега не знае, трябва му време, за да реши. Разбирам го напълно, защото това е един труден избор и за много от неговите връстници: според данни на Българската стопанска камара от май т.г. безработните висшисти у нас са 42 хиляди души.
От една страна, перспективата да не си намериш работа след като завършиш университет е плашеща: само през 2011 г. висше образование са получили 64043 души. От друга страна, това стимулира. За да си сигурен, че ще успееш, трябва да си в първите пет процента по успех и с качества, с които да се открояваш сред връстниците си. Разбира се, тези, които завършват български университети, са в по-неизгодна позиция в сравнение с тези, които са имали упоритостта, парите или шанса да завършат висше образование в чужбина и са се върнали в България. Защото освен чужд език получилите образованието си в чужбина в много случаи са придобили ценности и умения, които ги правят по-конкурентоспособни. В момента броят на българските студенти в чужбина е около 70 хиляди и те са предпочитани както от чуждите фирми, които са все повече и повече на българския пазар, така и от българските фирми, които са станали или стават част от глобалната икономика.
Всъщност безработицата по принцип е за тези, които обикновено се определят като хора от златната среда. Според Надя Василева, управляващ директор на Менпауър България, дисбалансът между търсене на кадри и предлагане в България продължава да се задълбочава, като всеки втори работодател не намира нужните кадри. Но се търсят най-вече инженери, мениджъри, счетоводители и финансисти, търговски представители, ИТ специалисти, шофьори, персонал за ресторанти и хотели, специалисти за производството. Нито Емил, нито колегите му, с които участваше в проекта миналата година, попадат в някоя от тези категории. Но аз съм сигурен, че ги очаква добро бъдеще поради една основна причина: сега те са блестящи студенти, но след време ще са част от политическия и управленски елит на България.
Имах удоволствието да работя като консултант на двата студентски отбора за дебата и по време на подготовката имахме срещи със заместник-министъра на отбраната Августина Цветкова, с посланик Любомир Иванов – директор на дирекция “ООН и глобални въпроси” в Министерството на външните работи, Постоянен представител на Република България в НАТО (2004-2009), с полковник Зинови Зиновиев, подполковник Венцислав Ангелов, подполковник Красимир Горанов и подполковник Деян Дешков – участници в операции и мисии на НАТО, с директора на Дипломатическия институт при Министерството на външните работи Таня Михайлова и с Огнян Траянов, президент на “Технологика” – една от водещите ИТ-фирми в България. Предполагам, че по време на тези срещи студентите научиха много по темите, които ги интересуваха. Но аз научих още повече за самите тях и за поколението, чиито представители бяха те. Признавам, че бях впечатлен от интелигентността, разкрепостеното мислене, любопитството и упоритостта им да постигат целите си. И ако трябва да намеря определение, което да подхожда за всеки един от студентите – участници в дебата, то ще бъде: “Млад, образован и с перспективи за добра кариера.” Сигурен съм, че това определение се отнася и за голяма част от младото поколение на България. Друг е въпросът колко от тези млади хора ще потърсят възможност да реализират потенциала си в чужбина и колко от тях ще останат в страната, за да посветят таланта и енергията си за добруването на България.
Иван Сотиров
в. “България Сега”
www.BulgariaSega.com
ПОЛОВИН МИЛИОН ЛЕНТЯИ
Мисля: Да живееш, сякаш си без хубав следващ ден е нищо друго, освен едно мрачно и безнадеждно състояние. Днес съм се втурнал към хубавото, но по-напред ме спохожда лошото, нашенското.
От няколко месеца софийският ми квартал “Надежда” има най-впечатляващата придобивка за последните няколко десетилетия – новият лъч на метрополитена е на пет минути от дома ми, а за още толкова съм на “Сердика”. За да ми е хубаво.
Тръгвам. Но улицата към станцията е отвратително мръсна и кална, почти без тротоари. Забързаните към метростанцията се разминават на сантиметри с насрещни и задминаващи ги коли. Пак мисля. След милионите за такова качествено съоръжение колко ли би струвало на районното кметство да направи двеста-триста метра тротоари и един знак за забрана на движението на автомобили, защото потока от пешеходци през целия ден е голям. Пет-шест кучета са наобиколили контейнерите за смет . На 50-60 метра в нещо като двор се виждат няколко безразборно “струпани” от тухли и гипсокартон стаички с десетина антени на “Булсатком” по покривите. На ъгъла до магазина десетина мъже и жени пият сутрешното си кафе. В кафенетата не се пуши и от половин година детските площадки и градинки с пейки наоколо са “нападнати” от пушачи. В ръцете на млад човек виждам тесте карти. Пак се пазарят с колко пари ще започнат да играят комар. Малко по-нататък от пункта за вторични суровини вече дрънчат първите килограми ламарини и ръждясало желязо. Сигурно има левчета за сутрешната бира.
Преди седмица бях в Пазарджик и към 11.00 ч. се разбрахме със стар приятел да се срещнем на чаша кафе в центъра. Странно изглеждаха тротоарите наоколо – много момчета и момичета приседнали по бордюрите на припек с кафе в ръка, а ние с Владимир и още двама – трима се “ширехме” в уютното отсрещно заведение. През тази година над 73 хиляди млади българи до 29 години са безработни. Това е официалната статистика на бюрата по труда и Държавната агенция по заетостта. А още колко десетки хиляди са извън регистрираните, никой не се наема да сметне.
Криза казват. Скоро четох експресен сондаж сред 20-25 годишни, в който изводът е че всеки трети или четвърти иска да емигрира. Знам, че в Чикаго сред българската общност от 100 хиляди души има и голям процент млади. И че за тях няма криза, защото работят и имат пари за нормално съществуване или добри стипендии. И във Виена, Берлин и Канада все повече млади намират смисъл и спасение в работата или образованието си и това е добра стратегия.
Дали всъщност кризата не е българско явление? Нашенските работодатели не са загрижени или достатъчно отговорни за младите хора. Те просто не са им ценни. А с минималната работна заплата те карат да се чувстваш незначителен и живеейки тук си потенциална жертва. Може би затова в проучване на социолози голяма част от младите българи не харесват нито работата си, нито професорите и доцентите си, нито началниците си, а професията им нежелана.
Младо семейство. Две деца. Жилище хубаво, добито и с помощта на дългогодишен кредит от 55 хиляди евро. И двамата работят в офиса на гръцка фирма – дистрибутор на известна американска безалкохолна напитка. Добре мотивирани до преди четири години, днес считат, че са към дъното на социалния си живот. И се лутат: “Накъде?” Тeхни са мислите, че вече има развихряне на разрушителните нагони – опустошение на душите, цинизъм, аморална позиция. Канят ги на работа в Холандия, но почти нелегално, защото за българи е забранено.
Лентяите в градове и села са страшна напаст. Те започват деня си с мисъл как да мине без никакво усилие, как да се “успокоят“ с чаша долнопробен алкохол, да поиграят комар, как да изкрат някой лев в сивата икономика, как да си купят по-евтини цигари без бандерол, как да откраднат нещо и го предадат в заложната къща на ъгъла до станцията на “Ломско шосе”. Всекидневните обири, грабежи и по-дребни престъпления, казват от полицията, са най-вече от тези с чувство за безкритична самонадеяност, но и безпомощност. Наричам ги лентяите на България! По-тежкото за тях и обществото ни е, че ще дойде време заради това, че никога не са имали социални осигуровки, ще са бедни нещастници.
Връщам се пак с метрото. Качествен информационен надпис на български и английски ме насочва към изхода за “Надежда – ІІ част”. С лифтове, асансьори, сред мозаичните пана на Вяра, Надежда и Любов поемам по уличката, по която почти всеки ден и нощ се чуват чалга мелодии, а две компании от мургави момчета и момичета пощракват с пръсти в ритъм. И опирам (уличката свършва тук) до заключена врата на детската площадка на поовехтялата пицария “Верона”. Попитах веднъж, защо не може да се влезе оттук, а млад мъж ми отговори, че отиващите и идващите от метрото постоянно се “влачат” през градинката им. Попитах дали сред минаващите не вижда вчерашни и бъдещи клиенти, а той: “И отключено, и заключено масите са празни, а аз работя за жълти стотинки…”
Завършвам размислите си с тревога, че днес над 250 хиляди млади българи от 15 до 25 години не правят нищо – не учат, не работят, а сигурно е вярно ,че погледът на управляващи и политици е насочен и към тях с надежда за промени – хубави, европейски!
Цвятко Дончев
За в. “България Сега”
www.BulgariaSega.com
