Уважаеми господине, аз възразявам срещу написаното във Вашата статия: Вие провъзгласявате
за успех нещо, което всъщност не е нищо повече от тотално бедствие!!!
Тук ще представя няколко аргумента относно България, с която аз съм добре запознат; впрочем,
ситуацията в Румъния е почти същата, ако не и по-лоша, а моята информация за другите страни
– и по-специално Чехия, Словакия и Унгария – показва само незначително по-добра ситуация, в
сравнение с горните две.
И така, как можете да говорите за каквото и да е подобрение, когато от 9.0 милиона през 1989 г.
българите днес са 7.5 милиона? Приблизително 2.0 до 2.5 милиона напуснаха завинаги, от които
около половината представляваше т.нар. “Изтичане на мозъци”, нещо, за което преди няколко
десетилетия Западът само си мечтаеше, между другите неща и като значително спестяване на
средства за образованието. Това масово изселване представлява, по мое мнение, самоналожен
национален геноцид, за който управляващата Номенклатура е колективно виновна, и за което
един ден трябва да й се потърси сметка. И вие сте горд, че сте съветвали извършителите на
всичко това?
Уважаеми господине, как можете да говорите за подобряване в икономическата ситуация на
страна, която 20 г. след 1989 г. има БВП (бел. Брутен Вътрешен Продукт) приблизително същия,
както и тогава. Съжалявам, но използването на стандартните ППС (бел. Паритет на
Покупателната Способност) данни е безсмислено. Какво ще кажете за фактите, че понастоящем:
• около една трета от населението живее под границата на бедността;
• около една трета е около и малко над границата;
• всяко от горните две бидейки признавано от различни правителствени изсточници е
факт, сам по себе си показващ, че истинската ситуация е много по-зле;
• минималната заплата е по-малка от 150 евро (и това е всъщност една изкуствена
категория, спускана като задължителна от правителството, за да определи данъка върху
труда; публична тайна е, че реално хората приемат да работят за по-малко, в среда на
официална безработица никога не намаляваща под двуцифрено число – и, поради
изключителната централизация предназначена да обслужва управляващия “елит”,
съдържайки огромен брой малки градове, където 20-50% безработица е норма, а не
изключение);
• минималната пенсия е по-малка от 140 евро и това е малко над официалния праг на
бедност; може би искате да узнаете, че в България има над 3 милиона пенсионери –
очевидно голяма част от тях търсят допълнителни източници на доходи, например в
сивата икономика; останалите разчитат на парични преводи от чужбина, за да не умрат
от глад, алтернативата бидейки да ровят в кофите за боклук;
• средната работна заплата е по-малко от 350 евро – ако приемем, че това е реалистично
число, каквото то всъщност не е, бидейки официална статистика, но би било твърде
дълго, ако се задълбочим в това тук и сега;
• средната работна заплата би Ви купила 700 хляба; през 1981, малко преди да напусна
България, със средната заплата от еквивалент на 100 евро бихте купили 1400 хляба; днес
с тях може да си купите 1400 яйца, докато тогава можехте да си позволите 2000… Бих
могъл да продължа списъка още и никъде няма да може да се види дори зрънце надежда,
което да демонстрира Вашите “постижения”, т.е. какъвто и да е знак за прогрес в
правилната посока…
• накрая, индексът на развитие на ООН показва това най-добре: от 29-то място през 1980-
те години, в рамките на две десетилетия държавата се срина до 55-то място – това ли
наричате успех? От приемливо развита икономически – макар и под Съветски диктат – и
просперираща – без безработица, без бедни, без просяци, всеки гражданин “член на
средната класа”, без неграмотни, без жилищни проблеми, с излишък на храна, с износ на
индустриални стоки – държава тогава, днешна “демократична” България показва
характеристиките на бананова република и продължава да потъва в класациите, вече
страна от Третия свят по повечето си характеристики. Какво значително постижение,
наистина!
Накратко, “преходът” от “Комунизъм” към “Демокрация” постави България на колене, а
българският народ обедня, както никога досега не е било в цялата хилядолетна история на
страната. Противоположно на популярното вярване, членството в Европейския Съюз допринесе
допълнително за бедственото положение. Аз съм обяснил това в моята последна книга
“България, непознатата европейска земя” (www.dukaty-books.com), където също така са
представени и подробни аргументи относно защо използването на стандартното сравнение на
ППС е безсмислено. Нещо повече, там е представено първото и единствено (доклкото знам)
реалистично сравнение между двете системи, по смисъла на тяхното влияние върху
икономическия и културен аспект на всекидневния живот на населението. Познайте какво?
“Комунизмът” печели! Не е чудно, че всички независими допитвания показват, щото в 60-80%
от отговорите, в рамките на съответната възрастова група, хората твърдят, че са били по-добре
преди идването на “Демокрацията”! Масите да изпитват носталгия към “Комунизма” е
истинското постижение на 20+ години “Демокрация” – това е единственият реален резултат, за
който Вие справедливо можете да се гордеете, че сте допринесли; срещу това не бих имал
възражения.
А сега, преди да ми сложите етикет на Комунист или друго подобно, позволете ми да Ви
информирам, че на 01.03.1982 аз избягах в Белгия, където съм гражданин с осъществена кариера
на ръководен кадър в микроелектрониката, наскоро и пенсиониран, както и че моето българско
гражданство беше възстановено едва през 1994 г. Нещо повече, през 1954 г. моят баща, тогава
регионален директор на предприятие в Бургас, България, беше осъден на смърт от
Комунистическия “Народен съд” за “икономически съботаж на младата социалистическа
република”, в нагласен процес, който беше замислен да уплаши и държи в подчинение
народните маси. През 1955 г., на 35 годишна възраст, той беше екзекутиран, оставяйки син на 7
години и дъщеря на 2 години; на майка ми не беше дадено тялото, нито беше показан гроба. Аз
наистина Ви предизвиквам тук, както и всеки друг, по този повод – че никой друг освен мен би
могъл да бъде по-добре квалифициран като адвокат ПРОТИВ Комунизма! Но през целия си
живот съм се борил, и винаги ще се боря, за разкриване на цялата истина, и не мога – нито ще
позволя съзнателно – да бъда заслепен по идеологически причини.
Би могло да се попита “Защо Ви е сравнението с Комунизма, при положение, че са налични
данни за сравнение с ЕС?” Това наистина е така, и между другото, въпреки че са използвани
формално изведени параметри (както във Вашия случай), лесно се вижда, че България е засега
най-бедната и тотално, напълно, безпомощно изпаднала страна (което значи без шанс да се
доближи до богатите “страни-сестри” в блока). Оттук и моите търсения за различен подход, задълбаващ много по-дълбоко, за да анализарам шансовете – и пътя – за излизане от сегашното
блато.
Причината за моя избор тук е да привлека вниманието Ви върху факта, че досега всички ние сме
гледали в погрешната посока. В книгата си съм написал, че модерната Представителна
Демокрация се е изродила в последната си – мисля, крайна – фаза, която аз наричам
Номенклатурокрация. Източникът на злото е професията “политик” и домогването на онези
типично недообразовани, с ограничени лични качества и неуспели във всяка една друга
професия личности, иначе сравнително амбициозни и много алчни, които формират
Номенклатурата, да се прилепят към властта (и предполагаемите богатства, които идват с нея,
дори за най-малко способните, стига да са “политически коректни”). Три извода стават очевидни
тук: (i) Комунизмът (еднопартийна Номенклатурокрация) и Представителната Демокрация
(многопартийна Номенклатурокрация) са в основата си едно и също създание; идеологията се
използва по същество като инструмент, за да се оправдае стоенето във властта, а всички нюанси
са просто функция на конюнктурата; (ii) Такава система неминуемо се проваля икономически,
поради органически заложен проблем: неконтролирано изразходване (прахосване) на
националните ресурси – по-учтиво бих се изразил така “непреодолима тенденция да се приписва
непрестанно нарастваща добавена стойност на дейностите на огромен непродуктивен,
непрестанно разразстващ се бюрократичен апарат”. (iii) Светът е бременен с промяна на
системата и единствено разумната алтернатива на Номенклатурокрацията е една оптимизирана
форма на Пряка Демокрация. Повече за това в моята книга.
Следователно, като продължение на търсенето на подобрение в България, отвъд ППС,
използването на който тук е безсмислено, както е и на повечето други макроикономически
параметри, аз приемам, че би трябвало по-скоро да вземем предвид други критерии като
показатели за “духовното състояние” и “качеството на живот” на нацията. Тук бих искал само да
нахвърля малка част от тях, за да привлека Вашето внимание върху фактите, че:
• преди 1989 г., всички цигани работеха и всички техни деца учеха в училища; днес
повечето цигански родители са безработни, живеят от социални помощи (отделно от
онези досаждащи на французи, италианци, норвежци и т.н.), и – закриляни от идиотските
политики на ЕС – се занимават с кражби, разрушаване на чуждо имущество и всякакъв
сорт криминална активност, а други пък се занимават с просия; в същото време
мнозинството от циганските деца бойкотират всякакво учение;
• преди, образованието, болничната помощ, социалната осигуреност, ваканционната
почивка бяха безплатни или почти безплатни – днес това е история;
• преди, имаше невероятен фокус върху културата; днес културният живот в България е
пример за 24 карата съвършенно бедствие;
• преди, имаше уважение към традиционните ценности (ние сме един от най-старите
народи на света, съответно претендирайки за една от най-богатите традиции), за разлика
от днес, когато единствената “ценност”, която властва е абсолютно същата – първа и
единствена – която управлява Америка и, след като беше внесена преди известно време,
в Западна Европа: правенето на пари, и то бързо!
В заключение, никога досега моралът на моите сънародници не е падал толкова ниско! Никога
досега патриотизмът не е изчезвал напълно от техните умове, сърца и души! Или всички
Христянски ценности – същите, които първо консолидираха формирането на нацията от три
различни народа, а по-късно й помогнаха да издържи на почти пет века Османско иго.
“Успехът” на Номенклатурата през последните 20 г. може да бъде измерен само като заличаване
на всички морални категории и заместването им с т.нар. “Американска мечта”. Което доведе до
тотална духовна деградация съпроводена от икономическа мизерия никога неизпитвана преди,
имайки предвид ресурсите на нацията.
Очевидно, в светлината на казаното по-горе аз не мога да не окачествя прокламирания от Вас
успех в развитието на България или като резултат от повърхностен анализ на вероятно
предубеден или невеж изследовател-теоретик, или просто като подигравка! Случаят е
приключен.
Искрено Ваш,
Иван Даракчиев
Белгия-България, 16.09.2012
за в. “България СЕГА”
