Въпрос на избор ли е щастието?

В крайна сметка всичко опира да следното –  въпрос на личен избор ли е щастието? Преди известно време говорех с един приятел по тази тема и внезапно разбрах, че той е един безнадеждно песимистичен човек. Не бях го осъзнал до преди това, поне не го осъзнавах директно. Той винаги се е оплаквал от  малки неща, които обаче някак подчертаваха все, че нещо не му върви, или поне не така както той би искал. Работата му била скучна, половинката му не го удовлетворявала, нямал достатъчно приятели и още, и още, все неща от този род. Опитах се да преборя всяка жалба с предложения за това как той може да види нещата по по-различен начин , или за това как да се направят някои активни промени в области, които не му харесват. Без значение от възможното решение или нивото му на постижение, винаги намираше  причина, поради която смяташе, че нищо от това което казвам няма да работи. Започнах да си мисля, че той може би не иска да бъде щастлив. И ето оттук идва дилемата: Въпрос на личен избор ли е щастието?
Чувал съм (или съм го виждал като пост в Фейсбук), че “щастието е личен избор. ” Е, това може да е така или може и да не е…  Нали някои твърдят, че всички ние дълбоко в себе си сме програмирани да бъдем песимисти или оптимисти и нищо да не зависи от нас?
Това ми напомня на историята за двама млади братя – един вечен оптимист и един абсолютен песимист. Родителите им се загрижили от факта,че и двамата са толкова крайни и че нищо не могат да се направят, за да променят това. Страхували се, че оптимистът вечно ще живее извън реалността, а пък песимистът е обречен на живот засенчен от черен облак. На Коледа решили да им поднесат подаръци така, че всеки един от тях да постигне някакъв душевен баланс. Изборът за песимистът бил лесен. Когато той отворил подаръка си се оказало, че е получил най-чаровното кученце на земята, което даже имало и червена панделка. Нямало как човек да получи такъв подарък и да не е щастлив. Песимистът погалил кучето, но не изглеждал особено очарован. Когато родителите го попитали как се чувства, той хленчейки казал: макар, че кучето може да бъде забавно, то ще изисква много работа и занимания като хранене, разхождане, миене и дори, не дай си Боже, къпане. Всичко това едновременно го ужасило и силно натъжило.
Оптимистът, развълнуван от красивото кученце, най-оптимистично заявил, че очаква подаръка му да бъде много по-хубав и чак започнал да подскача от нетърпение. Родителите му дали малка кутия увита в тоалетна хартия. Като я отворил и видял съдържанието изтръпнал. Вътре се мъдрел един голям, навит на кравай, конски екскремент. Всички очаквали най-сетне да му се развали настроението, така че и той да разбере какво е разочарование.
Оптимистът  погледнал майка си, после баща си и кимнал сериозно на брат си. После изведнъж започнал да крещи и скача от радост: „Най-после, най-после, знаех си, знаех си … Купили сте ми пони! Къде е то? Искам да го видя … Леле какво щастие!“
Поуката от тази история? Ами може би,че вари го, печи го песимистът си е песимист, оптимистът си е оптимист. Само че, така казано излиза, че ние нищо не можем да контролираме и това само по себе си звучи песимистично.
Втори опит – може би поуката е, че е трудничко да накараш някой, който е песимистично настроен да бъде щастлив.
Точно така! Това даже звучи оптимистично или просто така ми се струва, защото оптимистът в мен заговори ненадейно.
Бъдете здрави!!!

Тодор Паунов
в. „България СЕГА“