Кратка история на транспортната индустрия (Първа Част)

Може би не си даватe сметка, но всеки път когато заставате зад волана на професионалният камион и превозвате товар от точка „А“ до точка „Б“, вие ставате част от една традиция, която се е предавала от поколение на поколение.
От незапомнени времена хората са се опитвали да превозват различни неща, но от 30-те години на 20-ти век, когато камионите навлизат в широка употреба, започва истинският бум в транспортната индустрия.
Колко назад във времето отива тази традиция? На какви методи за превоз са разчитали хората преди и какво ни чака за в бъдеще?
По земя, море и … стомана.
Един от най-ранните методи на превоз в САЩ е товарната каруца теглена от коне. В сайтът ParkCityHistory.org има информация за този период, в която се посочва, че през 19 век, когато хората е трябвало да превозват стоки между градовете са го правили с товарни каруци и впрегатни коне, независимо, че този метод е бил извънредно опасен.
Най-големият проблем по това време е било състоянието на пътищата в страната. В сайта се казва:
„След 1800-ната година, повечето от пътищата са били просто прашни или кални ивици с два коловоза в средата, издълбани от колелата на каруците и малко трева между тях.“
Тези пътища през по-голямата част на годината са били покрити с бабуни и прах, която през пролетта и в по-влажните сезони се е превръщала в гъста и лепкава кал.
„През зимата пътищата са изчезвали, покрити със сняг и лед. Те са били толкова тесни, че ако две товарни шейни (бъгита) са се срещали, едната е трябвало да се озове в канавката, за да се разминат. По онова време не е имало и много мостове над реките, така че на каруцарите, или нека да ги наречем „водачите“ на каруците, се е налагало просто да продължат по водата докато стигнат до другия бряг.“
Един от най-известните методи на превоз по това време е прочутият „Пони Експрес“ – най-бързият начин да се превози поща или важни документи в средата и в края на 19-ти век. В сайтът PonyExpress.org се казва:
„Този бизнес е отворен официално на 3-ти април 1860 г. когато ездачите едновременно са тръгвали от Сент Джоузеф, Мисури и Сакраменто, Калифорния. Първият курс в западна посока е направен за 9 дена и 23 часа, а в източна посока за 11 дена и 12 часа. Ездачите на Пони Експрес са покривали дистанция от 250 мили за 24 часа.“
В последствие този бизнес се е развил до 100 станции, 80 ездачи и между 400 и 500 коня. Пътя по който се е движела пощата е бил изключително опасен, но през времето, в което Пони Експрес е оперирал, е загубена само една пратка. Обслужването е просъществувало само 19 месеца, до 24 октомври 1961 г., когато влиза в действие Тихоокеанската Телеграфна линия и по този начин нуждата за експресна поща по земя приключва.
Другите методи на транспорт са изключвали напълно използването на пътища. Корабите са един от най-популярните транспортни начини през 18-ти и 19-ти век. В сайта Lojistic.com се посочва въвеждането на първите параходи, които са използвали парни двигатели като начало на нова ера, която е оставила в миналото дотогава употребяваните плоскодънни лодки, салове или подобни плавателни съдове.
„Днес имаме товарни карго кораби, които са в състояние да превозват машини с огромни размери, сегменти от тръбопроводи, голямо-габаритни рола от метални жици и дори храни съхранявани в специални хладилни контейнери. Също така има специализирани кораби, които превозват предимно контейнери, позволяващи бързо товарене и разтоварване. В тези контейнери се транспортират на практика всички стоки от масовото потребление на страната.“
В миналото обаче, тези които са продължили с превозите по земя са заложили на развитието на железниците. Преди камионите да завладеят Америка, влаковете са били онези, с които се е извършвало основно транспортирането на товарите. Парите вложени в разработването на железопътните линии и развитието на този вид транспорт са потекли като река от обществените и частни фондове. Целта е била една – да се свърже Изтока със Запада в името на по-евтиният и по-бърз транспорт.
Както е посочено в сайта Random-History.com: „Влаковете са били бърз и ефикасен начин на транспортиране, но въпреки всичко не са могли да конкурират гъвкавостта на товарните каруци-вагони, които все още са били способни да извършват доставки и по най-затънтените места. Край на мъченията на впрегатните коне слагат новите машини снабдени с парни двигатели, които са започнали да се появяват по пътищата, първо в Европа, а после и в Америка в края на 18-тото столетие.”

Колите задвижвани с пара, на свой ред не са просъществували дълго, изместени от новите технически нововъведения като двигатели с вътрешно горене, спирачни системи, окачвания или механизми за управление.
„По-голямата прецизност при разбирането на принципите на гравитация, съобразени с теглото и масата на автомобилите при превоза на товари и пътници, особено е допринесла за последвалото бурно развитие в автомобилостроенето. Въвеждането на двигателите с вътрешно горене в средата на 19 век, обаче наистина са променили правилата на играта.“
Проблемът с влаковете е, че те наистина не са имали достъп навсякъде. Извън техният път, ограничен от релсите, товарите все пак е имало нужда да бъдат доставени по някакъв начин. Транспортната индустрия е трябвало да бъде развита и подобрена така, че да осигури поток от стоки и до най-отдалечените кътчета на страната. Следващата стъпка неизбежно е била усъвършенстването на павираните пътища или така наречените търнпайкове (turnpikes). Терминът идва от думите turn- въртя, завъртвам и pike – пръчка, копие, стълб. В този случай в смисъл на бариера. След 1540-ната година подобни ограничителни приспособления са предотвратявали конете да излизат по пътища, които са били използвани главно от пешеходци. По-късно този термин главно се отнася за платени пътища.
Продължение в следващия брой…

Успех!
Чанита и Тодор Паунови, Чикаго
в. „България СЕГА“