Боже, какви са тия японци, извънземни да не са?

Едно от най-хубавите местенца на Чикаго, на Щатите, на Америка и на цялата планета, по моята мярка, без съмнение е Галтер Център. Намира се на пречката на „Фостър” и „Калифорния”. Под стряхата на този фантастичен спортен център са пръснати в просторни зали най-малко 777 гладиатора и други прекрасни хитрини, измислени за правене на здраво тяло, яко тупкащо сърце, добри за работа и забавления мускули  и големи душмани на увисналите шкембета  и мрачният мързел, който е обхванал днешния обездвижен човек. Има и покрита атлетическа писта, по която може да се бяга или ходи. Притежава немислимо за други такива места богатство от 4 басейна за плуване и най-вълшебните дарове, които ни поднася  водната гимнастика, лекуваща какви ли не травми… Има и две горещи, като бразилки, джакузита, има сауна и още неизброени от мен малки салони за кардио-гимнастика, разните йоги, зумби и пр.
На това място се събираме хора от цял свят, живеещи в мултинационалното Чикаго, хора с много достойнства и още повече недостатъци – дископатии, фрактури на ос навикуларе, може и малко алцхаймер или просто непоносимо много грозновати тлъсти килца /паунди по тукашното наречие/. Някои идват просто  за компания и си разговорят във водата все едно седнали на бара, само нямат симпатичните чашки в ръцете си.
… Понеделник е, ден след изборите български, също и в Украйна… А и за Европа, която избира начин как по-безболезнено да се засели с милион-два симпатични бежанци. Едни украинци ме питат защо от 200 000-та България в Чикаго са участвали само 656 във всенародното допитване да го бъде или не електронното гласуване, аз пък ги питам защо от техните избори така дълго се бавят резултатите… А от другия край на басейна ми маха с ръце и цепи въздуха Ноле /това е друг Новак – не е Джокович/  „…де си бре, майцу… и т.н. – по сръбски.
Изведнъж, по едно време, нахлуха почти два стегнати дивизиона и атлетическите зали с басейните пожълтяха. Китайци, корейци и… японци! От Космоса може да ги познаеш. И не по цвят или по тяхната  езикова магия, а по елементарното им поведение. Едно необозримо уважение един към друг, към учителя – инструктор, към възрастния човек, и най-вече – към това, за което бяха дошли. Физическата си подготовка. Никаква политика и друго празнословие  на „спортния терен”! Съсредоточени.  Като за Олимпиада! Просветени във физическата си програма, която правят, при това целеустремени. От скоро проходилото японче – до сухият като бамбуков прът сенсай /учител/, който е нещо като Бог сред своя народ…

В началото беше Тоши от “Taisei Junior & Senior School”
– Не са, тукашни са – ми казват Чанита и Тодор, когато ги запитах –  какви са тия японци, извънземни да не са?
С тях съм тази вечер на хубава маса с хубава компания… Вие ги познавате също – поне по рубриката „”Волан, Пътища, Америка” която те успяват да сколасат на страниците на „България СЕГА”, независимо от ужасяващата им заетост, според мен, в тяхната транспортна компания. Обещали са ни светнат малко по японските въпроси. Щото са били три пъти там – в Страната на Изгряващото слънце. И според нас, приятелите им, бяха абсолютни японоведи!
Аз с тях се познавам покрай спорта. В Америка Тодор и Чанита, като спортно семейство, понаправиха от сина си – Тодор Младши, такъв надежден джудист, че  японците го приеха да учи /и той, вече кръстен като „Тоши”, изучи!/ легендарната  японска гимназия “Taisei Junior & Senior School” в Нагоя. То е нещо като Световна академия по японските бойни изкуства… А що се отнася до древната култура на Нипон, както наричат страната си тези изключителни хора – може да е и Японската Сорбона. И ето как покрай учението на Тодор Младши и „старшите” опознаха, доколкото е възможно, земята и хората по тия места.
– Може би религията има дял в този духовен ръст на японците?  А има ли и християни в Япония – започва изследователската програма  по японците като японци.
Отговарят ми, че били около 2 процента. Имало още и вярващи в Конфуции, Дзен-Будисти, но най-вече – в заветите на Синтоизма – своеобразен култ към прадедите – около 84 процента. И на Будизма – 72 процента… Неразборията в процентите идва от уникалния японски синкретизъм, което значи, че вярващите изповядват едновременно по две и повече религии!
Без да сме прекалено мъдри може да се досетим, че именно този култ към прадеди и традиции е направил японците такива, каквито са.
– Наистина бях много изненадан от атмосферата в училището на Тодор – говори Тодор Старши. – Не е необходимо да изгаряш всичко зад себе си и да твърдиш, че „истината” започва от тебе. Не е необходимо да отричаш всички, които мислят по друг начин от тебе. Учители и ученици бяха от „различна вяра”, с различни обществени нагласи, но когато ги запитах няма ли „напрежение” по тази причина помежду им – едва ме разбраха. „Та ние вярваме в едно и също нещо – просто изразяването на почитта ни към Божественото начало е различно.
В момента, ако не сме  ултраси, и ние може да се позамислим – защо насъскват хората едни срещу други? По „верски” ли причини? Защото едни се молят на колене и с чело към земята, други прави и с поглед към небето, едни ходят с шапчица на главата, други в расо, едни се кръстят наляво, други надясно… Не е ли за други неща?
Мислите могат да ни насочат и към други обобщения. Япония потъна в кръв и руини и бе смазана във Втората световна война от Америка, Великобритания и СССР. Тя играеше в тима на Германия, решила да наложи нов ред на земята. Но след погрома японците не сринаха своята имеператорска институция, не потърсиха в нея виновника, не измениха своите традиции, не се отрекоха от бащите и дедите си, за да покажат някому колко невинни са те, „новите японци”… Не се разделиха на „правилни” и „неправилни” японци, не се оправдаваха с поразиите, направени от предишните, не започнаха да се преследват едни други. Защото разбрали, че това води до нови и нови кръгове на разчистване на стари сметки. Те не анатемосаха и не изгориха доброто и полезното, сторено от бащи и дедите им. Запазиха своя дух, традиции и морал. Просто възприеха фактите като всеобща беда, и цялата нация стъпи ЗАЕДНО  по пътя към възстановяване и прогрес. С чест и работа, не само боядисани с нова боя, и нова демагогия.
Япония – с най-много роботи, но и с най-работливи хора!
Днес по тези късчета земя  сред океана – 4 големи и още 6 848 по-малки острови-суша /площ колкото три пъти България/, живеят 127 милиона души. Страната е втора в света след САЩ по производствени мощности и технологии. Допреди няколко години имаха 5 трилиона долара БВП, 38,500 долара на човек от населението, средната продължителност на живота – 82.12 години.
Япония има 700 000 учени, много от които наближават или са прехвърлили  тази средна продължителност на живот. Когато някой министър или директор на „Тойота”, да речем,  срещне някой от тях той им се покланя и казва „Да бъде добър денят ви, учителю!”.  Японският бюджет за наука и научни изследвания миналата година е бил 130 милиарда долара. Българският бюджет  на Министерството на образованиети, младежта и науката, в раздела за „устойчиво развитие на научния потенциал” е бил 76 882 602 лева или около 55 милиона долара. Сравнението няма целта да обвини някого. Има много „извинения”.  Но те не помагат с нищо.
– Нашето „откритие” – Япония се формира постепенно  – казва Чанита. – Всеки път посещавахме по един от големите острови – Хоншу, Хокайдо, Шикоку. Остава ни Кюсю. Първото впечатление за дошлите от друг континент е… многото хора, с които се движиш из улицата. После забелязваш, че няма криминал и можеш да отидеш навсякъде, по всяко време на денонощието, без да се страхуваш.
После идва ред на традициите. Япония прави и ползва най-много роботи в своите технологии, но традицията на ръчния труд от векове остава и до днес. Удивително е да наблюдаваш ръчното производство на хартия. После слизаш от влака-стрела и… минаваш по Козура Баши – мост над реката, изплетен единствено от дългите лозови стебла!  Съвремие и минало са преплетени навсякъде. Отиваш на панаир – като че си в старите български градчета преди десетилетия – захарен памук и други сладкиши,  детски играчки, люлки…  Видяхме опашка само на едно място – пред немски ресторант за немска бира!
По Пътя – с Кобо Дайши!
Разказва ни Тодор за създателя на Шин Гон – Кобо Дайши:
–  Японската писменост се състои от три основни части.  Първата са йероглифите  кандзи, другите – двете сричкови азбуки – катакани и хирагани. Почти по времето на  Светите братя Кирил и Методий у нас и в Япония се появява създателят на тяхната  „азбука” – Кобо Дайши. Той също е светец и десетки места претендират да са родното му място. Кобо Дайши  не е погребан. Той живее в планински манастир. Монасите му носят храна, грижат се за него. Веднъж в годината може и да се беседва с великия човек. Тогава  пристигат монаси от много други манастири. Но нямат право да го виждат. Идолът Кобо Дайши е жив в сърцата на хората. И това е достатъчно.
Кобо Дайши е бил в Китай, където събира тогавашната китайска духовност и култура и я пренася в Япония. Той създава основите на културата Шин Гон, която се въздига и развива  благодарение на една традиция. Нейн център става верига от около 70 храма, които са издигнати по един голям кръгов маршрут на остров Шикоку. Неизброимо число вярващи хора посвещават част от живота си, за да ги обиколят един по един, преминавайки около 1000 километра за времето от 15 до 40 дни, според физическите възможности на човека, решил да се пречисти.  Японците, които по принцип се отнасят много внимателно и сдържано към чужденците, а ако пътуват със самолет трябва да бъдат питани дали ще приемат до тях да седне не-японец, посрещат и изпращат с особена радост и грижа всеки чужденец и сънародник, който е „стъпил на Пътя” –  хората които вървят по стъпките на Кобо. Достатъчно е да го видят как крачи по свещенните следи, облечен в бяла роба, с триъгълната шапка на глава и символичния трост в ръцете си. Във всеки манастир удостоверяват идването на паломника със специален печат. Поклонниците събират поставените върху специални папируси печати, получава се нещо като свещенна книга  и тя става  елемент на душеавно равновесие и гордост. Толкова повече бяхме изненадани и дори притеснени, когато японско семейство ни даде като скъп дар и спомен една от своите книги с всичките печати от свещенните места. Веднъж дори и аз стъпих за малко „на Пътя”. И, стори ми се, че го срещнах. Кобо Дайши. Събрах цялата си дързост и го снимах… Той ме гледаше безмълвно и проницателно

Пред разцъфналите вишни
Може би това,  че вторачени в своята кредитна история, банкова сметка, колата, къща и пеймънти, здравните застраховки и домашното куче – нямаме време да надникнем в душата си, да погледнем отстрани живота си, да видим, че сме тръгнали по другия път, където животът ни е под властта на парите. И като че не е вече наш, а на…банката!
– Понякога – казва Чанита, –  не си даваме сметка и нехаем за изчезващи култури, човешки идеи и мъдростта на цели цивилизации. Грижим се повече да задоволим  страстите си към богатство, власт и популярност. Япония може да е база за сравнение, мярка, еталон. Там човек вижда ясно докъде е стигнал в съвременния свят… Смесица от невероятно гостоприемство и сдържаност. Душата на японеца понякога е скрита под 3 пласта етикеция, но е жива.
– Разбира се и там имат своята търговска телевизия – продължава Тодор, –  потоци от фалшиви речи и политически игри, партийни и корпоративни хватки, и те си имат своята чалга и чалгаджии от национална величина, своите майстори на заблуди, може би измамници и корупция. Но имат и силна противоотрова…
Според Тодор Паунов – в Япония са запазени за поколенията ценностните неща от различните стадии в развитието на националната им духовност и култура. Традициите при японското общество са като огромния разрез на Гран Каньон, по чийто пластове геолозите изучават историята на земната твърд… Всеки народ има различни празници и традиции. Грузинците, например, не може да си представят тържество без богата трапеза, леещо се вино, много песни и километрични наздравици. Японецът празнува един от най-големите празници, завещан от дедите му – Денят на разцъфналите вишни, като отива пред  красивото дърво, дълго го съзерцава и си тръгва с усмихнато лице и разтуптяно от срещата сърце.
Чанита разказва една случка в края.
– Станахме сутринта рано, бяхме на гости в семейството на наши японски приятели. От прозореца видяхме как трите внучки, заедно с баба си, вървяха през градината, навеждаха се и взимаха нещо от листенцата на цветята. Върнаха се с малки чашки в ръце, пълни с утринна роса. После и четирите „жени” седнаха в своето малко ателие и започнаха да размиват боите с набраната роса. Оцветяваха, веселите кукли, които правеха в домашната работилница. Никоя от тях, както и тези преди тях, също и наследниците им в занаята, не биха си и помислили дори, че никой няма и да разбере, ако вместо със събраната капка по капка роса, просто правят цветовете с вода от чешмата… Но традицията не позволява…
В края на тази година при нас в Чикаго ще дойде и Тодор Паунов – младши, Тоши, който знае още повече за Япония – от древните йероглифи,  традициите и древните бойни изкуства – до съвременния мироглед на младия японец… Той е вече и на една крачка от встъпването си в своята професия – доктор по медицина, също е и автор на статии за страниците на „България СЕГА”. С него ще можем да продължим също нашия виртуален поход в „японската същност на японец”, която все още се бори срещу тайнствата на мъглявия глобализъм… бъдещето на човечеството.

Климент Величков, 
в. „България СЕГА”, Чикаго