Когато светът беше друг и човек вярваше най-вече на очите си…

Едва ли някой от „старата гвардия”, който е обиколил по стотина пъти американските аутостради, пък и не чак толкова много пропътували шофьори, не е мярнал  по тях, и то много пъти, гигантските и мистериозни стрелки, които като че нямат ни място, ни каквато и да е роля в съвременната транспортна система… И това е така, защото те са от едно друго време. Тези стрелки са и един от отговорите как са се ориентирали хората преди въвеждането на новите, и на най-новите, високо технологични Джи-Пи-Ес устройства. Било е времето, когато човек се е доверявал най-вече на очите си и светът е бил друг…

… Отпреди доста години вече Американската авиопоща въвежда  своя собствена навигационна система, състояща се от огромни бетонни стрелки, показващи правилната посока на техните пилоти.
Когато е отворен първия трансконтинентален пощенски път в Америка, през 1920-та година, самолетите пренасящи поща са имали проблеми при навигирането прекосявайки страната. Това е периодът, през който радарът и другите самолетни устройства още не са били въведени.
Първите пилоти е трябвало да използват въздушни пътища обозначени със земни маркировки не добре видими при лошо време. По тази причина американският конгрес през 1923 г.  е одобрил започването на строеж на мрежа от маркировки, правеща навигирането възможно, дори когато вали или е тъмно.
Тази маркировка е включвала масивни бетонни стрелки, боядисани в ярко жълто, сочещи посоката и поставени на разстояние 10 мили една от друга. Тези гиганти са били осветени от петнайсет метрови кули оборудвани с мощни въртящи се газови лампи. Видими от височина 10,000 метра, стрелките са помагали на пилотите да намерят пътя дори и при най-лошо време или през най-тъмните нощи. Те също са се намирали и близо до места удобни за аварийно кацане в случай на повреда на самолета.
Първите стрелки са били построени през 1924 г. покриващи въздушния път от Охайо до Уайоминг. Ефикасността им е била оценена незабавно и до 1929 г. мрежа от тази маркировка се е разстлала от Ню Йорк до Сан Франциско.

Пилотите обслужващи тези въздушни пътища в повечето случаи са били бивши военни, които са карали с отворени люкове, дори и през най-лошо време разчитайки изцяло на гигантските стрелки.
Очевидци твърдят, че тези мъже са летели при всякакви атмосферни условия и по всяко време на денонощието. Преминавайки през каньоните те буквално са докосвали с колелата си повърхността на реките. Всичко това е било възможно благодарение на гигантските стрелки, които са били безценни помощници при намирането на пътя.
За съжаление тази система е имала кратък живот. Само три години след като проектът е бил одобрен, Американските пощи са го преотстъпили на Департамента по търговия. Проектът малко по-късно е станал неактуален благодарение на напредъка на новите технологии, като радарът и радиото. Гигантските стрелки през 40-те години, вече са били извън употреба и металните им кули са претопени за нуждите на армията през Втората световна война.
Сега, близо 80 години след тяхното построяване, стрелките  все още съществуват, продължавайки да посочват 4200 километровото трасе със 13 спирки от Атлантическия до Тихият океан. Полагат се усилия да се запазят тези бетонни гиганти, които макар избелели и покрити с трева, продължават да съществуват  и да ни напомнят за един изчезнал свят, толкова различен от днешния.

Тодор Паунов
„България Сега”, Чикаго