 |
 |
Интервю с Ваня Велкова, основателка, учителка и директорка на Българското училище в Хамбург
Ваня Велкова е родена на 04.09.1968 година в град Пловдив. Завършва „Института за учители” в град Смолян и Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, специалност „Начална педагогика и изобразително изкуство”. След получаването на магистърската си степен специализира „Съвременни дидактически технологии” в Пловдивския университет. През 1996 е студентка в Университета в Хамбург, специалност „Славистика”. През 2001 година създава Българското училище в Хамбург, в което и до момента е преподавателка и директорка. Обучава по различни системи български език за чужденци в езикови училища в Германия. Квестор в изпитни комисии на различни немски провинции. От 2006 година до момента е докторант по психология. През 2009 година завършва специализация по немско право за деца и младежи. Съучредител и член на управителния съвет на Асоциацията на българските училища в чужбина, член на множество немско-български организации. Пише поезия, рисува, свири на пиано. Има една дъщеря.
По инициатива на Ваня Велкова, вече осем години, българската общност в Хамбург, организира и изпраща помощи за деца-сираци в България.
Госпожо Велкова, за пореден път, от Хамбург за България потегля голяма пратка с помощи за деца – сираци (над пет кубика дрехи, играчки, храна). Този път за дома в село Борован, Врачанско. Благотворителната инициатива, подета от Вас и Българското училище в Хамбург, продължава от години. Бихте ли разказали как започна тази Ваша дарителска традиция?
Най-напред бих искала да Ви благодаря за поканата за интервю. С удоволствие ще споделя с читателите как започна и как се разви благотворителната дейност на Българското училище в Хамбург. Мислите ми често се връщат към месец декември 2001 година, когато по време на Коледните празници, гледайки Българска телевизия, случайно попаднах на едно предаване, в което се разказваше за децата-сираци от детски дом „Детелина“ в село Рабиша, област Враца.
Водещият на предаването сподели на зрителите, че децата от този дом подготвили програма за Коледното тържество, поканили за празника гости от селото, но за съжаление никой не се отзовал. Изразително научените стихотворения, чудеснo подготвените песни и сценки не можели да бъдат представени пред публика. Децата, облечени в празнични дрешки, напразно се надявали, че ще пристигнат гостите. В напрегнатия момент, директорката предложила на децата да изпълнят цялата програма, тя да бъде заснета с любителска камера и след това видеокасетата да бъде изпратена на БНТ. По този начин, обяснила директорката, коледната програма ще може да се гледа в цяла България.
Така и аз имах възможността да видя децата, да се насладя на техните песни и стихчета, да се усмихна, но с просълзени очи и разтревожено сърце. След предаването записах името на директорката, а няколко дни по-късно помолих моите родители, които живеят в Бългaрия, да издирят телефонния номер на дом „Детелина“.
През месец януари 2002 г. се свързах с директорката на дома, г-жа Мария Стефанова. Тя искрено се зарадва на обаждането. Разговаряхме за децата, за нуждите на дома, за живота в селото…
По-късно, на една от родителските срещи в училище, представих информацията на родителите и предложих да подпомогнем сирачетата от Рабиша като съберем от нашите деца дрешки, обувки, играчки. Идеята веднага бе приета. След това, всеки от нас започна да заделя вкъщи по нещичко за България. И така, до месец ноември събрахме пакетите, подредихме изненадите, закупихме сладкости за децата, надписахме коледни картички и изпратих кашоните по автобуса, който пътуваше от Хамбург за София. Разноските поех сама. Мислих за децата и радостта, която искахме да им доставим.
Тази моя идея се превърна в традиция. В продължение на 8 години Българското училище в Хамбург изпраща за Рабиша помощи. Транспортирането организирах сама, разходите се поемаха от родителите ми и мен.
Преди две години, един от новите родители в училище, г-н Димитър Луизов, предложи на Управителния съвет да съдейства за транспортирането на пакетите до България. Вече няколко пъти той осигурява транспорта.
Съвсем наскоро, през месец април, изпратихме помощи и за друг детски дом- в село Борован, област Враца. В този дом живеят над 70 изоставени деца.
Колко души и по какъв начин откликнаха на благородното начинание?
В събирането на помощите и в подготовката на пакетите се включват всички деца, родители, учители, Управителният съвет на училището. През годината децата заделят в кашони свои омаляли дрешки, обувки, играчки, за които вече са пораснали, а преди Коледа купуваме хранителните продукти, надписваме коледните картички и всичко подреждаме в кашони.
През декември миналата година семейство Диана и Клаус Лютгенс, които имат две деца при нас в училище, решиха да поставят в две съседни до тях детски градини обяви, че Българското училище в Хамбург набавя помощи за деца-сираци в България. Само в продължение на десетина дни, семейство Лютгенс получи от тези немски детски градини стотици дрехи, обувки, играчки. Учудването бе голямо, тъй като на няколко пъти г-н Лютгенс бе принуден да превозва до вкъщи десетките пакети, които, според него „нямаха край”.
Тези многобройни пакети, които се събраха, този път бяха повод да потърсим нов дом за деца-сираци. И, както Ви споделих, това е домът за изоставени деца в село Борован наблизо до Враца.
Получавате ли подкрепа от български или немски институции за да осъществите изпращането на помощите?
За организирането на транспорта до България от български и немски институции не получаваме помощ. Всъщност, съдействие не сме и търсили. Желанието ни е да контактуваме директно с детските домове в България като по този начин се избегнат бюрократичните механизми. До момента всичко функционира идеално. Наскоро, при среща с консули в Посолството на Република България в Берлин, помолих единствено за адрес на друг детски дом в България, с който в бъдеще бихме могли да установим контакт.
Какъв е отзвукът сред българската общественост за всичко, което сте направили за децата-сираци досега?
Всяка година учителският колектив на детски дом „Детелина“ изпраща до нашето училище поздравителен адрес, в който изразява своята искрена благодарност. През годините децата от Рабиша са изработвали и изпращали на нашите ученици коледни картички, мартенички, прекрасни рисунки, с което ни доставят радост.
Преди две години БНТ и предаването „Облаче ле бяло“, с водещ г-жа Райна Манджукова, подготви и излъчи филм за сътрудничеството между Българското училище в Хамбург и дом „Детелина“. В този филм новата директорка на дома, г-жа Цветана Стефанова, поздрави всички деца, родители и преподаватели от училището ни, а децата от Рабиша изнесоха прекрасна музикално-поетична програма. Телевизионният екип беше заснел и кадри от разпределянето на подаръците между децата. За нашите ученици този момент от филма беше особено интересен и затрогващ. Децата видяха своите дрешки, обувки, любими играчки в ръцете на малчуганите от България, усетиха радостта на по-малките дечица, развълнуваха се от песните и пожеланията на сирачетата. Всичко това още по-силно подтикна желанието на учениците и родителите от нашето училище да помагаме на българските деца.
Според Вашето мнение, щедър дарител ли е съвременният българин?
Не зная колко щедър е съвременният българин, защото от години не живея в България. Във връзка с този въпрос не бих могла да се обвържа и с конкретен отговор, тъй като нямам и наблюдения от другите българските общности по света. Бих могла единствено да споделя, че българите, които са в нашето училище, активно подкрепят дарителските ни инициативи.
Но мисля, че в този аспект можем да разгледаме например феномена „Български училища зад граница“. Тези огнища, в които се съхраняват българският език и култура, тези светилища, които сплотяват българите, тези островчета, в които се гради духовност, не са ли един красноречив пример за дарителството на съвременния българин? Българските училища в чужбина не са ли един вид дарение, което българските учители и българските общности зад граница извършват? Тези училища даряват знание, те събират в себе си цяло едно културно пространство, доказват дълбока корененост. Не е случаен фактът, че децата в българските училища силно обичат България, че много от тях, след няколкогодишното си пребиваване в чужбина, се завръщат отново в България. А другите деца, които остават зад граница, те завинаги кътат в себе си всичко българско и България си остава тяхна родина. Затова, бих казала: щедър е българинът. Щедър е българският учител.
Достатъчно ли е един човек да има добър стандарт на живот и солиден доход, за да прави благотворителност?
Не мисля, че човек винаги трябва да е финансово добре осигурен, за да проявява благотворителност. Разбира се, уважавам хората, които разполагат с големи финансови възможности и извършват дарения за едни или други човешки цели. Но още повече ценя хората, които имат по-малко, но са с голямо сърце и винаги са готови да подарят нещичко от себе си. Може би точно тези хора най-добре разбират дарителството. Може би точно тези хора притежават най-голямо благородство? Припомнете си писателя Йордан Йовков и постъпката на един от героите му, Серафим. Този беден човечец дава последните си скътани пари на непознатата жена, за да заведе мъжа си в болницата. Серафим за сетен път се лишава от ново палто и остава и през следващата зима със закърпената си протрита дреха, но е радостен, че е могъл да помогне. Нима това не е дълбока хуманност? Както, всъщност и цялото творчество на Йовков, което винаги ни учи на човечност и доброта, което възвисява душевната чистота и красота.
Как реагират децата от Българското училище в Хамбург на подобна инициатива? Какви други качества възпитава милосърдието към ближния?
Децата от училище осъзнават помощта, която оказваме на децата без родители в България. Но за да се стигне до момента на осъзнаване, необходима е ролята на няколко фактора- семейната среда, училището и обществото. Бих казала, че в Германия хората обичат да проявяват благотворителност. Милосърдието е хуманност. Човек трябва да е душевно богат, за да разбира тревогите на другия, за да подаде ръка в труден момент. Само с разтворено сърце и отворени ръце даряваме ние. Нека да погледнем хората по-дълбоко, тогава ще видим много повече!
Как мислите, дали благотворителността е черта от националния характер на един народ или просто цивилизована проява на модерните общества?
На мнение съм, че благотворителността се възпитава. Както се възпитава и хуманността. Няма добри и лоши нации. Всеки народ има своите добродетели, както и своите по-слаби черти. Всяко общество изгражда хората. Както във високо цивилизованите страни, така и в останалите, има стотици примери за благотворителност и щедрост.
Какви са Вашите планове за продължаване на дейността в подкрепа на децата-сираци в България?
Българското училище в Хамбург ще продължи да подкрепя децата-сираци в България. През месец ноември тази година за България отново ще потеглят пакетите с помощи.
Вашата човешка равносметка от свършеното досега?
Истинско човешко щастие. Удовлетвореност. От това, че въпреки далече от България, помагам на българските деца, че дарявам радост. Защото българските деца са и наши деца. След като сме българи, ние не можем да не милеем за тях. Както и обратното, българските ни деца, които по една или друга причина живеят в чужбина, не трябва да бъдат забравяни от България. Българските деца, където и да са по света, са на България.
Здравка Владова-Момчева за в. “България Сега”
