На "Слънчев бряг", със Сийка Меркел и чудният свят на едни деца с техните кончета…

…Не бяхме се виждали от сто години… Тя си беше почти същата, аз – не съвсем, но Меркел ме позна от раз! За което съм й много благодарен.
Хвърлихме се един към друг, раздадохме прегръдки като тийнейджъри, а когато се уморихме – седнахме в един разкошен бар на “Слънчев бряг”, който беше забравил да затвори през зимния период.
И потънахме в спомени, придружени от вихъра на истинско торнадо от въпроси и отговори…
Някога, но не и сега, ходех по манежи и хиподруми, защото „конският спорт” ми се случи /като Божия поръка/ да го разяснявам с репортажи и интервюта в прекрасния Илюстрован спортен седмичник „Старт”, където се оказа, че всички, начело с мене, разбираме от това изкуство точно колкото и от китайските йероглифи. Тогава, в интерес на професията, се юрнах да разучавам материала. Учител ми стана една Сийка – млада националка по обездка, която беше много шик и бе научила коня си да танцува като руската балерина Мая Плисецкая. После дойде промяната, а пък „Старт” си отиде, а и конният спорт сви знамената, та всички се втурнахме нанякъде. Моето свободно падане се оказа американско, нейното, разбира се, европейско… Но заразната любов към конния спорт и конете си остана перманентно в сърцето ми, а Сийка, която от край време живееше с нея, я развиваше в Германия.
Но… ето ни отново в България – и двамата! Може би не чак толкова много поумнели, но заедно верни на любовта ни – аз в публицистиката, тя – към ездата!
След като поизчерпихме най-важните клюки от немските  и каубойските ни приключения, дойде и ред на моята идея да поразпитам събеседничката си за модерния хит в медицината, наречен “Хипотерапия”. С други думи – ездата като медицински феномен…
Кой би ни казал нещо повече от Нея, посветила доста време на тази Хипотерапия в Германия, където лечебната езда се ползва изключително резултатно при страдащи от аутизъм деца. Там имат огромен опит и в ездовия спорт, и в лекуването с „асистенцията” на коня, ездата е особено ефективно у децата и при други психически страдания в комбинация с физически недостатъци и болежки.
– Защо лечението с хипотерапия дава такива добри резултати? – задавам първия си сериозен въпрос към Меркел.
– Защото на децата не са им необходими никакви уреди или подготовка, за да се разбират взаимно с животните – отговаря тя. – И особено с такива интелигентни същества, като конете. Трогателна е интуитивната връзка, която се завързва между кончето и детето, което страда от аутизъм или други пречки, правещи го „различно” от другите. Такова дете вижда в огромните очи на новия си приятел най-близката душа, която няма да го предаде, няма да го обиди никога. Конят също интуитивно усеща, че неговият нов приятел се нуждае от обич и закрила, от нещо, което му липсва, и с особено преданост го приласкава към себе си. „Един ден заедно” за двамата – под лъчите на слънцето, сред зелените поля, с песните на птиците и сладостния ромон на рекичката – това може да стане нещо по-добро и от днешната космическа хирургия…
Разбира се, „конната терапия”, хипотерапията, е скъпо занимание. Но знае се, че понякога тя е по-добрият, ако не и единственият път по който едно дете ще намери пътека към спасението от психическата пустиня, в която е попаднал младият му живот.
После тя разказа и за нещо, което ставало дори по времето, в което бях в любимия ми в Америка щат за отдих и наслада – Аризона, но не знаех нищо за него.
–  Кон Слободчиков, един американски професор, отдавна работи над създаването на програма, която ще помогне да се разбере езикът на конете, и изобщо на животните. Няма шега… така се казва професорът и тази е мисията на живота му. Той е сигурен, че в бъдеще разговорът между хора и животни е напълно възможен. Кон вече работи над нещо като телефон, чрез който ще можем да си говорим безпроблемно с нашите по-свежи братя и сестри. Но още по-чудното е, че и днес, без тази чудесия, има хора, които се разбират прекрасно с животните. И ние ги знаме тези хора, познаваме ги, но не ги взимаме на сериозно. Защото те са децата ни и ние си мислим, че сме по-зрели от тях.
– Откога съществува Хипотерапията?
– Хипотерапията съществува отдавна. Терапия на гърба на коня. Тя е ефективна, защото слънцето, природата и духът на живота са с нея. Но този жив и омагьосващ уред за фитнес, според мен, има и други криле за полет – емоцията! За нея искам да разкажа. Да разкажа как се усмихват децата, когато са на гърба на коня. Погледът им отгоре е смайващ. Поглед отвисоко! Със самочувствие!
Усещат се заедно в голямата игра с този могъщ свой приятел…
– И не се ли страхуват от падане, от нещо друго?
– О, никое дете не мисли за падане! Напротив – вдигат ръце към небето… Нагоре! После прегръщат с тези ръчички могъщата грива на коня! Радват се. Усмихват се. Накрая слизат, за да го погледнат отпред. В очите. Дават с широко отворена шепа морковче или ябълка на кончето. И не спират  да го милват. Някои го целуват. А то стои кротко и добро…
После получават поздравите от терапевта. Разбира се – и от родителите, които едва скриват сълзите си – детето им е щастливо! Тяхното дете ги гледа с две ясни пламъчета в очите – като че нещо ново от сега… И с грейнало, също обновено, личице…

– А когато един ден терапията, или по-точно спортните занимания, свършат…
– О, не! Те не мислят за това. Днес са тук и се радват на всичко. На малкото конче. На „спортния  кон”, който като че им казва: „Вижте ме колко съм голям! Как тичам! Хайде…” Ето го и понито, което ще те повози на двуколката! Нали е царско! Но кой ще държи поводите? За миг се решава – първо ти, после аз ще го управляваме! Насочваме! Глъчка. Радостни гласчета. Усмивки от ухо до ухо… Гледам ги: как набират орехчета, цветенца, милват котенцето на Конната база – и то е в центъра на тази малка вселена, на този малък свят от все големи, важни, красиви, вдъхновени персони! Отнякъде тича през глава и Бубка – нашето мило хиподрумско кученце! Да не би да е изпуснало нещо! О, не, всичко е наред! И то бързо се хвърля и подушва по ред децата – да, всичките му приятелчета са тук. Не е изпуснало нищо. Върти се около опашката си и ни показва на всички – какви ги може, страхотни гимнастики! Децата са във възторг. Ох, защо и те нямат опашки???
– Не е ли понякога опасна тази постоянна близост и контакт на децата с конете?
– В моята практика с деца и коне нямам такова чудо – „лош кон”, или дори не добре обучен кон, да се е отнесъл с „лоши помисли” към дете!
Мъчно ми е само това, че един ден ще се разотидем… Цялата тази великолепна компания. Но радостното е, че децата ще се върнат у дома си нови… Тези, които дойдоха се промениха. Дали ще са и по-натам с друг поглед върху дните, които им предстоят? Дали здраво са поели силата и хармонията на чистия свят и природа, с която бяха заедно с нашите  кончета? Душата детска е кристално чиста и пълна любов и откровение… Не винаги се улавя какви мисли и желания се крият в малката главица. Но знам, че са добри и пълни с любов. И им се радвам. И те се радват. Далеч от болничните халати, от „необходими процедури” и инжекции…
…Става късно. Уговаряме се да продължим утре още от сутринта на същата маса в този работлив зимен слънчевобрегски бар.
А когато отидох на другия ден да взема Сийка Меркел от хотела администраторката ме запита откровено, като българка питаща българин:
“А Тя… да не е нещо роднина на Ангела Меркел?”
– Братовчедка, пошегувах се аз.
Но след малко, докато чаках, абсолютно сериозно ми сервираха кафе – с пожелание за прекрасен ден – от хотелската управа…
Колко хубаво е да познаваш Меркел, нали?
/Следва/

Климент ВЕЛИЧКОВ
в. “България СЕГА”, Чикаго