За самотата като начин на живот съм чела множество покъртителни текстове. Те са ме довеждали или до депресия, или до животинското желание да избягам и да се скрия от подобна съдба. В смисъл, никой не иска да бъде сам, нали? Социалната матрица е набила в съзнанието ни понятието КОМПРОМИС, уж като спасение от ужаса да бъдеш сам. Това означава да търпиш с английски стоицизъм задушаващата глупост на себеподобните си, да се завираш с идиотска усмивка в разни разговори от думи, подхвърляни като пинг-понг в бодра лицева гимнастика, понеже така го изисква обществената ти интеграция. Да не говорим, че има и много по-тежки случаи на обезличаване.
Приятелката ми Лин, мениджърка на екип от 300 души в една от най-големите банки в Лондонското Сити, е известна с грандиозните си купони, на които ни събира от години с почти служебна настойчивост. Там задължително се озовавам сред тълпа от едни и същи 100-120 души, нейни подчинени, които изпиват около три бурета с бира и ядат сготвените от нея „тайландски” манджи, предъвквайки между комплиментите, които сипят, парчета суров лук, забъркан с разплакващо къри. Всяко второ изречение е нещо като възхвала на домакинята, която въпреки огромната си заетост, е намерила време да осигури на хората си социален контакт. Понеже се явих в това изискано общество като свободен електрон, издухан от Балканите на този уреден остров, през първите две години на купонясването, тъй и не разбрах кои са тези хора и защо принадлежат на Лин? Аз я познавам по друга линия и по начина, по който съм я посрещала в дома си, вече съм сигурна, никой друг не я е посрещал. Тази май е и причината тя предпазливо да ме обикне и да се постарае да ме привърже към себе си по единствения начин, който и е втълпен от тукашната система– чрез подаръци. Последният, който получих от нея беше направо зашеметяващ – автентичен японски тоалет с дамски самурайски панталон от някакъв много специален лен, който, вероятно, би трябвало да обуя, когато тръгна да посичам конкуренцията. Бих го направила, ама трябва много да ми писне!
За да не бъда разбрана погрешно, искам да подчертая, че аз не съм единствения обект на подаряване на неща и че в същото положение са и най-близките приятели на Лин, начело с Макс, нейното гадже. Няма по-обгрижван и по-материално задоволен мъж от него! Този уникален екземпляр е толкова осигурен, че накрая изостави работата си, за да се наслаждава на харемната еднолична ситост в защитения си, полиран от мързел живот. За да угоди на прищевките му, Лин закупи къща в провинцията, с огромен двор и гора от вековни дървета, където напук на пуританския климат, инсталира басейн и градинско обзавеждане за хиляди лири. В специална секция на гаража, се настани недовършената от години яхта на „изобретателя” Макс, разсъхната от недоопряване и напукана като археологическа находка от финикийски кораб в солените дълбини на Средиземно море. Малки модели на самоделни самолетчета с дистанционно управление, творения на този самороден талант, безнадеждно се въргалят по обширните ливади зад къщата. А в тях, с безмозъчно електрическо постоянство, ежедневно се блъска поредната техническа тъпота – безжичната косачка на Макс – заплетена в трева до пояс в джунглата на необяснимото му щастие. Никой не почиства терена. Отвън и отвътре в този сглъхнал провинциален сарай се диплят тлъсти паяжини, като лъскави ориенталски драперии, кожена мебел с кралска небрежност събира прах, сред пръснати книги и обувки, след юруша на поредното нанасяне.
Наскоро посетих доволната двойка, която безметежно продължава да си живее сред пожънатите ниви и боклуците от миналогодишния купон. Направо им завиждам! Нищо не е в състояние да ги разклати, освен някое сериозно напиване или пък земетресение, толкова рядко за тези ширини. Разсъжденията им са железни и ме хвърлят в краткотрайна, но много дълбока депресия.
На въпроса защо е скопила еднооката си котка, след като претендира, че е много милосърдна към животните, Лин в пълно съзнание отговори, че Нел (така се казва животинчето) е изключително деликатна и крехка натура и не може да издържи отговорностите по едно семейство?! И за да бъде справедлива, съвсем логично било да скопи и брат и – котаракът Франк. Нали разбирате, за да не бъде Нел сама в страданието си. Макс, (изненадва ме тоя Макс) зададе уместния въпрос, защо в името на котешкото равноправие, Лин не вземе та да извади едното око и на Франк, за да настъпи пълна хармония в техния разпънат от морални терзания живот? При което, Лин го обвини в цинизъм, безсърдечие и пълно неразбиране на проблема.
Така де, мъжете никога не разбират от какво точно има нужда една жена!
Тъкмо започнах да се успокоявам с уиски от интелектуалната травма, която разговорът ми нанесе, когато нова изненада ме довърши.
С нескрит възторг, Лин разказа следната вълнуваща история. Тя и приятелката и Ела посетили семинар по социално общуване в Северна Англия, на който присъствали осемдесет жени и шест мъже. Ключов момент в начинанието се оказал танцът кючек, който бил задължителен за участниците в срещата. След груповото изпълнение на тази просоциална инициатива, задръжките на всички падали по магически начин и те се отдавали на словоизлияния от всякакъв характер – от болестите на домашните си любимци, до розовите си въжделения от всякакъв вид. Индийски оркестър изпълнявал вълшебната музика на живо, а дамите от различни възрасти, размери и килограми, стриктно кършели снаги в лечебния танц, за да достигнат нирваната на социалното си отключване.
М-даа! А ние от Балканите трябва здраво да се замислим, преди да изхвърлим чалгата и кючека от репертоара на певците си, защото току виж сме изгубили дар слово, поради липса на стимул за откровени разговори! Ама как само се прави обмяна на опит и се постига размах в социалните отношения, нали!
Аз самата, след като чух потресаващата история, три дни не можах да спя и емоционалният ми регистър се разпадна като след токов удар. Опитах се да слушам Милко Калайджиев, но преживяването ме доведе до пълно онемяване. За да намеря спасение, реших да пробвам тактиката на мантрите, която е много популярна в развитите общества и помага за възстановяване на вътрешния баланс. Доколкото знам, нужно е да си повтарям една и съща фраза докато постигна релаксация и чувство на щастие. Добре, ама след толкова житейски атаки единственото спасително изказване, което се завъртя в главата ми се оказа първата диалектна констатация, която преди много години, запомних от тракийската си баба. Нищо интелектуално, възвишено или даже религиозно не ми се притече на помощ. Упорито и настойчиво, бабиното категорично заключение ме преследваше с ирационална увереност, че именно то Е, което ще ме спаси от отчаянието. И така, започнах да повтарям :
– На вадта водта е по-убаа от ряката! (На вадата водата е по-хубава от реката)
И пак:
– На вадта водта е по-убаа от ряката!
Ама се оправих! Прави са психолозите, че регресията към невинноста на детството неутрализира ужаса от настоящето. А аз бих добавила, че завръщането към корените винаги спасява!
Опитайте и вие. Много помага!
Здравка Владова-Момчева за в-к “България Сега”
