Когато Едуард постъпи на работа само за един срок, от септември до Коледа, всички колеги решиха да не разговарят с него.
Има един такъв феномен в доброто старо кралство и той се нарича ЙЕРАРХИЯ. Явлението повтаря точ в точ еволюционната стълбица на Дарвин, само че наместо разните му там зелени еуглени и чехълчета, хората са тези, които изпълват нишите на хранителната верига, така че от панцерната риба до земноводното, всичко е разграфено в стриктна последователност. Кой кого изяжда, кой кого избутва, кой поглъща предишния хищник и жертвата му – всичко, ама буквално всичко, е утвърдено като НОРМАЛНО. Разните му там източноевропейски екземпляри, като мен, които плуват като екзотични риби в коацерватния гьол на английското СЪТВОРЕНИЕ, циркулират за цвят и от време на време отнасят по някое учтиво захапване по разперените си опашки. Колкото да отплуват в подмола на забвението и да не се пречкат в естествения подбор на местните видове, които много обичат да се люпят в хайвер от интриги и нравствена тиня.
Та в един жужащ от учтивост и взаимен контрол ден, Едуард прекрачи прага на учителската стая и всинца вкупом забиха иглени очи в срамежливото му появяване. Какво ли пък ги заплашваше този малък човек, който от първия момент ми заприлича едновременно на хобит и добродушна версия на дон Домат от книжката на Джани Родари за Лукчо?
Едуард се сви на един стол и моментално заби поглед в Джи Ес Ема си, като усърдно защрака с пръсти по клавиатурата му, сякаш искаше да изпрати последен, отчаян есемес на някого в големия, свободен свят. Постепенно, разговорите в змийското ни гнездо предпазливо набраха скорост и приспивен съсък надделя моментното любопитство в нашата човекосистема. Щях да забравя за новодошлия, улисана в собственото си оцеляване, когато внезапното появяване на шефката ми, събра съдбата ми с неговата в най-странното отчуждено приятелство, което някога ми се беше случвало.
Оказа се, че Едуард принадлежи към една от най-презираните касти в английското образование – тази на учителите, които работят по заместване на дългосрочно отсъстващи по болест колеги. Нещо като бройки по член 64 в миналото, в България, само че във Великобритания, заместниците се набавят чрез специални агенции и получават по 150 лири на ден! Такава е цената на техните услуги и постоянната несигурност, в която живеят в очакване на поредния краткосрочен договор. През времето, когато не работят, поради липса на боледуващи редовни учители, проблемът със съществуването си е изцяло техен! Та внезапната поява на Едуард в нашата непоклатима крепост на знанието, се ознаменува с тиха, изпържваща ЗАВИСТ от страна на заробените с твърда заплата труженици на науката. Пришелецът щеше да пребивава сред нас цели четири месеца и практичните умове на всички заинтересовани затракаха калкулации като пренавити броячи на таксита.
Моята мениджърка ме уведоми, че трябва да въведа новия колега в рутината и се отдалечи с достойнството на патрицианка от плебейските грижи, сред които ме остави.
Добросъвестно разчистих бюрото до мен и след озадачаващо дълга увертюра от извинения, Едуард седна на ръба на стола си, готов да подскочи при всяко мое вдишване и издишване. Нямах идея как да процидирам по-нататък с този изумителен човешки индивид. На всички техники по добро възпитание, които успешно съм усвоила в дългогодишната си практика на британка, този кръгъл като футболна топка дребосък, отреагираше с париращо смущение и безкрайни уверения, че по никакъв начин не желае да ме притеснява. Колкото и да се опитвах да го убедя, че не ме застрашава по никакъв начин, той продължаваше да не ми вярва. Някак си, не му вдъхвах доверие, че наистина нямам нищо против него. Изнервящата позиционна престрелка на учтивост продължи три дни. През цялото време трябваше да подавам къси пасове от фрази, че съм добре, да, днес е студено, не, благодаря, не желая чаша чай и да, разбира се, можеш да оставиш химикала си където поискаш. Чувствах, че бавно и сигурно полудявам, че вместо омраза, в мен се зараждаше онова съчувстващо любопитство към себеподобните ми, което винаги ме обзема в компанията на добри и уязвими хора. Просто инстинкт за наранената човешка емоционалност, който ме съпътства, непокътнат, още от детството.
На четвъртия ден, атакувах фронтално, по български, с парализираща прямота и поглед впит в теменужените зеници на Едуард, които просто нямаше накъде да избягат.
– Виж сега – започнах венага след първото му сутрешно извинение – не е нужно да правиш това всеки път. Бюрото си е твое, можеш да си го нареждаш както искаш и въобще не ме притеснява къде точно оставяш киселото си мляко, тъй като нищо, ама наистина нищо от твоите неща не ме дразни, изнервя или нарушава визуалната ми переспектива.
Новият ми колега мълчеше потресен от откровеността ми. Толкова беше онемял, че паузата помежду ни откънтя в спасителния звънец за регистрация и се стопи в следващото ми съдбовно откровение:
– Аз съм българка, а ние българите сме много открити хора. Ако не те харесвах, повярвай, щях да ти го кажа направо. Какво да го усуквам като сънародниците ти, докато се скапеш в съмнения за собственото си несъвършенство!
Навярно така ми се стори, но очите на Едуард ме изпратиха с опитомена признателност.
Денят премина в приятна, тиха рутина. През обедната почивка колегата ми спокойно си изяде млякото и даже ми донесе чаша кафе, която после старателно изми и подсуши. Не каза нито дума до края на деня и аз дори успях да се поровя из разни астрологични сайтове, доволна от примирието.
След часовете, Едуард предпазливо ме приближи и със срамежливо доверие ми прошепна:
– Те не са ми сънародници. Аз съм ирландец.
Здравка Владова-Момчева
за в-к “България Сега”
