Навън снежи ли снежи… Приказна бяла вечер… Последната, декемврийска… Севернякът лудува из горите…, прелита над полета и баири, сетне затихва в комините…
„Ех, че сняг наваля!… Чак до пояс!“ – рече дядо Георги с посинели от студ ръце. После поизтупа дрехите си от снежния прах и сложи дървата до печката. „Я да видя огъня…, трябва да е много силен…“ След като се увери, че огнените пламъци лудо танцуват, той взе каната и издума:
„ – До избата ще ида… да налея от пелина… Нещо трябва ли ти още, бабо?
-Донеси от орехите! Та…да сложим на масата…“– рече баба Димка.
Баба, още с тесто по ръцете, наметна шала, взе тепсията с баницата и излезе… Първом отиде при козите, за да нарече здраве и рожби… После надникна при кокошките – нарече пиленца и яйчица… Сетне изтича до хамбара – нарече едро жито и ситост… Накрая съгледа сливата, черешата, кайсията…, намина край кошерите…
В гостната – топло и уютно… Китениците в червено пръскат искри. Свенливи кокиченца се кипрят в китка здравец… 
Ухае на питка и баничка, на елхови клонки и плодове… Усеща се… и онази сладостна миризма на селския дом, която обичаш и която те залива със спомени…
В тенджерата ври киселото зеле… И тъй апетитное уханието, което се разнася, че ти се иска да вдигнеш скришом капака и с дървената лъжица да гребнеш от вкусната гозба… Но…трябва да потърпиш… Още малко и ще дойдат другите внуци, децата… И тогава на трапезата ще има и зеле, и свинско месце, и ошаф, орехи,печена тиква, сушено грозде, сармички, питка, пелин… Баницата ще поставим на най-видно място, в центъра на трапезата. А… да знаете само какви късмети е поставила в нея моята баба?… Късметчетата са с дрянови пъпки: за учение, за здраве, деца, пари, любов, щастие и успехи, берекет и нова работа, пътуване…
„Тази вечер на масата трябва да има всичко, което раждат нивите и градините.“ – издума баба. „Да не заборавим да сложим също мед, чеснов лук…“
Дядо подхвана приказката… „Да знаеш, чедо, някога моят баща, а и моят дядо, приготвяха бъдника. Бъдникът беше дъбово дърво, което отсичаха в гората и на днешния ден го слагаха в огнището да гори. В бъдника се пробиваше една дупка, в нея наливаха масло и мед, пускаха парченца тамян. Благовонният аромат се стелеше дни наред… Такава беше традицията… А ние, като деца, нявга пеехме тая песен:“
Ой ти дръвце, право дръвце!
Де си расло толкоз тънко,
толкоз тънко, та високо?
Отговаря тънко дръвце:
-Ой те тебе, малка моме,
я съм расло тамо горе,
тамо горе на планина,
край езеро самовилско.
Отсече ме вакъл овчар,
донесе ме да ме сади –
край огнище, край трапеза…
Я съм, моме, златно дръвце,
златно дръвце плодовито…
Ще порасна дор до небо,
клон ще пусна дор до земя.
Лист ще лисна дребен бисер,
цвят ще цъфна чисто сребро,
род ще родя сухо злато…
Сухо злато, пълна къща –
дечица с агънца,
с яренца и прасенца,
с пчеличкилекокрили…
Живот, здраве и веселие!
„Да ти кажа още… – продължи разказа си дядо – някога пеехме и една друга песен:“
Кравай скача по полица,
ври в котлето кървавица,
запей, бабо, като лани,
веселичко да ни стане…
Баба припкаше неуморно… Подреждахме масата, наглеждахме баничката… Сложихме туршията, чесъна, меда, виното, запалихме свещта…
Изведнъж се чу силна врява…. Затупурка се отвън… Идеха другите внуци, децата… Всички накуп! Весели и усмихнати, със зачервени бузи и поръсени със сняг, се прегръщахме радостни… Още влезнали невлезнали децата събуваха ботушите си. Хукваха към гостната и викаха припряно… „Бабче, бабче…, как сладко мирише тук… Колко сме гладни…“ Баба сияеше от щастие. Цялата къща пълна… Глъч и приказки навред…
Ето, че всички се подредиха край софрата… А тя… софра ли бе като софра… Изобилие от всичко…, аромати всякакви…, цветове шарени…, радост голяма… 
Дядо разчупи и благослови питката. После повдигна каната и започна да налива в чашите от пелина… Той заклокочи като горски ручей и образува едни такива синджири… Като рубин беше пелинът на дядо. И само той го правеше! Никой друг в селото неможеше да майстори това вино. „Не е трудно да се прави пелин.“ – думаше дядо. „Но трябва да имаш хубава бъчва, старо вино, да си събрал 40 билки и да си грижовен…На всеки казвам рецептата, ама никой не се престрашава да го прави… Иначе, готовото винце всеки го иска…Мераклии колкото си щеш…“ – намигаше весело дядо. Дядовият пелин бе великолепен еликсир. Който го отпиеше, повтаряше и потретваше… А като се добавят към него и вкусните бабини гозби… насладата нямаше край…
Новогодишната вечеря продължаваше дълго. После идваха песни, хора, музика… „Както си му е редът…. Като на празник!“ – задаваше „сценария“ дядо. И този „сценарий“ никога не се променяше. И този „сценарий“ бе очакван и безкрайнообичан от всички…
Да Ви кажа сега нещо друго… Нашето новогодишно хоро се виеше в салона. „В салона около лимона… В салона… около лимона…“ – така казвахме ние, децата. Та дори тези думи пеехме на песен… Подскачахме заедно с големите на хорото, смеехме се, пеехме и пак се смеехме… А лимоненото дърво… То си беше нашата елха. Накичен с разноцветни бонбони, обсипан с гирлянди и свещи, лимонът се издигаше в центъра на салона и всяваше неописуем респект сред всички във фамилията… Така искаше баба… Украсявахме лимона заедно с нея. И… без него никой от нас не можеше да си представи новогодишната вечер… И така беше всяка година…
На другата заран бе 1-ви януари. Първият ден на новата година… Денят на благопожеланията, на децата и сурвачките… Всеки от нас стискаше в ръцете си дрянова сурвачка. Дори ги измервахме – коя от коя по-голяма… Весели и изпълнени в очакване, тръпнехме за момента, в който баба и дядо щяха да „оповестят“ началото на сурвакането… „И какво казвахте?“ – ще ме попитате. Сурвакарската благословия беше тази, която и Вие знаете:
Сурва, сурва, година,
весела година!
Златен клас на нива,
голям грозд на лозе,
жълт мамул на леса,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна…
Живо-здраво догодина,
догодина до амина!
Сурвакахме, сурвакахме, пеехме песни, наричахме здраве, щастие и берекет… Даряваха ни с подаръчета и парички, с плодове и сладкости… Сетне се обръщахме към дядо с думите: „Дядо, кажи ни как беше, когато ти си бил малък! Как са сурвакали децата тогава?“
Заобиколен от всичките си малки и големи внуци, дядо разказваше… „Някога сурвакарите бяха само момчета от 4 до 22 години. Те кичеха дряновиците си с пуканки, кравайчета, боб и чесън, чемшир и сушени чушки, червена вълна и сушени плодове – така, както и вие сега правите… Даваха ни да сложим на сурвачката и една лъскава сребърница – сребърна паричка, която жените кътаха за този ден. Според традицията сурвакарите трябвашеда сурвакат най-напред близките в дома си. След това, нарамили торбички, ние тичахме да обиколим другите роднини… Сетне, на групички, тръгвахме от къща в къща из селото. Пеехме, думахме благословията за сурва, дето вие също я знаете. Но казвахме и една друга:“
Сурва, весела година,
да хилядите, където ходите!
Да имате здраве и добър живот!
Догодина, до амина!
Дядо продължи по-нататък: „Знаете ли, че в различните селища на България сурвакарската благословия е наричана още „молитва“, „сорвакия“, „слава“, „блаженка“? Може да има и други имена… А това, с което някога стопаните даряваха децата, беше: парче сланина или луканка, кравайчета, сушени плодове, торбичка брашно, захарче, орехи… Даваха ни и по една дребна паричка, но не сребърна… Спомням си, че я стискахме толковасилно в ръката си… Не трябваше да я изгубим в снега! Навремето сурвакахме прави, до огнището – там, където са огънят, светлината, храната.Оставяхме на стопаните и по снопче дрянови клонки – за здраве. Така беше…“ – завърши разказа си дядо…
Първи януари бе вълшебен зимен ден… Снегът навалял… Покрил всичко навред… Къщите и дърветата едва дишат, зарупани от снежни планини. В дома ни – веселие и вкусни гозби…
„Я… да идем сега да ви покажа къде са се скрили кокиченцата! Та… да си наберете и дадете на всички за празника…“ – думаше дядо.
Д-р Ваня Велкова
в. „България СЕГА“, Берлин
Снимки: Д-р Ваня Велкова
