ZE ZA BO, Цветана Божурина, Перник, Олимпийска Москва и Евро-Волей Корона за БЪЛГАРИЯ

…Минаха години от времето, когато Цветана Божурина играеше волейбол по континенти и олимпиади, а аз се препитавах с публицистиката около това й занимание по страниците на извънземния тогава вестник “Старт”…
И ето че наскоро, една утрин, получавам ответна депеша от Италия, донесла на раменете си цяла планина от хумор и строгост, коктейл от чиста истина с кипяща фантазия и накрая зашеметяващия знак на подателя: Ze Za Bo…
Кратко, ясно, точно, желязно, неспасяемо: ЗЕЗАБО! Като унищожителен волейболен мач на филето. И това можеше да бъде само Цветана Божурина!
…Имаше моменти, когато ми се искаше… не, не да играя чак като нея, а…  да правя репортажите си с нейния маниер – да се усмихва на тъжното, да се шегува – не с другите, а само със себе си, да говори с възторг за онова, което тупти в сърцето й…
Днес на терена вече не се подвизава тази “стойкаджийка”, както се представя в писанията си, тази красива спортна звезда, “толкова мързелива”, че “тренерът” я снимал с камера как се размотава, за да се посмеят при разбора на тренировката! Няма ги и другите, коя по-добра, коя по-лоша от нея, с които Българският волейбол спечели “все пак” Бронзов Олимпийски Медал от “Москва 1980” и Европейска Шампионска Титла в София през 1981, нещо, което отдавна е вече само като мираж за няколко волейболни поколения, или по-точно – като фантастичен разказ за полет на Марс.
Днес тя има своя дом в Италия. Неин съпруг е един от лидерите на италианската спортна журналистика в най-популярното тамошно издание  „Гадзета дело спорт” – Алесандро Филипини. Зе За Бо играеше и беше треньор в изключително силния италиански волейбол и ярка фигура сред тези българи, които помогнаха преди години този спорт да се развие до световен мащаб на Апенините… Не забравя и България, и родния си град. Тя удостоява Перник и перничани и днес с изключително радушни срещи и преживявания.
Уговорихме се да дари нас и читателите ни с няколко мига от славната ни спортна история с нейно участие. Разбира се –  в началото е “Да живее Перник”… Защото Цветана Божурина е стопроцентово спортно бижу ”Made in Pernik”, част от брилянтната спортна огърлица на Майка България.
Климент Величков,
“България СЕГА”, Чикаго

 

ДА ЖИВЕЕ ПЕРНИК

Здравейте, мои скъпи съграждани! Аз съм Цветана Божурина и съм родена преди доста години в гр. Перник. Началото на моя разказ е такъв, защото искам да започна с една банална фраза, но която в моя случай е точна.

Аз съм от онези щастливци, появили се на този свят на точното място и в точното време.

Най-загадъчният и уникален треньор, извоювал с женския  ни Национален отбор Бронзов Олимпийски Медал от "Москва 1980 и Европейска Шампионска Титла за 1981/82 г. Васил Симов, от Перник, естествено...Мястото е Перник, градът и на мъжкия и на женския волейбол. Там където са родени Боби Гюдерое, Тодор Симов, Васил Симов, Ваньо Байкушев, Никола Тасков, Ангел Коритаров (Ньоф), Кирил Славов, Славчо Жотев, Нели Чакърова, Здравка Асенова, Лиляна Виткова, Бистра Здравкова, Цветана Симеонова, Цветана Берковска… Много са нали, а сигурно изпускам още и още имена, което често правя и за което се извинявам. А времето е тогава, когато всеки един от тези знаменити перничани са печелили републикански титли, играли са за националните отбори и имат пред името си титлата “Заслужил майстор на спорта”.
Започнах да тренирам волейбол сравнително късно, на 15 годишна възраст. Това стана благодарение на семейство Байкушеви, с които бяхме на море като семейни приятели през 1967 г. Вече наближавах 180 см, а за онези времена момиче с такава височина “вече за нищо не става”, фраза, която често срещах по книгите. Слава Богу, че волейболът е причината от мен, все пак, да излезе нещо.

Началото не беше лесно, но затова пък беше интересно, завладяващо. Такова го правеше най-вече първият ми треньор в женския състав на “Миньор”, където попаднах още през 1968 г., Никола Тасков. Той беше ненадминат майстор в разказването на истории все свързани с волейбола. Освен това, батко Кольо, както всички се обръщахме към него, беше и амбициран да ме направи волейболистка, защото един негов приятел му беше казал по мой адрес, че “от всяко дърво свирка на става”. Отделяше много време за мен и след тренировка. Упражнението беше досадно и продължително. Забивах срещу стената. Той стоеше до мен и повтаряше: високо ръката, лакътя до ухото, китката като камшик и аз забивах и забивах в омразната стена… резултатът не закъсня.

Даже за цял живот запазих спомена от момента, в който открих МОЯТ удар – остър диагонал от зона 4. Беше на една тренировка вече в новата зала “Кракра” и упражнението, което правехме беше атака от зона 4 срещу блокадата на самия батко Кольо и естествено никой не успяваше да я преодолее. Както често се случваше атмосферата беше закачлива и в един момент когато “заковах” една топка в третия метър, без той да я пипне, видях в очите му и изненада и радост. Веднага ме върна да повторя и макар, че този път той пипна топката, аз пак успях да я забия. Така открих, че когато изправя високо ръката и я изместя в страни от вертикалната й ос, с бързината, която бях постигнала след досадните упражнения, ефектът беше…възхита. Възхита в очите на Тренера, на съотборничките, на публиката. А това за мене, още тогава, беше върхът.

/Текстът е изписан върху снимката/  Цветана Божурина - един голям мач и...  за първи  - републиканска шампионка!До края на спортната ми кариера, в тренировките най-обичах упражненията за атака. Като днес си спомням целувките на Елена Пеева, след всяка забита топка, доверието на Елка Казановска и Снежа Борисова – разпределителките, радостта на моите близки, които не пропускаха мач на “Миньор” и най-вече възторгът на пернишката публика. Тази публика, пред която в претъпкания обикновен спортен салон, наречен зала “Кракра”, нашият отбор започна да мачка всеки, който стъпеше вътре.

Нямаше “Левски-Спартак”, нямаше “Академик”, ЦСКА, “Славия”…, нямаше отбор, дошъл в Перник, който да не се прибере бит от нас и притеснен от тази страхотна публика. Така вече беше през последните две години от спортното ми израстване в родния ми град. Но, за да стигнем до там много са събитията и хората, допринесли за това всички ние да имаме тези прекрасни спомени. Не мога да не спомена първо родителите ми и по-скоро майка ми, която когато все по-често се връщах от тренировка и плачейки (тежка пубертетна възраст) й се оплаквах, как батко Кольо не ми обръща внимание, а гледа само Елка Казановска, тя така ми се скара и ми каза, че повече няма да стъпя в залата, ако продължавам да хленча. Така ме научи, че без да “гледам в чуждата чиния”, трябва да върша моята си работа и то добре.

Не мога да подмина моите съотборнички, приятелките ми от тези времена. Ние всички или ходехме на училище, а тези които бяха завършили вече имаха нормален осем часов работен ден. Събирахме се да тренираме, когато тези ежедневни ангажименти бяха приключили. В последствие аз стихнах до идеята, че за да има един отбор успехи, вътре задължително трябва да има приятелска атмосфера.

За да потвърди тази приятелска атмосфера си спомням една такава картина: мачове в София, турнир, защото не пътуваме, както винаги ставаше за мач в София, а сме настанени в един от онези ретро (меко казано) хотели около Лъвов мост. Малки стаи с по две легла и гардероб и за да се “концентрираме” преди мача, естествено се играе белот. И така двете карета, разположени на двата кревата бяха -едното: Елка Казановска, Вили Димитрова, Щеряна Спасова и Снежа Борисова, другото: Ева Чакърова, Евето Славчева, Цеца Берова и Елена Пеева, а аз и Диди Димитрова (дъщерята на големия пернишки волейболист Георги Димитров и сестра на левскарката Таня Такева) играехме с карти, направени от тоалетна хартия и седнали… върху гардероба. Запомнящо се, нали?

Та това беше съставът на”Миньор” през 1971-1972 години (в този сезон спечелихме сребърните медали в шампионата на България), но преди това пот съм ляла с още много пернишки волейболистки. Не мога да не спомена на първо място Нели Чакърова, която като жена на батко Кольо, беше в основата на психическото ми израстване. Първите ми треньорки Стефка Трошанова и Иванка Лазарова, които първи ми показаха какво е волейболната игра. За Лили Виткова си спомням, че винаги правех така, че по време на тренировки в атака, се нареждах веднага след нея, защото много ми се искаше да забивам силно като нея. Сева Георгиева, Цура Симеонова и Диди Кръстева, внасяха винаги една ведра атмосфера и в съблекалнята, и на игрището. Двете Еви бяха тези, които много държаха на това как изглеждат и може би заради тях и аз станах видна “стойкаджийка”, хахаха. 

/Текстът е изписан върху снимката/  Цветана Божурина - един голям мач и...  за първи  - републиканска шампионка!Прескачам волно и неволно навярно много случки, събития и хора съпровождали мен и отбора ни от тези така щастливи и далечни времена, но дано някой друг от многото, които пишем тук е по-паметлив и по-щедър от мен.

Само че не мога да свърша този мой разказ без да спомена един друг перничанин, който беше убеден, че ако не бях толкова суетна и мързелива и бях вложила същото старание, а и удоволствие в тренирането на другите елементи от волейбола освен в нападението, щях да съм сред най-добрите волейболисти в света. Това беше Васил Симов.

VIVA МИНЬОР, но най-вече – ДА ЖИВЕЕ ПЕРНИК!
Напук на всичките му злословници и на някакъв си Сл. Трифонов.

1981/82: БЪЛГАРИЯ –
ЕВРОПЕЙСКИ ШАМПИОН ПО ВОЛЕЙБОЛ!

Отлетяха 35 години откакто станахме Европейски шампионки!?
По-скоро поводът е тъжен, отколкото празничен: тъжен, за това, че вече сме толкова напред с годините и заради това, че все още сме единствените волейболни Еврошампиони…

Волейболът е чудесен спорт. Както сега, така и преди 35 години. Аз съм Цветана Божурина и ще се опитам да си припомня, а и да ви разкажа за тези така далечни и толкова вълнуващи дни.

Почти същият отбор (промените бяха съвсем малки) който прeз 1980 година в Москва вече беше направил чудото, печелейки бронзовите медали на Олимпиадата, отново беше на бойна нога!

И ето го септември 1981, София и моят Перник са домакини на “Евро 81”, отборите са 12 и ние сме в група с ГФР (или Западна Германия), Турция и Унгария.

Само малко статистика, защото днес този спорт не може да живее без цифри. Освен това тогава геймовете се играеха до 15 точки и при спечелването на сервиса не се бележеше тoчка.

Първия ден биxме западногерманките с 3–0 (4,14,3), вторият Турция с 3-0(4,9,4), на третия с Унгария извоювахме най-изстрадалата ни победа 3-2, но победа!

БЪЛГАРИЯ - ЕВРОПЕЙСКИ ШАМПИОН 1981/82 - ВОЛЕЙБОЛ, ЖЕНИ: Прави: Румяна Каишева, М. Рангелова, Таня Гогова /к/, Васил Симов /тр/, Таня Димитрова, Мая Стоева, Цветана Божурина. Клекнали: Росица Михайлова, Ваня Манова, Ани Узунова, Верка Стоянова, З. Стоичкова, Галина СтанчеваВ следващата фаза като съперници вече ни чакаха освен Полша и Чехия (3-0 и 3-1 за нас), ГДР (сребърни медалистки от “Москва 80”) и Олимпийските шампионки (и те като нас, бяха със същия състав от предишната година – Людмила Чернишова, Надежда Радзевич (к), Ирина Махагонова, Елена Ахаминова, Елена Волкова, Светлана Кунишева…, водени от легендарния Николай Василевич Карпол.

Ето и още малко информация – мачът ни с ГДР завърши с резултат 3-1 (3,0,-11,3) и ако оставим на страна лекото разсейване в третия гейм, днешните статистици ще потвърдят факта, че отборът ни e бил със супернападение.

И наистина бяхме толкова добри нападателкитe, естествено водени от уникалната ни разпределителка Верка Стоянова, че на последня мач срещу СССР Васил Симов ни събра и ни каза, че ние трябва да решим кой да играе в този мач – Мая Стоева с по-добър блок и по-стабилно посрещане или аз. E, колежките ми ме предпочетоха, макар че всички да знаеха, че единственото нещо, което знаех добре да правя, беше нападението… Както се вижда, демокрация е имало и в далечната 1981!

Но преди да ви разкажа за самия мач, иска ми се да спомена и за две други неща, които никога няма да забравя… В деня на финалния мач бях с Верка в една стая и тъй като аз винаги слушам радио, двете си казахме, че ако и този ден пуснат любимата ни група „Тангра“, както се беше случвало и през предишните дни, ще бием непобедените дотогава никога от нас рускини… И ето че в просъница чуваме да звучи: «… В този град, в който за съм роден… » и аз, и Верка скочихме от леглата си и с вдиганати юмруци, и с оглушителен крясък събудихме всички по другите стаи. Знакът беше ясен.

Другото нещо, което сега добре си спомням аз, а и Дучето – да, да точно същото Дуче – шефът на всички цесекарски запалянковци, е начинът по който той успя да гледа мача. Зала „Универсиада“ от часове беше недостъпна за хора без билет и малко преди да влезем в залата видях, че под прозорчето на съблекалнята ни се е събрала група от хлапета. Без много да му мислим решихме да им помогнем да влязат през малкото прозорче! Добре, че Дучето тогава нямаше днешните си размери, защото както го напъхахме с главата надолу, не знам дали нямаше да гледа финала в… „Бърза помощ“.

Излишно е да разказвам за емоциите, притесненията, страховете ни преди мача. Всичко това изчезна когато беше даден първия съдийски сигнал и тогава на игрището бяхме само ние. Все едно ни бяха разменили фланелките, сега ние бяхме лавината, която мачкаше.

Цветана БожуринаПървият гейм завърши на 6 /!!!/, вторият на 12 и всичко за много кратко време. Започна третият гейм по същия начин, спокойно, уверено, силно, докато се стигна до 13-8. Беше време съветският мечок да се събуди и се започнаха едни драматични моменти… Заработи блокадата им, защитата, а ние взехме да се споглеждаме.

Тогaва Васо взе най-нелогичното за всички решение, направи смяна и на мое място пусна новобранеца Мила Рангелова. Шокът беше за всички нас, за Карпол, за публиката, но не и за Мила. От 13-8 за нас вече беше станало 13-13 и сигурно нямаше човек в залата, който да не си даваше сметка, че ако изгубехме този гейм, губехме и мача.

Само с безхаберието на своите 19 години Мила без много да му мисли, получи вдигната й топка при резултат 14-13 и….. залата се взриви.

Европейски шампионки!

… Започна празникът на българския женски волейбол, който за съжаление, все още не e повторен през тези дълги 35 години. E да, това са моите и на моите колежки спомени и то какви спомени! Hо на всички нас ни е ужасно мъчно, че в БНТ има някакви мизерни 5 минути материал, докато филмът от този мач можеше, ако не да вдъхновява, то поне да радва многобройните сегашни приятели на този наш любим спорт.

Цветана Божурина /ЗМС/




 
Олимпийски игри “Москва 1980”. Българският отбор по волейбол –  жени, който спечели бронзовите медали  за третото място, беше съставен от следните състезателки:  Т. Гогова-капитан, Р. Каишева, Ц. Божурина, М. Стоева, А. Узунова, В. Стоянова, Р. Михайлова, С. Петрунова, Г. Станчева, Т. Димитрова, В. Харалампиева и М. Миткова, с треньор В. Симо