Сбогом, наш Учителю към труд и върховете человечески!

Сбогом, Учителю!
Зная, че ти никога не би ме взел за свой възпитаник в залата за вдигане на тежести, защото по волята своя и телесните ми сили не подхождам за този тежък жребии, с който твоите ученици стигнаха и надминаха върховете человечески… Но аз имах щастието да бъда твърде често с тебе и твоите ученици, та тайно и аз станах един от тях… Тайно се учих от това що гледах по тренировките с трещящите лостове и дискове в “Дианабад” или на “Белмекен”, – че човек трябва да обича безпределно своята орис, да работи много здраво – независимо дали го прави с ръцете и мускулите си или с главата и с ума си. Да бъде всеотдаен и склонен на много усилия, не само за личното достижение, но и за отбора си, или в моя случай – за редакцията, в която работи.
Ти си, който ги изведе горе, твоите ученици – над всички по света спортни конкуренти в техните категории – европейци, американци, австралийци, африканци и азиати! 12 пъти до Олимпийските лаврови венци, 57 пъти по билото на Световния Еверест и 64 пъти – в челото на добрата наша Стара люлка на човешката цивилизация – Европа! Космическо е и числото на световните рекорди, постигнати от твоите щангисти – 450! Твой е и световният патент на новата и революционна система на спортна подготовка в двуразови и дори триразови дневни цикли, съчетани с адаптация на организма и възстановяване… Навлязоха те и в много други спортове…
Не зная някой друг треньор да е сторил нещо повече от това на нашата планета.
И в наш, български мащаб, ти имаш планини от заслуги – да започнем от най-високия орден на страната ни “Стара планина”, Първа степен! Знаково е и 30-годишното ти служене в нашия Национален отбор, заради което твоите възпитаници те нарекоха “Папата на щангите”. Беше 6 пъти обявен за “Най-добър треньор на България”. Имаш и признанието “Най-добър треньор на страната ни през 20 век”…
… Да, бях много близко и често заедно с тебе и твоите ученици, и благодаря ти, че действително научих много…
Но не само аз – всички, които са били близко, също са взели нещичко от тебе, частица от твоето верую, твърд характер и дързост… Защото твоята теория и практика за създаване на творческа енергия и страстен нагон към човешки прогрес и висши достижения са универсални. Сигурен съм, че ако си беше поставил задачата да създадеш нов репетиционен цикъл на операта, или да поемеш ръководството на киностудия щеше да печелиш и Оскар-и, и Грами…
Сигурно вече си простил човешкото недоверие, недолюбване на тежък, макар и успешен труд, завистта, омразата след нея, препятствията, с които понякога преграждаха твоя път… Понякога хората не обичаме друг да ни изпреварва така видимо и търсим, или измисляме, неговата тайна на успеха.
“Моите тайни на практика са здравият труд във всяка работа, във всеки тренинг – казваше ти. – Вдигнете тонажа при силовата подготовка, разбира се, само ако сте вече дълбоко навлезли в сферата на адаптацията у спортиста – и ти ще го изведеш на пътя към олимпийската стълбица. Човешкият организъм може да премине границите на познатото, ако неговата подготовка се води от човек, който има познания в много науки – спортна подготовка, биохимия, медицина, спортни науки, фармакология, физиология, биохимия, биомеханика и, разбира се, психология, ако е опитен в създаването на единна тренировъчна система, която той често първо изпробва сам на себе си и после дава на спортистите”.
Допингът? Допинг не е българска дума и не ние произвеждаме асортимента на дългия списък нови партиди, които първо се пласират на някои от недосегаемите атлети и те печелят победите, а скандалите обикновено са с тези от другия полюс…
Помня колко трудно изживяваше Абаджиев опитите да бъде включен в предварителното договаряне – “сега вие ще вземете толкова медали, ние толкова, на следващите състезания ще уравняваме”…  “Не съм аз този, който ще каже на това момче, което е тренирало ден и нощ, че трябва да загуби заради политическа или икономическата “солидарност” между държавите… Въпреки, че Президентът на Международната федерация по вдигане на тежести Готфрид Шьодъл веднъж с възхищение каза пред него, че се е “Родил треньорът на света”, Абаджиев винаги имаше големи неприятности с “регулировчиците” на медалите, защото винаги е искал “Българският отбор да спечели всичките медали!”
Разбира се, имало е винаги и спортисти, които не харесват “казармения режим” по време на спортните лагери. Абаджиев е трябвало и той да прилага и крути мерки за всяко деяние, което нарушава точно премерените контури на дневния, месечен или годишен тренировъчен план. Но повечето от световните звезди, които той лично е поставил на спортния небосклон са му благодарни за тази строгост.
Моите отношения с Папата на щангите, като журналист от вестник “Старт”, са били винаги строго професионални и в рамките на доброто, което може да се направи за българския спорт.
Независимо от тази сухост щангите, които бяха някога сред любимите медийни теми, ме даряваха с много щастливи моменти. Такъв беше Световният шампионат в Манила… Помня на какви чудеса се нагледах из тая Манила, и най-вече на самото световно първенство, на което българският национален отбор по вдигане тежести надви всички други „железари” и стана световен отборен шампион. Донесохме невиждано голяма спортна купа в България. Едвам се побра в самолета!
Това беше първият сериозен успех – при това не на отделен състезател, а на цял български отбор, и спортните медии по света му отдадоха заслужено внимание. Може би и защото бе първата загуба на страшните сибирски мужици, които гълтаха по онова време почти всичките златни медали в щангите.
На сред Филипините обаче, ние спечелихме златото в 4 от 9-те категории, други 4 туриха в джоба си абонатите от СССР и последното злато бе за легендарния иранец Мохамед Насири. Но по вторични показатели нашите имаха повече точки и помня лудата радост, която ни бе обзела. Нашите шампиони бяха Атанас Киров, Георги Тодоров, Неделчо Колев и Трендафил Стойчев. В тази свята нощ, след последния финал, бе коронясан и първият папа от български произход. Това беше „Папата на щангите” Иван Абаджиев. Коронясахме го всички ние – малцината /но „качествени”, както сами се определихме/ българи в Манила, в този магически среднощен час.
После до сутринта писах репортажа си за „Старт” – на ръка – с красиви и четливи латински букви… Защото тогава текстовете се предаваха до редакциите от телеписците на остаряващите “далекопишещи машини” или телекси… но затова пък нямаше и Интернет, и ние не преписвахме новините в редакциите, а бяхме далече там – в Азия, Америка или Австралия и сами си правехме репортажите за нашите читатели. Когато в ранно утро занесох този странен ръкопис в пресцентъра, вечно усмихнатият като слънце директор на това свято място за нас, акредитираните от 52 страни журналисти, скочи на крака и козирува! Прегърнахме се като братя, честити ми първото място и се удари по гърдите, като изрече уверено: „Я съм българче!”, на което го учих почти седмица. Резервен, шопски, вариант, защото не можеше да произнесе ужасното „зззззз”, след “А”. После той лично взе от мен ръкописа, седна на телекса – единствената по онова време машина, която свързваше хората с техните писаници по света, а телефонът бе много несигурна работа, и скъп на всичкото отгоре, и започна… Пишеше без да разбира нищо от думите, буква по буква, но по-бързо и от най-гладния кълвач, който – чували сте го – как чука по дървото да си търси любимата храна… Направо гений! 
А след време, когато се прибрах в редакцията на „Старт” – в радиокабините на Стадион „Васил Левски” – веднага ме смъкнаха по стълбите в прочутата „Спортна среща”, която беше най-добрият ни съсед, какъвто бихме могли да си пожелаем, наречена от народа още и „При Бай Гошо”. И там народните маси не само, че не ни срещаха с реплики от рода на „журналята… такива-онакива”, а ни напиха и нагостиха, като че ние от „Старт” бяхме изкопали поне единият от  златните медали…   
Сбогом, Учителю, почивай в спокойствие и мир! Хиляди, хиляди хора, които те знаем и дълбоко почитаме, днес се прекланяме пред твоето дело в нашия свят на Земята. Мнозина от нас ти научи на най-достоен човешки труд и високи стремежи. Благодарим ти, Учителю!

Климент Величков
“България СЕГА”, Чикаго