„Love story” за българския спорт

 

Горе главата!

Здравей Приятелю в Чикаго!

Не те питам как си. И на мен не ми се отговаря на този въпрос.

Как да повярват тези, които ме питат „как съм”, а аз им отговарям, че съм добре?

Всъщност как да ги накарам да се почувствуват добре, без да им казвам,  че съм зле?

Но независимо от това дали са по-добре или по-зле от мен – всеки се нуждае от добра дума, от подкрепа.

Това се отнася към личността, но също и към нашия любим, на мене и на тебе, спорт..

Наближават Коледните празници, края на годината. Ще започнат едни отчети, едни анализи, разни класации, анкети, най-добър такъв, най-добър онакъв. Няма лошо. Щом има състезания, редно е да има и класации.

Когато приключва една не много спорна година за българския спорт, може би е добре да се върнем малко назад в историята и да потърсим подкрепа за бъдещето сред корените… „Там където е текло, пак ще тече”- казва народът.. Аз съм убеден и вярвам в тази поговорка сега повече от всякога. Преди години никак не бих повярвал на предсказания, че ще се случи един ден България да има световни шампиони по шах за мъже – Веско Топалов и за жени – Антоанета Стефанова. Като си спомня само как бе посрещнат от Рейкявик световния шампион по шах Боби Фишер с екскорт от самолети още от Европа до родината си, как бих могъл и да си мечтая, че това може да ни се случи и на нас? Как би могъл човек да си помисли, че в плуването олимпийски шампион ще стане  Таня Богомилова? И не само това, ами България щеима и вицешампионка в същата дисциплина – 100 м бруст- Антоанета Френкева, която ще вземе и бронзов медал и на 200 м.! Този най-голям успех до сега в българското плуване от “Сеул88” ме радва много, защото и аз, треперейки от вълнение и радост, успях все пак да направя снимки за историята, някои от които не са публикувани и до днес. А това си остава един неповторим празник за нашето плуване, за гордостта на нацията ни.

Това, че в художествената гимнастика, в борбата или вдигането на тежести сме били сред първите  не може да ни изненадва. Отдавна сме допринесли много за развитието на тези спортове в световен мащаб през годините. Нещата при тях, обаче, някак  са вървяли закономерно, предвидимо.  Чудесата идват от други спортове. В тениса, например. Кой би могъл да предположи, гледайки бебешките и детски снимки на сестри Малееви , че след години тези личица ще станат световно чудо – феномен. Не е ли чудо, че имахме световни шампиони по фигурно пързаляне на двойки? А какво да кажем за Олимпийската шампионка от “Атланта 96” Стефка Костадинова в скока на височина жени?

Пловдивското момиче и до днес е световна рекордьорка  с 209 см – още от “Рим 87”. Толкова време никой не може да я стигне!

Журналистът от “Старт” Жак Шемтов обичаше да казва: „…А бе знаеш ли, че на земното кълбо на всеки десет души само един може да прави нещо. Останалите девет не могат нищо, дори кола не могат да карат…”.

Иска ми се с няколко снимки да припомня върховни мигове за българския спорт. Рано или късно те пак ще се случат. Още по-неочаквани още по-радостни. За това ни подсказват и тазгодишните успехи на Румяна Нейкова , Станка Златева  и др.

Историята ни учи само ако я прочетем и знаем. Добре е да си край победителите. Покрай тях и теб като фотожурналист повече те уважават. Не си и помислям как би се развил фото репортерският ми живот, ако техните успехи не се бяха случили. Вечно ще им бъда благодарен!

Да не забравяме обаче и други факти от историята. Знаем как генерал Вазов, предвождайки дефилирането на българската армия, загубила войната, какви почести е получил от победилите в знак на уважение към опазената чест на българските войни – макар и победени. Знаем, и в спорта го има. В бокса се случва победителят да седне на въжето за да може победения да излезе по лесно от ринга. Или на олимпийската стълбичка след химна в чест на победителя – шампионът да покани втория е третия да се качат при него и така да се снимат, пак като израз на уважение към загубилите с достойнство.

В крайна сметка Кубертен е бил съвсем прав. В стремежа ни да увековечим шампионите може би неправилно оприличаваме като “загубили” всички други, освен първия. Ако няма втори, как би могло да има първи? Може би на вторите и третите не им отиват определенията “загубил” или “победен”. И на следващите, дори и на последния, който е победил в себе си страх и неувереност, физическо изтощение и отчаяние и е пристигнал няа финала, за разлика от нас, които само сме гледали…Всички участвуващи имат своето място, своя принос за развитието на световния спорт.

……………

* Емил Манджаров е един от най-изявените спортни фоторепортери на България. Работил е в илюстрования спортен седмичник “Старт” от създаването на вестника до загадъчния му край и е бил представител на българската спортна преса на редица олимпиади, световни и европейски първенства, големи турнири. Историята на най- големите спортни успехи на България е запечатана в хилядите фотокадри, направени от него, в страната ни и по цял свят. И той ни припомня с някои от тях и с оптимистичните си думи,  че “където е текло – пак ще потече”.

Снимки и текст:
Емил МАНДЖАРОВ*
Специално за в. “България Сега”