Чикагско интервю с Мохамед Али, който след 3 дни прави 74 години!

На 17 януари, 2016 година, неделя, 3 дни след като отпечаме втория брой през настоящата година на нашия вестник „България СЕГА“, Чикаго, един от най-популярните люде на планетата ще навърши 74 години. Става дума за Мохамед Али.
Мохамед Али е шампион на XVII Летни Олимпийски игри в Рим през 1960 година в полутежка категория и абсолютен световен шампион в тежка категория в периодите от 1964 до 1966 и 1974 и 1978. Той е петкратен  „Боксьор на годината” –  1963, 1972, 1974, 1975, 1978. Още и „Боксьор на десетилетието“ – 1970.  Накрая и „Спортист на столетието“!  Касиус Клей сменя името си и от 1964 година се нарича Мохамед Али. Отказва да служи в армията, която води бойни действия във Виетнамската война, заради което го лишават от всички титли и звания и го изключват от спорта. Това продължава повече от 3 години. Днес редица личности и официални институции в САЩ считат, че тази война е била грешка в политиката. Още с първия си бой с Джо Фхрейзър, мач ознаменуван като един от най-великите срещи на ринга, Мохамед Али си връща световната титла.
Той е роден на 17 януари 1942 година в Луисвил -Кентъки. Висок е 191 см, размах на ръцете – 198 см. Олимпийски шампион в Рим 1960 година, категория до 81 кг. Първи мач на професионалния ринг – 29 октомври, 1960, последен – 11 декември 1981. Изиграл е 61 срещи – 56 победи /37 нокаут/, 5 загуби. След края на състезателната си кариера участва активно в различни обществени и особено – благотворителни, дейности. 

Когато Мохамед Али, или Касиус Клей, както ви харесва, получил покана за участие в кастинга за определяне на американския тим, който ще се подготвя за предстоящите в онова време Олимпийски игри, той, най-младият, 18-годишен тинейджър от получаващите този изключителен шанс боксьори, се отказал… Причината била, че панически се страхува от това да провисне във въздуха през такова огромно разстояние от Луисвил до Сан Франциско, където бил организиран квалификационният турнир. Наложило се треньори, родители и „бащите на града” да го увещават с всички възможни средства да седне в самолета между трeньора и един спец-бабанка, които хем го „пазели” от страх, хем внимавали да не направи някоя магария. В Сан Франциско, след като спечелил квалификацията, и така направил първата си крачка към олимпийската титла, бъдещият велик спортен мъж на планетата пуснал обратния си самолетен билет в тоалета, взел на заем пари от един боксов съдия и се прибрал с влака.
Нещо повече. Когато дошло време да си иде на Олимпийските игри в Рим, и се оказало, че няма как това да се организира с кораб, той казал, че се отказва от участие и изчезнал. След успешна акция на два баталиона от всякакви заинтересовани хора, заловеният беглец бил опрян до стената и „доброволно” се съгласил да лети. При условие, че му позволят да вземе лично свои мерки за безопасност. Без алтернатива – всички се съгласили. След това момчето си купило лично военен парашут от специален магазин за разпродажба на непотребно вече военно снаряжение, поразпитало близките му из махалата апапи как се скача… и пристигнало в самолета с парашут на гърба, който свалило чак в Олимпийското село в Рим.
Знаейки тази история преди време аз останах потресен, от това, че един българин е провел може би най-интересната беседа през живота си с Мохамед Али по време на… съвместен полет от нашето мило чикагско летище  „O’Hare” до Мюнхен!
И какво са си говорили нашият сънародник и съгражданин в Чикаго с Мохамед Али на 10 000 метра височина над Атлантическия океан? 

… Скромността винаги е била непознато питие във величествените фиести на този човек. И днес – на 74 години, той е толкова голям и атрактивен, че дори и да се скъса от тренировки по скромност – нищо няма да се получи. Където и да се появи – всички лица се обръщат като слънчогледи към него и той преминава сред шпалир от човешки възторг, почуда, признателност и обич, примесени, естествено, и с омраза, присмех, язвителност и дори презрение. Такива сме ние хората, събрани в каквато и да е суматоха, дискретно наричана “общност”.

Такъв го е видял и нашият сънародник от Чикаго Антон Петков на борда на “Боинг 747” по време на полет от Чикаго до Мюнхен.
– Познах го още щом стъпи в самолета – говори Ангел – това е той! Не може да се припознаеш. Няма втори подобен нему. Като движеща се скала по пътеката в салона, съпроводен от нескрития интерес на всичките четиристотин или петстотин пътника. Като стигна до мен – изправих се и го спрях. Целунах му ръка. Това малко като че го смути. Казах му, че съм гледал предаванията на всичките му мачове, че имам цяла видеотека от тях. Казах му и че съм българин. Това изведнъж, неочаквано за мен, искрено го зарадва! Движението по пътеката спря. Които можаха се приближиха към нас, дойдоха и стюардеси. Задръстването беше пълно. Но никой не искаше да ходи на различно място от това, дето бяхме с Мохамед Али!
Каза ми, че познава неколцина българи и ги смята за свои приятели.
Изговори съвсем точно на български името на нашия боксьор Петър Лесов. Спомни си за олимпийския ни шампион Ивайло Маринов. Каза ми, че българите, които работят на чикагското летище „О’Хеър” са негови много добри приятели. Веднъж даже  го посрещнали вкупом – със знамена и плакати, поднесли му сувенири, снимали се с него и му пратили от снимките! После се усети, че сме блокирали коридора и ми каза, че като излетим във въздуха – пак ще се видим в по-спокойно време.

Аз бях втрещен. Имал проблем от боксьорското време с паметта, с главата, с мисленето, с говора? Може и да е така, но това вероятно се появява когато не е с българи…
„Носи се като пеперуда, жили като пчела”. Така пише в книгата си „Историята на Касиус Клей” Съливан – писател и журналист, оставил ни най-добре написаните слова за големия спортист. Съливан има предвид уникалния боксов стил на олимпийския и световен  шампион в най-популярната боксова категория Мохамед Али. Макар и огромен човек Големият майстор като че наистина пърха с леки крилца на ринга, придвижва се с почти танцова стъпка, деморализира противника си със своя артистичен гард, или по-точно липсата му, защото избягва ударите най-вече с еластичните движения на глава и тяло, виртуозно отклоняващи се от юмруците на противника.
– Малко след като самолетът набра височина и хората се раздвижиха из салона – продължава Ангел Петков, – при мен дойде стюардесата е ме покани „да гостувам на големия шампион в първа класа”. Там и другите стюардеси и малцината пътници, които се бяха настанили на втория етаж на „Джамбо” – най-удобните места в самолета, ме приеха с необходимото внимание – като към човек поканен от самия Мохамед Али. Вече имам опит за това как се грижат за тебе като първокласен пътник…  Моят кумир бе все така любезен към мен. Каза ми, че отива в Мюнхен на световна конференция, посветена на борбата с паркинсоновата болест. Още една благотворителна дейност, с която той се беше ангажирал. Говорихме повече на спортни теми. За България той знаеше главно от онова време, когато спортът ни беше много силен и боксьорите ни се връщаха с олимпийско злато. От Римската олимпиада през 1960, когато Мохамед Али спечели златен медал в тежката категория, и по-нататък, когато стана професионалист, явно беше следил и аматьорския бокс. Познаваше името и великолепната игра на нашите Георги Костадинов – олимпийски шампион на „Мюнхен 72”, Петър Лесов – златен олимпиец от „Москва 80”. Беше му направил впечатление с елегантния си стил шампионът от „Сеул 88” Ивайло Маринов /чиято „игра с краката” наподобяваше гъвкавостта и лекотата на неговия стил/ и олимпийския шампион Даниел Петров на Игрите в Атланта, където Мохамед Али получи най-великата чест за един спортист – да запали Олимпийския огън на стадиона! Нямате представа каква гордост изпитвах да чуя толкова добри дума за България от толкова велик човек!
Колко приятно е да се чуе това! Особено сега, когато ни упрекват от всякъде и почти във всичко. Сякаш и като хора и като държава не ставаме за пример на другите. Въпреки, че не е така. Самият ми събеседник Ангел Петков, който прави впечатление със своя артистичен вид, е човек с изразени качества и талант на мениджър. Видях на фотоси неща, които беше създал в България. На приказното по красота място край Калофер. Прекрасен фамилен хотел, който по самобитност на контурите напомня стила на знамения Франк Лойд Райт, макар и да е нещо коренно различно от неговата “Къща над водопада”. Бил е сред пионерите, които преди години разпространиха в България алуминиевата дограма. По снимките разбирам, че познава и е оставил следа и в най-модерния дизайн на такива красоти, с които се обграждат днес добрите къщи и други сгради, като ковано желязо, великолепни тавани, слънчевият стил на стени, ориентирани към светлинните лъчи със своите уникални стъкла и прозорци… А под тях – малки, кокетни басейни…
Израсъл е Ангел сред тайнствената неповторимост, която вдъхва и у хората прочутият пловдивски квартал „Кършиака”… Където всяка трета къща е с китара.
Донесъл е две в Америка. Красиви, ще ти се да ги грабнеш и побегнеш с пръсти по струните! Макар и никога да не си правил това.
Имал и „съдружник” в музиката. Двамата правели домашни и местни концерти. Дошъл е в Чикаго заради дъщеря си и не е имал никакви трудности да се „интегрира”, както купешки го казват, в американското общество. Въпреки това, грях не грях, сънува български сънища и… нищо не се знае…

Питам го какво му е казал още Мохамед Али, получавал признания и награди като „Духът на Америка” – за най-почитан американец в света, „Спортист на столетието” – през 1999 г. в класацията на „Спорт илюстрейтед”, човек със седем дъщери и два сина от четирите си сватби, от които Лейла Али е световна шампионка по бокс за жени…
– Каза ми: „Аз съм здрав!”, показа бицепс и ме тупна здраво по рамото. Каза ми още „ако не бях станал боксьор – щях да съм бояджия в Кентъки”. Даде ми личния си мобилен телефонен номер. Каза ми, че е приятел на българските спортисти и да ги поздравя от него…
Както повечето гениални хора, независимо дали в ядрената физика или при юмручните боеве на ринга, Мохамед Али стои извън очертаните от обществото допустими граници за себеизява на отделния индивид. Затова и не е трудно да възприемем дружелюбно онази смес от истина и сарказъм към самия себе си в казаното от Великия Шампион:
„Не винаги знам какво говоря, но знам, че съм прав”.
„Най-трудният ми двубой беше с първата ми съпруга”.
„Аз съм най-великият”!

Климент ВЕЛИЧКОВ,
в. „България СЕГА”, Чикаго