Първи Всебългарски Спортни Игри в Чикаго

Беше 1994-та. Годината – легенда за българския футбол на Световното в Америка, съответно и за целия български спорт. По същото това време почти, една много по-малка, но голяма за мен, друга спортна легенда се случи в Австралия.
Беше първото ми участие на Световни ветерански игри – в Бризбейн, Австралия. Дебютът ми беше в леката атлетика. Класирането – по моята мярка – блестящо! Хвърлях копие рамо до рамо с един бивш световен рекордьор и друг – бивш олимпийски шампион, докато аз бях само бивш юношески шампион на България. И, представяте ли си – пето място! После гастролирах на тенис-кортовете. Уви, още в първата среща попаднах на един жабар – ужасен темерут и дървар, който моментално ме изпроводи в съблекалнята след 6:2, 6:0, което въобще не ми хареса. Но изглежда Бог го беше пратил с важна цел – отвори ми се много свободно време и изгледах огромна камара спортове и спортисти – войни на това истинско чудо – Световни игри за ветерани!
     
21 000 ветерани на едни игри – по-големи от Олимпиада!     
От тогава, от 1994-та в Бризбейн, където се събрахме 21 000 спортисти, два пъти повече и от най-голямата Олимпиада досега,  от почти всички държави по света, съм страхотно болен фен на всякакви ветерански игри и мастерси. Затова и може да приемете само като лична фантасмагория следващата писаница с презумпцията, че такова животно не може да се случи в Чикаго, Българското, но все пак ако имате кураж и време – може и да погледнете за какво става дума…
В Брисбейн, както и на почти всички ветерански игри, възрастта на участниците може да варира буквално от 21 до 101 години и повече. Така се получава, защото при плуването и гимнастиката, например, “долната ветеранска граница” /горна няма/ е много ниска, докато при баскетбола и повечето спортове тя започва от 35 години, при шаха – от 50…
Спортовете са най-различни. В Австралия бяха включили дори спортни и латиноамерикански танци, на Новозеландските игри няколко години по-късно – крикет и гребане с маорски лодки. В леката атлетика и при тениса състезанията се проточиха две седмици, защото имаше огромна маса участници. Някъде свършиха за един ден. Най-възрастната състезателка беше 101-годишна австралийка, която преплува 50 метра за около 3 минути, но беше посрещната от зрителите и пресата /журналистите бяха като на Олимпиада/ с овации. Тя плуваше сама в групата на хората над 100 години…
Възрастовите групи се формират в границитне на всеки следващи пет години и така се постига необходимото равновесие при спортната борба.
Участват съвсем прохождащи спортисти, които са играли само в училищния двор някога си или са започнали да вдигат тежести – „за мускули” на 60 години. Но идват и страшно много бивши шампиони и рекордьори на планетата. Общата настройка е на необикновен фън, който се получава при старите спомени, когато си бил млад и силен спортист и новите надежди, че още можеш! И при тези невероятни срещи и запознанства – като се почне от снежно белите исландки и се свърши с черните като катран атлети от Етиопия – се получава много позитивна смес.

“По-важно е да участваш, отколкото да победиш”.
До медалите, които се раздават по церемониала на Олимпийските игри, стигат обикновено само действително силни, някога, спортисти. Но какво от това – при тази безумна комерсиализация на спорта в днешно време на ветеранските игри все още важи древният олимпийски принцип: “По-важно е да участваш, отколкото да победиш”.
    
Ветеранските спортни игри вече са едно приятно занимание и преживяване на огромна маса хора. Помня разговорите си с един мустакат човек, луд по футбола, който спонсорираше четири казахстански футболни отбора – ветерани и сам играеше в единия от тях, когото бе домъкнал и на игрите в Австралия. Имал човекът огромни кариери и още по-огромна любов към футбола…

Днес български спортисти има навсякъде по света     
А сега леко да се приближим към същността на въпроса… Днес български спортисти има навсякъде по света. По цял свят се организират и стотици национални спортни игри за ветерени от конкретната страна. Възможно ли е и ние да направим това? Разбира се, националните спортни фиести са много по-малки по обем и качество от световните. Но има и отлични примери. Особено място тук заема Израел, който от много време провежда своята ежегодна Еврейска олимпиада. Стичат се спортисти – ветерани наистина от цял свят.
Подобни игри имат гърци, италианци, ирландците и пр. Време ли е да организираме и ние Първите всебългтарски игри за ветерани с участието на спортисти от България и българските диаспори от цял свят? И може ли Българското Чикаго да стане домакин на тези игри?
   
Много вероятно е, каквито и усилия да се направят от наша страна, Първите спортни игри на българите по света да привлекат не много участници. Няколко футболни отбора от Америка и Европа. Но в САЩ имаме световни гимнастици и гимнастички. Италия е пълна с наши волейболисти и волейболистки… Ще се съберат и лекоатлети, асове от бойните спортове, д-р Пюзант Касабян ще доведе своите стари, но вечно млади по дух бадминтонисти… Между другото той е спортист, който е участвал на десетки най-различни ветерански шампионати – може би към петдесет! Ще дойдат много тенисисти. Ще стане супер-шах турнир. Може да включим и фолклор и танци, което ще добави още красота и финес на Игрите и ще обогати програмата…

Всяко начало е… начало!
Такова е всяко начало – загадъчно. И мнозина се плашим от него. Но нима е било по-лесно на пионерите, които са се движели напред –  крачка по крача през Дивия Запад?
Нека поставим началото. Следващите игри ще са още по-добри…
Такива игри в Чикаго – заедно с раздвижването, което ще настъпи и в други секори на обществото и бизнеса, ще направи живота ни в този ветровит град по-добър. И работата ни ще спори повече. И здравето ни ще се поправи. И настроението. Дори и характерът.
    ***
Това са някои общи идеи, които можем да коментираме заедно. Очаквамe Ви… Който хареса тази идея, да се обади и обсъдим заедно темата. [email protected]  е електронната поща, 773 517 2143 е телефонът. Възможно ли е поне да си представим, че в Чикаго, град, който е вече нещо като задморската столица на България,  ще вдигне глава едно такова нещо?

Климент ВЕЛИЧКОВ,
”България Сега”, Чикаго