България сребърен олимпийски медалист по футбол!

 

Видяхме футболния финал на Олимпийските игри 2008-ма. Националният стадион в Пекин се пръскаше по шевовете си. Безброй телевизионни зрители по цялата планета седяха по домовете си и се наслаждаваха в компанията на двата най-добри състава, които им поднесоха световен гала спектакъл. Хората станаха съпричастни с върховен миг на един от най-популярните феномени на планетата – футболната игра.

В България и сред българите по света настроението беше миньорно. Тежеше общата посредственост от нашия олимпийски спорт, която ни потискаше през повечето от 17-те олимпийски дни.

Що се отнася до футбола – там като че и най-малката искрица радост и надежди бяха отдавна изтрити. Десетки години кракът на български футболист не беше и стъпвал по олимпийските стадиони.

Но има в нашата олимпийска футболна история и нещо забравено, но славно, Бог знае защо пренебрегвано и покрито с прах и пепел от несправедливото пренебрежение на поколенията.

Забравихме, че през 1968 година, на не по-малко славния и величествен стадион “Ацтека” в Мексико, България игра на олимпийски футболен финал. Едно явление величаво и ценно точно толкова, колкото и олимпийският футболен финал в Пекин 40 години по-късно – през 2008 в Пекин.

Искам да ви припомня за тази “Епопея на забравените български футболисти- олимпийци” в едно интервю с Цветан Веселинов, който сега  живее и работи при нас в Чикаго.

Старите български рицари на футболната игра го помнят като “Меци” Веселинов.

Сега Меци ще ни разкаже как преди 40 години прелетя с нашите олимпийци Атлантика, вкара гол на мексиканците, които бяха взели домакинството на олимпиадата едва ли не само и само да станат олимпийски шампиони по футбол /знаете мексиканците и футболната им страст, нали?/, а Меци взе, че им вкара в полуфинала “гол на смъртта” и потопи страната в неизказуемо голям траур!

После, на финала, когато с нов гол откри резултата за България, мексиканският съдия…

Но четете за това сега “направо от извора”!

В спортната ни история има едно събитие, което е шокиращо в морален план.

На Олимпийските игри в Мексико през 1968 година Българският национален отбор по футбол играе финал и става носител на сребърните олимпийски медали. Отборът ни е олимпийски вицешампиион.  Ако днес това се случи, ще ядем и пием три дни и три нощи и ще посрещнем футболистите като национални герои. Но в онова далечно време, преди 40 години, героите от “Мексико 68” са низвергнати и наказани.

Историята е незаслужено посипана с пепел и забравена.

Тя си има своята светла и тъмна страна.

Най-напред – България стига до олимпийски полуфинал, където трябва да играе срещу Мексико. Какво е футболът за мексиканеца се знае от всички, особено от нас, които сме в САЩ.

И ето, че на този полуфинал, където на всички е ясно как Мексико ще го спечели 1000 срещу 1 и ще стане олимпийски шампион, домакините преживяват събитие с магнитут на национална катастрофа.

Българите играят като “бразилци плюс”. По едно време резултатът е 2:2 и когато всички очакват продълженията, където домашният фактор да си каже тежката дума, един от най-загадъчните български играчи в историята на нашия футбол – Цветан Веселинов – Меци, влиза в ролята на нещо като Тунгузски метеорит и изпепелява цяла една страна – Мексико: гол за България и 3:2!

Следващият ден никой от нашите не си подава носа извън строго охранявания хотел за да не бъде линчуван.

На по-следващият е финалът.

Стадион “Ацтека”. Малко са стадионите по света равни нему по своята красота и магическата атмосфера, в която там се играе свещенодействието, наричано “Футбол”. На терена излизат отборите на България и Унгария – страна с особено силен футбол в онези години.

Съдия на олимпийския футболен финал е проклетият мексиканец Делео.

България започва битката с 11 вдъхновени до небесата футболисти, които скриват топката на унгарците. Те се движат като лунатици по терена и само повтарят “Нем ту ду… нем ту ду…” Не разбират какво става.

Но Меци Веселинов, да, да същият този черен демон за Мексико, знае какво става и като знае и как да го направи, им къса мрежата с първия гол!

1:0 за България.

Нито един мексиканец не може повече да изтрае такова осъдително престъпление, такъв рецидив от страна на младата българаска звезда. Не може и съдията Делео. Надува свирката и праща Веселинов в съблекалнята за да не прави повече публични престъпления по терена!

Но това е недостатъчно и не върши работа. След малко при Меци в съблекалнята пристига и Кирил Ивков. “Изгонен № 2”. Финал на трагедията е “Гонение № 3”. Познатият като “истинският мъж” в нашия футбол, капитанът на отбора Начко Михайлов, си заслужава на 100 процента изгонването – взима топката с две ръце и я буха по главата на рефера! Мачът привършва в стил траурно шествие и панихида над един скъп покойник – футболът… 1:4. Българите изиграват мача с 8 души на терена.

Каквото станало – станало. Има провинение – има и наказание. Но само за футболистите, които в момент на върховен, да го наречем, олимпийски афект правят глупости. Провинението на съдията, от когото почва да се разаплита плетката, както винаги, е ненаказано. Провинение умишлено, подменящо цялата същност на спорта – че победата е за най-добре подготвения и най-достойния.

Когато се връщат в България носителите на сребърни олимпийски медали са разбити от градивна критика и заслужени наказания. Оттогава до днес България не само, че не печели никакви олимпийски медали при този спорт, но въобще и не се класира никога в квалификациите за Олимпийски футболен турнир.

Олимпийският финал по футбол в Пекин ни припомня тази истиория. Още повече и факта, че от няколко месеца сред нас е и самият герой от онези древни футболни битки, които са всъщност и една от златните страници на нашата спортна история. В Чикаго, след Христо Стоичков – голмайсторът от “САЩ 94”, вече е и голмайсторът ни  от “Мексико 68”.

Питам го кои още наши футболисти, освен споменатите, са играли на олимпийския футболен финал в Мексико. Оказва се, че там са били и Петър Жеков, Паро Никодимов, Гочето Василев, вратарят Стоян Йорданов, Христакиев, Ивайло Георгиев, Янчовски…

Меци Веселинов играе в “Левски” в епохата, когато Георги Аспарухов с примера и таланта си издигна авторитета на нашия футбол.

“Да влезеш за пръв път в игра с “големите” и да си на една линия в нападението с Гунди – това беше огромно психическо напрежение и отговорност. Но и голяма радост, защото Аспарухов, като човек, беше уникален. И днес помня как кротко и внимателно ме учеше, дори по време на мачовете на терена. Казваше, например: “Щом получа топката – няма да се подвеждаш по това накъде гледам и накъде тръгвам… Ти просто тичаш по крилото и чакаш пас – моя е грижата как ще го направя. После центрираш към дузпата…” В центъра Гунди умееше по най-добрия начин да надскочи бранителите и да вкара гол. Говореше се и “Пазете Гунди в последните секунди”. Аз пък нямах проблем да надбягам бранителите и да се изправя сам пред вратаря в голова ситуация…”

Цветан Веселинов бяга 100 метра за 11 секунди. По онова време лекоатлетите взимат медали с такова постижение и не веднъж го канят да стане спринтьор.

Той е известен с това, че е играл единствено и само в “Левски”. В Слатина е родната му къща и стадион “Герена”, където протичат много радостни дни от живота му. Тук е и училището, където учи и където го “откриват” като футболист и пращат в детските и младежки школи на клуба. Дори и като войник, благодарение на сложна комбинация със “Славия” и тогавашните трудови войски, пак играе за “Левски”. “ЦСКА ми предлагаха да играя при тях, но как да отида там, като съм “левскар”? Шоп не подлежи на обработка – шегува се той, защото родителите му са от двете най-големи крепости на шоплъка – Герман и Слатина.

Треньорът при когото израства е Рудолф Витлачил – знаменитият чех, за когото мнозина смятат, че е внесъл европейския професионализъм в нашия футбол.

Играл е още и “единствено и само” като дясно крило. Ужасът за бековете на противника, сред които така и не се намира никой, който да може да го стигне при светкавичните му рейдове с топката по тъча.

Три пъти е шампион на България с “Левски” /1968, 1970 и 1974/ и четири пъти – носител на Националната купа. Има 193 мача в “А” група и е постигнал 70 гола.

Разказва как по негово време футболът е бил малко по-различен и в социален аспект. Играчите излизат на терена за да покажат на своите ценители своето майсторство, играят заради обичта на зрителите и заради славното чувство на удовлетворение от играта и оценката, която получават то от трибуните.

Не че не биха вземали добри пари, ако е имало кой да им ги даде, но тогава такова животно нема! За играта си, докато е ученик, получава стипендия от 30 лева на месец. После футболистите “се водят” на заплата в някое предприятие, като например, различните цехове по Гара Искър – със 130 лева заплата. Само военните и след някогашното сливане на “Левски” с отбора на Вътрешно министерство “Спартак”, започват да получават сериозните за онова време заплати за пагона.

Завършил е прочутата треньорска школа към Национална спортна академия в София, която дава треньорски лиценз от най-висок международен клас. Работил е като треньор към различни формации на “Герена” и в Тунис.

Той, донякъде на шега, подава документи за Зелена карта, печели и миналата година е поживял във Флорида, сега идва при повече българи в Чикаго.

Свършва разговорът ни, но не и удоволствието и надеждата, че ако от тук, не можем да помогнем на българския футбол отново да играе на олимпиада и световно първенство, то с такъв футболен човек като Цветан Веселинов поне спортът в Чикаго ще се промени, а и самото му присъствие за нашата общност е приятно и стимулиращо.

Авторска рубрика на Климент ВЕЛИЧКОВ,
журналист от “Старт BG Чикаго”