Виктор Самсонов: „По света няма друго като българското общество в Сиатъл!“

За Виктор Самсонов могат да се кажат и изпишат много неща. Животът му е динамичен, екзотичен и е украсен с цветовете на хиляди нюанси. Още когато е на девет години, майка му емигрира за Южна Африка, като взема със себе си Виктор и неговия брат. Там той прекарва половината си живот. Още от седем годишен започва да свири на цигулка, макар в действителност страстта му да е била към китарата. Когато е на шестнадесет години на улицата го среща агент, който му предлага работа, като модел и само след две години Виктор става част от най-голямата модна агенция в Южна Африка – Ice Models. Той печели конкурса „Мистър Дърбан 2009“, след което се нарежда сред финалистите на „Мистър Южна Африка 2010“. Участвал във всички Седмици на модата в ЮАР: Южноафриканска седмица на модата (Йоханесбург), Седмица на модата Дърбан, Седмица на модата Кейп Таун. Наред с изявите си пред фотографския обектив и модния подиум обаче, той не се отказва от страстта си към музиката и е свирил и пял в два театрални мюзикъла, “Braodway Rocks” 2009 и “Celebration” 2009/2010.
В България Виктор доби огромна популярност с участието си в българския вариант на световноизвестния музикален формат „X factor“ и още на кастингите се превърна в любимец на мнозина. За жалост участието му в шоуто приключи едва след първия голям концерт, но аз съм сигурен, че за него тепърва предстоят нови хоризонти и възможности.
Както споменах в началото, за Виктор наистина могат да се кажат безброй неща и бъдете сигурни, че съм пропуснал една немалка част от тях, просто защото тепърва ви предстои да прочетете интервюто ми с Виктор и от него да научите за събитията в собствения му живот. И макар много вече да се е изписало за Виктор Самсонов и многократно да съм чувал и чел за физическите му качества, както и за талантите му, позволете ми да ви го представя по малко по-различен начин, а именно като човек.
Виктор е честен и притежава онази откровеност, която все по-малко хора днес носят в себе си. Той е прям и разполага със смелостта да казва истината такава каквато е – в пълната ѝ версия, без пропуски или украшения. Освен всичко това, е зареден с позитивност и вяра в доброто, което автоматично го превръща в един положителен герой, в този иначе суров свят. Научил се е да цени нещата от живота и е неподправен до толкова, че в него няма завист, напротив, той ще критикува себе си вместо да атакува някой друг, в името на това да блесне. Именно това усетих в разговора си с него и точно тези неща ме впечатлиха. Защото, кажете ми, какво значение има дори човек да е постигнал много и да е надарен с редица таланти, ако зад тази величествена фасада той е изгнил и празен… Повярвайте ми, в случая на Виктор, това не е така. Предлагам ви да се убедите сами, като прочетете интервюто, което той даде за в.„България СЕГА“.

Роден си в София, но когато си бил на девет години, с майка ти и брат ти заминавате за ЮАР. Разкажи малко за този период от живота си, за престоя ви там.

Бях почти на 10 години, когато тръгнахме с големия ми брат, майка ни вече беше там. Беше наистина голямо приключение. До онзи момент не си представях ЮАР по какъвто и да било начин, освен може би, като една огромна зоологическа градина. Но пристигайки там разбрах, че това е една прекрасна държава с много развита инфраструктура. В същото време, разбира се, установих, че е много различна дори и в отношението между хората.
Първата трудност, с която се сблъскахме с брат ми беше английския. Трябваше много бързо да го научим, за да можем да се справим с училището. А дори по-трудно от това беше да свикнем с новия контакт и взаимоотношение с хората, които са по-хладни и пазещи дистанция. Например, колкото и близък приятел да си с някого, между вас винаги ще има една бариера, няма я тази топлина, която в България съществува. Може би именно това и факта, че вече малко или много беше изградил характера си, накараха брат ми да се върне обратно в България на третата година. Днес съжалява за избора си, защото разбра плюсовете, които държава като Южна Африка могат да предостави на един човек. Така че, ако беше успял да се приспособи към обстановката там, може би сега нямаше, подобно на всеки един българин, да се сблъсква с трудностите в родината ни, защото тук действително реализацията е по-трудна.
Както и да е. Той се върна, а аз останах завършвайки гимназия и бакалавърската си степен там, това ще рече, че прекарах 13 години там и в някой отношения, като натура се оприличавам повече на южноафриканец от колкото българин, което мисля, че е нормално предвид всичкото това време. След като завърших за бакалавър започнах сериозно с модата, а с нея и пътуванията – Лондон, Хонк Конг, Китай, след което дойде Банкок, където се застоя повече. Там се запознах с много готини хора и едно страхотно момиче, с което се влюбихме. Но в крайна сметка си казах, че щом съм решил да остана, няма да е само заради приятна атмосфера и работа като модел, но ще използвам времето си и да завърша магистратура.
След магистратурата успях да се снимам дори и във филм. Обади ми се една приятелка, която сега живее в Сиатъл. Тя се занимава с изкуство и живее с български режисьор. Та те се свързаха с мен и ми предложиха да взема участие във филмов проект, който искат да осъществят. Така изиграх ролята на баща. Филмът още се снима и нямам търпение да видя крайния резултат.

Какво впечатление ти направи Сиатъл?

Прекарах там три месеца, три чудесни месеца. Запознах се с едно прекрасно българско общество там, което хем не е малко, хем са толкова сплотени и единни. Това не съм го виждал никъде другаде по света. Където и да съм ходил на други места, в чужди държави където има българи, те не се събират, сякаш нямат общо помежду си, като изключим факта, че са от една държава. По другите места, като че ли българите не споделят времето и интересите помежду си. А това което видях в Сиатъл е толкова хубаво – освен, че българското съществуваше, то влияеше на другите, било то и американци. Там в цели райони се усещаше влиянието на българката култура, танци, филми и кухня. Това ми направи силно впечатление, както и факта, че съществуват цели факултети, които преподават български народни танци. Няма такава гордост – да отидеш в най-развитата държава в света и то в един от градовете с най-висок стандарт на живот и в този град, този хората да желаят да попият от чисто българското. Всичко това е великолепно!

Между другото, макар и да не си прекарал толкова време в България, ти звучиш като националист.

Да. Това е едно от нещата, които се обърнаха в мен. Не ме разбирай погрешно, никога не съм бил срещу България, но е имало време, когато може би съм бил безразличен. Но след толкова години, сега се връщам по-зрял от една страна и осъзнавам много неща. Освен това сега престоя ми тук е по-дълъг, не е просто колкото да се видя със семейството ми. А през времето тук ми се случиха толкова хубави неща и се запознах с много прекрасни хора, които не са само в сферата на музиката. Онази простащина, за която масово се говори не съм я видял, не съм я усетил, дори напротив, видях толкова много красота. И чак сега наистина усетих липсата на онази комуникация с хората, за която говорих по-рано. Не си давах сметка, защото може би аз самия бях свикнал да общувам по онзи леко повърхностен начин, на който се научих в чужбина. Но тук преоткрих колко е хубаво хората да се изслушват, да споделят както радостите, така и болките си, в смисъл да си близък с някого, да си приятел на сто процента. Така че, да, вече мога да се нарека националист, с което се гордея. А за мен гордостта трябва да е рационална, трябва да е разумна и с причина, а не насадена без основание.

Да разбирам, че вече не си турист в собствената си държава, както преди си казвал?

Да, определено!

А как реши да завършиш икономика, след като от седем годишен се занимаваш с музика?

Това беше важно и голямо решение за мен, след като завърших гимназия. В крайна сметка завърших икономика със степен бакалавър, след което бизнес магистратура и не съжалявам за избора си, които от една страна ми беше подсказан от родителите ми, които искаха да се насоча към нещо солидно и до някъде бяха на разпространеното мнение, че музикант къща не храни. Не че до този момент ми е трябвало бизнес образованието, но ето че продължавам да нося музиката със себе си. И да, сигурно не съм професионален цигулар от най-високо ниво, но дори и да бях какво щях да правя в точно този момент? Да свиря в оркестър? Или група? Нещата са хем така, хем инак. Никога не е толкова просто и лесно, но важното е, че не съжалявам за нито един избор. Това което ми се случи последните три месеца, ме събуди. Накара ме да осъзная, че има смисъл. Ясно е, че не бях готов за „X Factor“, тази година и това си пролича на моменти. Но ми хареса това, че аз хем не бях готов, хем те ме бутаха напред. Това ме накара да се замисля, че притежавам някои неща, различни, които не могат да бъдат научени някъде. Другото, което ми е липсвало, на което мога да се науча и дори вече започнах, то ще си дойде. Това ме амбицира да продължавам да творя и пея и в същото време сериозно да уча. За да може след няколко месеца – година, да се чувствам много по-готов и на ниво, да осъществявам мечти, които сега бяха родени от спонтанност и  провокирани от брат ми – да се върна и да опитам в „X Factor“, което пък стана нещо много сериозно. Сега като погледна реално, мисля, че трябваше да отпадна на по-ранен етап, а не да ме пускат на големите концерти. Трябваше да си тръгна още в къщата на съдиите, където ментор ми беше Любо. Ако това беше станало, догодина можех да се пробвам отново по-подготвен, но сега регламента го забранява, понеже съм стигнал до голямата сцена. Но за мен е важно да продължа да се занимавам с това, което обичам, а ми се иска и да е тук в България, макар да бъде по-трудно от колкото на други места. А може и да се окаже, че не е толкова трудно. Не знам… Сега изградих някакво име, хората ме знаят – едни ме харесват, други не, но хейтъри винаги ще има, което от една страна е хубаво, все пак човек не може да се хареса на всички. Но има още много какво да докажа, като артист.

Според теб българския „X Factor“, може ли да се мери с чуждестранния – американския или великобританския?

Знаеш ли, вечерта, в която напуснах шоуто, когато вървях по коридора отивайки да се преоблека, срещнах Маги Халваджан, продуцентът на шоуто. Тогава му стиснах ръка и му казах, че съм впечатлен от нивото на продукцията. Виждал съм как целия екип работи усърдно, присъствал съм в шоуто, а после съм го гледал и на екран и определено работата им е страхотна. Хората често казват, че тук нещата са много западнали, че не можем да се мерим с чужбина и т.н. Но аз, като участник в това шоу и в последствие зрител, мога да кажа, че специално нашенския „X Factor“ е на високо ниво. Да, може студиото и публиката не са толкова големи, до всичко останало, онова което наистина е от значение, монтаж, продуциране, осветление, сцена, озвучаване, сценарии и всичко, като цяло е страшно професионално, както и журито и водещите. А таланта, за него нямам думи! Таланта тук е на световно ниво, защото участниците, които продължават, но и много които отпаднаха по-рано… Ще го кажа така, израснах в ЮАР – страна, която е почти 60 милиона души, не съм срещал толкова много хора, толкова сгъстено общество на таланти, при това на такова ниво.

Ти си наистина страшно позитивен човек, който вижда само положителното. Но на мен лично ми се струва, че не всичко е било толкова „розово“. Визирам първия голям концерт, след който отпадна. Например, стори ми се, че песента, която изпълни и която обявиха, че е по твой избор  не беше правилна за теб.

Песните, които на етапа на големите концерти, ти трябва уж да си избираш и да имаш голямо мнение за тези неща, всъщност нямаш. Голямото решение винаги идва от продуцентите, режисьорите, менторите и педагозите. Това решение е коментирано и взето от тях, казват ти го и те питат дали си съгласен. Ако не си, идва въпросът защо и ако причината ти не е основателна и не бъде зачетена, те ще ти кажат: „Абе, давай! Повярвай, ние знаем повече как се прави шоу от теб!“ Следващото при мен дойде от неопитност. Аз дадох идея за песен, но те вече ми бяха избрали с какво ще се представя. Когато чух възложеното ми просто… Да го кажем така, това бе песен която не харесвам, не е мой стил и нямам емоционална връзка с нея. Може би, ако имах повече опит на сцена и знаех колко всъщност са важни тези неща, щях да знам колко трудно ще ми бъде да се захвана с нещо извън лимита на техническите ми умения. Но си внуших, че ако искам да бъда истински и добър изпълнител, трябва да мога да изпея всичко. Но като си направих една равносметка, на всички песни, които ми дадоха, не се представих много добре. Като всички хора в музикалната индустрия обаче, трябваше да държа на моя избор, но нямах това отношение и отстояване и това може би ме провали. Но това е урок за мен, от който съм си взел поука, че е важно добре да подбираш онова, което можеш да изпееш. Но все пак, по мое мнение, от моята група в шоуто, аз се справих най-зле и не съм несъгласен с решението да напусна.

Не бъди толкова самокритичен, четох и чух коментарите на много хора, които не са на това мнение. Добре, след като си получил песен, която не е подходяща за теб, не би ли трябвало ментора ти да ти помогне в научаването ѝ до перфектност? Нали това е неговата задача спрямо участниците в отбора му?

Изненадах се колко малко време имаш да прекарваш с менторите, да свириш и пееш с тях и те да ти да дадат от своя истински музикален ум, така да го наречем. Всичко това не е точно така, то не се случва, поне при мен до първия концерт не беше така. Аз не съм прекарвал толкова време с ментора си – Любо, колкото с педагога, който ти предоставят, а осигурените педагози са много добри и готини. Но аз с Любо не съм прекарвал време, още повече съм имал някакви отношения.

Разбирам за какво говориш. Спомням си, че беше излязла някаква небивалица в жълтата медия, именно за изфабрикувани взаимоотношения между вас.

Да, това между другото ме навежда на едно от малкото неща, което не ми допадат в България. Учудващо е, че медийния маркет на тази държава, която има една горе-долу малка медия като цяло, е окупиран от жълтини и хората масово ги четат. Как масово хората се нуждаят от клюки, в които няма грам достоверност и хем читателите не са сигурни в истинността, хем се радват да ги четат, коментират и да оплюват лицата за които четат. И това се насажда от жълтата преса, аз до сега не съм прочел някоя жълта медия, да похвали или да каже нещо хубаво за някого. Това води и до друга ситуация, тази медия изгражда образа на хайлайф кръг от хора, като едва ли не изолира читателя от него и му казва: „Това е хайлайфа, ти не си част от него, ти само четеш за него“, по този начин малко или много настройва читателя срещу човека, за когото той чете и го провокира да се съгласява с клюките и обидите, които са написани.

Какво ти предстои от тук насетне?

Сега тръгвам за Банкок за седмица, а на 15-ти летя за ЮАР. До 7-ми ще съм в България и ще се срещна с хора по работа, ако има някаква перспектива за мен тук, като артист няма нищо, което да ме направи по-щастлив, защото това ще ми даде шанс да остана по-дълго при това с истинска цел. Ако не стане, ще се върна в ЮАР, след това трябва да отида до Китай, а после Сиатъл. Ще прекарам няколко месеца, в които няма да спра да работя върху пеенето и музиката си и догодина ще дойда отново тук и ще се опитам да вляза в очите и сърцата на хората, а защо не и с друг музикален формат? (смее се)

Какво би пожелал на хората, които искат да следват мечтите си?

Може би звучи шаблонно, но да вярват в себе си. Което не е лесно, може да е лесно да се каже и всички постоянно ти го повтарят. Но съм забелязал, че през годините нещото, което най-много ме е спирало е вярата в мен самия. Много хора не ми вярват, но това, че примерно аз излъчвам увереност, не означава, че тя непременно е пуснала корени вътре в мен. Но когато човек започне да вярва в собственото си влияние върху останалите и собствения си талант, че притежават достатъчно критерии, за да се случат нещата, тогава е постигнал най-важното!

Линк към кастинга на „X Factor“ с Виктор:

Стелиян Стоименов
в.”България СЕГА”