Нощните меллета в Чикаго

27_1
Те са по-добри от Мадона: триото от нашата квартална кръчма в САЩ
27_2
Тайра Бенкс, която печели по 4 милиона долара годишно. Но не от поливане с маркуч.
27_3
Америка е страната на големите възможности – за всеки вкус има съответното нещо…

Разказ на млада наша сънародничка за прибиране по късна доба в Чикаго:

"Станах сервитьорка. Беше третата или четвъртата ми работа от идването ми в Америка, но до този момент бях работила само през деня.
Още след първата си смяна трябваше да се прибирам след полунощ. Изпуснах последния автобус. Със свито сърце от страх да не ми се случи нещо и от предчувствие, че ще се разоря финансово, спрях едно такси.
Шофьорът подаде глава, огледа пустите улици, огледа и мене и запита:
– Работиш ли?
– Работя! Работя!- заклатих глава с ентусиазъм, защото в Америка винаги те питат първо това "работиш ли"? И ако не работиш, значи нямаш постоянни доходи… И не ти дават нищо- нито квартира можеш да си наемеш, нито на курсове да се запишеш, и приятели даже нямаш, защото ще трябва да ти плащат кафето.
– Колко? – ме запита шофьорът.
Реших, че сметката няма да е малка и той се интересува колко ще мога да му дам. Тук трябва да си хитър: ако кажеш малко- ще отфучи, ако кажеш много- жив ще те одере със сметката. Така е при всички таксиметраджии по света.
– 200 долара.
Казах му седмичния чек, който ми даваше стопанинът на бара и той отфуча без да каже нищо повече.
Беше студено. Тъмно. Пусто. Опасно. Безнадеждно. В Чикаго разстоянията са огромни- пеша щях да се прибера по пладне…
Махнах на второ такси.
– Работиш ли – ми зададе и той абсолютно същия въпрос.
– Работя – му казах и аз, но вече по-сдържано.
– Колко?
– 500.
Бях решила да се прибера, колкото и да ми вземе.
Той отвори едни големи очи, сякаш вижда жаба, и завъртя с китка до челото си-ясен знак, че ме смята за луда.
И запраши.
Мина и трето то такси.
– Раб…
– Работя.
– Кол…
– Няма значение… нямам проблеми…
Човекът се усмихна от ухо до ухо.
– Влизай!
Скочих в топлото купе. Животът беше хубав.
– Аз съм готин – внезапно каза шофьорът. Стотак…
– Как така сто?
– А колко?- учуди се той.
– Най-много 30!- решително казах аз.
Щяхме да катастрофираме. Той се хвана за главата и забрави да държи волана.
– Моето момиче, ти добре ли си?- искрено се поинтересува човекът.
– Много съм добре даже! Работата е за тридесет минути. Откъде накъде сто долара?!
– Ти ли ще ми кажеш, че работата е половин час? Аз си знам възможностите- час и нито минута по-малко!
Бях вече нервирана до дъното на душата си.
– Ами ти ако ще караш като старец може и за пет часа! За това ли да ти плащам, че не можеш?
– Ама… Какво ти става… Ти ли си плащаш?
– Аз, ами кой? Да не искаш баба ми да ти плаща?
Той спря колата. Взря се в мене като бивол в червена рокля и рече:
– Или си луда или си нимфоманка! Ама те бива! Аз пари от жена не взимам. Давам ти стотак за един час и сега ще видиш кой е старец!
И решително разкъса копчетата на ризата ми.
Светкавично му приложих любимата си хватка "удушаване" и той омекна. /Нашата сънародничка беше преди години шампионка по джудо./
Но след тази физическа акция моят мозък се събуди и нещо проблесна в него. Проблеснало е, вероятно и в главата на такси-драйвъра. Но най-ярко блестеше лампата отвън.
Беше полицейска кола.
За пръв път разбрах, че обичам американската полиция.
Казахме, че всичко е о'кей.
…Бързо стигнахме до дома ми. Подадох му две банкноти по двадесет долара. Той отклони ръката ми. Аз си ги прибрах и слязох. Той бавно и тихо направи завой и колата му запъпли назад така, като че сама не знаеше – иска ли й се да си отиде или да остане…
Така че, мили български жени и момичета, когато в Чикаго на тъмно местенце, по късно време, ви запитат "Работиш ли" да знаете, че мъжът се интересува не от това дали си атомна физичка, актриса или доиш кравите, а дали упражняваш в леглото най-древната професия. Ама така е и навсякъде по света.