Първа Част
И така, самолетът лети, стюардесите се грижат за пасажерите, всичко е нормално. Един стереотипен полет. Но когато самолетът излита от канадския Нюфаундленд, започва да се завихря страховит ураган, който подхвърля самолета насам-натам. Тежки облаци, насичани от мълнии, океанът не се вижда. След половин час самолетът, поднесен като есенен лист, буквално изчезва от радарите в Хавана. Пилотите били руски, трима души. Стюардесите били чехкини. Самолетът, почти загубил шансове за оцеляване, накрая каца принудително на… нюйоркското летище „Кенеди” (англ. Кеnnedy). Звучи невероятно, но всичките усилия на Щатите, милиардите, които хвърля за противодействие, са нищожни в сравнение с този късмет: всъщност цялото разузнаване на проклетия социалистически лагер се оказва в центъра на Ню Йорк, практически в ръцете на ЦРУ!
Както е прието, такива непредвидени аварийни кацания са винаги встрани от главните писти. В самолета настъпва пълно мълчание. Абсолютно мълчание! Тревогата се увеличила и от това, че от пристигналите две-три отворени коли се изсипват хора от военната полиция MP – ония, с белите каски и бели гамаши, които обграждат самолета, защото никой няма право да стъпи на американска земя. Ония вътре тревожно се споглеждат: „А ако американците са подушили кои пътуват в този самолет?”
Какво става по-нататък? Започнали дълги преговори от кабината на пилотите, хората да бъдат допуснати в залата за транзитни пътници, но американските летищни власти били категорични: „Никакво слизане от самолета, докато не отмине ураганът!” А природното бедствие траяло цели 3 часа! През тия напрегнати часове двамата китайци, отворили дипломатическите си вализи, започнали да накъсват и да ядат документите. И за тези три драматични часа китайците дисциплинирано и самоотвержено изяли цялата секретна дипломатическа поща. Но ето, че в един момент тревогата се вдигнала, американците дали разрешение на самолета да излети. В Хавана вече ги били отписали, близки, които чакали там – лели, баби, дечица, отдавна били в плачове. И изведнъж… Самолетът се появява по радарите! И скоро след това самолетът каца на летище „Хосе Марти” (исп. Jose Marti) в Хавана, с цял комплект шпиони на борда! Така завършва тази история – с изяждането на китайските поверителни документи и с това, че за три часа мозъкът на цялото социалистическо разузнаване е бил в ръцете на ЦРУ. Хубава история!
Да Ви разкажа още един случай.
Кони Волф празнува 40-я си рожден ден. Той живееше със съпругата и детето си на „Александерщрасе” (нем. Alexanderstraße). По този случай Кони Волф покани мен и жена ми в дома си. Там беше и Миша Волф (все още действащ в службите). Това бе отдавна, през 1965 г. Миша Волф бе дълбоко засекретен, но тогава се запознахме с него. Обикновена битова сценка: Легендарният генерал прави сибирски пелмени, ние пием водка, бъбрим… Телевизорът в ъгъла си боботи както деветдесет на сто от телевизорите в ГДР – настроен на западногерманската първа програма АРД (нем. ARD). По едно време предаването прекъсва и чуваме: „Важно съобщение на полицията! От английски затвор е избягал опасен престъпник. Той се намира на територията на ФРГ и се предполага, че се стреми да стигне до ГДР. Който види подозрително лице, веднага да се обади на най-близкия полицай или полицейски участък! Не правете опити да го задържите лично, защото беглецът е вероятно въоръжен и опасен!” Заслушахме се и си казахме: „Какъв е този, който е избягал? Бяга към ГДР? Какво става?” Единственият, който не прояви никакъв интерес към това съобщение на телевизията, бе Миша Волф – той си вареше пелмените. Предаването, което си вървеше, продължи. Ние си говорим. След десетина минути филмът отново бе прекъснат от тревожната новина: „Съобщение на полицията! Умоляват се гражданите, които видят подозрително лице, веднага да се обадят на най-близкия полицай или полицейски участък!…” А Миша си вари пелмените. Когато за трети път предаването бе прекъснато заради същото съобщение, жена ми възкликна: „Божичко, дано не го хванат! Ай, дано не го хванат този човек!” А Миша, както човъркаше в тенджерата, се обади: „Бъдете спокойни, полицията им подгрява вчерашна манджа. Снощи аз вечерях с него в Карлови Вари.” Каза го абсолютно равнодушно! А западногерманската полиция дори не подозираше, че Джордж Блейк (англ. George Blake) вече се е измъкнал! Искам да кажа, че в Миша Волф имаше нещо самоуверено, спокойно и много мъжко.
По-късно научих, че Джордж Блейк е Жорж Бехар, холандски евреин, участник в Съпротивата, партизанин, който веднага след войната преминава към английската разузнавателна централа MI6. След като получава отвращение от Запада, той преминава на „извънщатна работа” като двоен агент, към КГБ (рус. Комитет государственной безопасности). Блейк е този, който предава на руснаците тайната за американския тунел под Берлинската стена, служил за подслушване на свръхсекретни съветски комуникационни линии. По-късно и той бе предаден от полски разузнавач, получил пък отвращение от социализма и преминал в обратна посока – от Изток на Запад. Което струва на Блейк-Бехар 42 години затвор. На шестата година верни другари организират бягството му и през Белгия и ФРГ го доставят в Карлови Вари на вечеря с генерал-полковник Маркус Волф!
„Аз винаги достатъчно решително съм реагирал на новите ситуации, аз съм пристъпвал към решението на проблеми без излишно колебание. Грубо казано, аз приемах живота такъв, какъвто той беше. Към това у мен винаги е имало усещане за конкретната действителност, която трябва да се взема предвид.”- казва Волф („Markus Wolf. Letzte Gespräche”, Schütt). Г-н Бояджиев, като човек, който сте работил на „тихия фронт”, как тълкувате тези думи на Маркус Волф?
Мога да Ви отговоря с едно изречение: „Изключителен реалист.” В професията на разузнавача има две сериозни професионални изкривявания. Първото е, така нареченото „пожелателно мислене”, когато приемаш желаното за действително и с анализите и действията си може наистина да забъркаш големи каши, включително и с международни измерения, особено ако си на ръководна позиция. Разузнаването наистина трябва да бъде точен вестоносец, въпреки че още древните гърци да са казали, че носещите „лоши новини” обикновено ги убиват. Второто е така нареченото „емоционално привързване”. Това е, когато позволиш чувствата ти да надделяват над разума и в резултат да изкривяват реалността. При Маркус Волф това отсъстваше. Той наистина отговаряше на изискването, изречено още от Феликс Едмундович – „Хладен ум, чисти ръце, горещо сърце”!
Г-н Вагенщайн, във Вашата книга „Преди края на света. Драскулки от неолита” загатвате история за трима другари и обещавате на читателите, че ще я продължите „в някой друг живот”. Бихте ли „открехнали” историята сега?
И това е атрактивна история, за която си струва да се разкаже! Вие знаете ли случая с „Die Troika” (бълг. „Тройката”)? Това е уникат, достоен за голям филм, който, уви, не се състоя! Той е причината – жена ми Зора и аз да бъдем с Кони Волф два месеца в Съединените щати. Това е историята, по която трябваше да направим филм, но не го направихме, защото Кони Волф почина. Брат му Маркус Волф поне зафиксира историята в една своя книга, („Die Troika” е публикувана през 1989 г.) Това е съвършено невероятна история! Сега ще Ви я кажа накратко.
В 110-то училище „Карл Либкнехт” в Москва („110-ая московская школа имени Карла Либкнехта”), наричано още „Коминтерновско училище”, учели три другарчета, около 12-годишни. Едното е Конрад „Кони” Волф (нем. Konrad Wolf), който е син на Фридрих Волф, писател, комунист, емигрирал в СССР след установяването на нацистка власт. Второто момче е Виктор „Витя” Фишер (нем. Viktor Fischer). Той е син на Луи Фишер, московски кореспондент на големи американски и британски вестници. Бащата лично е познавал Ленин, бил е на много конгреси на Коминтерна. Залюбил се в Москва с една московска еврейка и имал двама сина, единият от тях е Витя. Третото другарче се казва Лотар „Лотя” Влох (нем. Lothar Wloch), който е син на Вилхелм Влох, член на ЦК (Централния комитет) на нелегалната Германска комунистическа партия. Лотар е германец, живеел с майка си в Москва. Тези три момчета са пламенни комсомолци. Лотар се увличал по самолети, сам летял на безмоторник. Стаята му била пълна с макети на всички тогавашни модели на съветски самолети (това е важна подробност!).
На прага на Втората световна война Фишер-баща поискал да си вземе децата и жената и се завърне Щатите. Съветските власти обаче не разрешили жена му да напусне, защото била съветска гражданка. Тогава Фишер се обърнал към Рузвелт с молба да ходатайства пред Сталин. Така проблемът бил разрешен и Фишер заминал с жена си и двете си деца за Съединените щати.
Влох-баща, който много често ходел нелегално в Германия по партийни дела, един ден е арестуван и КГБ го разстрелва. Дотогава майката със сина си е живяла в хотел „Люкс” на ул. „Горки”, стар дореволюционен хотел до паметника на Пушкин. Когато подготвяхме филма „Die Troika”, Кони ме заведе там. На всяка врата имаше надпис – кои видни функционери на световното комунистическо движение са живяли там. И до днес стои табелката пред апартамента на Георги Димитров, там е и квартирата на Васил Коларов. А долу, на двора, има една тухлена барака, ниска, дълга, която се състои от един безкраен коридор и врати отляво и отдясно, а в дъното с една обща кухня. Там са настанявали жените и децата на репресираните по сталиново време коминтерновци.
И така, Влох-баща е арестуван и разстрелян. Това е по време на относително добрите отношения между Германия и Съветския съюз. Майката със сина си отива в немското посолство в Москва и моли да й се разреши да се завърне в Германия. Немците й дават разрешение. Семейството заминава, но още с кацането в Берлин майката е арестувана с подозрението, че е съветска шпионка. Пращат я в затвора „Моабит” (нем. Moabit). Синът Лотар вече е голям. Близките го посъветвали да се запише доброволец във Вермахта (нем. Wehrmacht), отбранителните сили на Германия. По-специално, Лотар да отиде във Луфтвафе (нем. Luftwaffe), военновъздушните сили на Германия, защото той е запален на тази тема. Близките мислели, че като военен, Лотар ще облекчи съдбата на майка си. И наистина, когато в униформата на хитлеристки военен пилот той отива на свиждане при майка си, на другия ден я освобождават.
През Втората световна война Кони е служил в редовете на съветската армия. Той извървява барутните пътища от Сталинград до Берлин като „старший лейтенант гвардии”. На деветнайсетгодишна възраст става комендант на едно градче край Берлин. За да осъзнае, че омразните немци са негови сънародници! По този случай Кони създава филма „ Аз бях на деветнайсет” (нем. „Ich war neunzehn”).
По същото време Витя вече е майор за свръзка от американската армия, а Лотя пък е пилот на хитлеристки изтребител „Месершмит” (нем. Messerschmitt). Руснаците успяват да го свалят, но той каца с парашут някъде в Брянските лесове, изпълзява отново при нацистите – не можел да прости на руснаците, които са убили баща му!
Това е накратко съдбата на тези три другарчета от московското 110-то училище.
През ранната есен на 1945 г., след капитулацията, в Берлин се организира съвещание на отговорни висши офицери от съветските, американските, френските и английските окупационни войски, а също и местни органи на комуналните власти. Идвала зима, в разрушен Берлин нямало вода, въглища, храна за населението. И на това съвещание, изведнъж, от двете страни на голямата маса се оказват Витя и Кони. Кони превежда на съветския генерал, а Витя на американския. Двамата се гледат влюбено, не им се вярва, че животът отново ги е срещнал в разрушения Берлин! Свършва заседанието. Двамата се хвърлят в обятията си. Витя грабва Кони и му казва: „Ела с мен, аз съм с кола.” „Къде?”- пита Кони. „Ще видиш!” – отговаря Витя. Американецът качва Кони на джипката си, минава покрай някаква американска база, откъдето примъква една торба – шоколад, уиски, консерви. После подкарва към „Далем”, (нем. Dahlem), един от елитните квартали на Берлин, тогава напълно разрушен. Карат сред развалините и Витя с колата се спуска през развалините направо в мазето на една разрушена къща. „Хайде!” – казва Витя на Кони – „Ела с мен!” и взема торбата. А на едно закътано сред руините място, зад една импровизирана дъсчена преграда се оказва, че американският майор за свръзка укрива… хитлеристкия пилот Лотар Влох!
Ще Ви кажа как този хитлеристки пилот попада там. Лотя е пленен от американците. Негов късмет е, че е пленен в областта Берлин, в американския сектор. В опит да се измъкне, той съобщава, че е расъл в Съветския съюз, че баща му… и прочее. За да проверят дали това е така, викат офицера за свръзка Виктор Фишер, за да разбере дали пленникът действително знае руски. Така Витя и Лотя, двете московски другарчета, се срещат! Тогава Витя предлага на американския офицер, пленил немския пилот: „Аз ще имам грижата за този човек и ще го предам където трябва!” Но не го завежда където трябва, а го натиква в едно разрушено берлинско мазе, като му поръчва: „Няма да мърдаш оттук!”
И така през есента на 1945 г. един американски майор и един съветски старши лейтенант укриват хитлеристкия военен пилот Лотар Влох в едно мазе в квартала „Далем”.
А ето и накратко по-нататъшната съдба на тези три някогашни московски другарчета. Виктор Фишер става декан на социологическия факултет на City University of New York, преподава марксизъм-ленинизъм и съветология. Конрад Волф става кинорежисьор, президент на Академията на изкуствата на ГДР. А Лотар Влох пък – мултимилионер, строител по плана „Маршал” на така наречените „социални жилища” в Западен Берлин. Аз се познавах лично с него, защото с Кони сме ходили неведнъж в неговата вила в луксозния квартал „Ванзее” (нем. Wannsee). Двамата прегърнати пееха „По долинам, да по взгорьям”, а Лотар пее, плаче и изрича: „Я вас ненавижу!” Плаче, налива се с водка и пее „Шла дивизия вперёд”. По-късно Лотар Влох се самоубива – не можа да си намери родина, не можа да прости на социалистическия Изток, а и не можа да живее в капиталистическия Запад! 
През 1945 тримата си правят снимка в Берлин – един американски офицер и един съветски офицер са прегърнали един германски пилот. 30 години по-късно, през 1975 г., тримата другари, по същия начин подредени, си правят отново снимка, но този път пред един бар „Уайт хорст” (англ. „Wait Horst”) в Ню Йорк. Историята, която Ви разказах, е толкова неправдоподобна, но автентична! И как да направиш филм, за който да се каже: „Това е самата истина!”? Какво въображение има войната! Какво перверзно въображение има въобще животът! Ние бяхме много напреднали с работата на филма, но за съжаление Кони Волф почина от рак.
В предговора към книгата на Ханс-Дитер Шютт „Маркус Волф. Последние беседы” (2008) съветският и руски политик и държавник, бивш ръководител на руското разузнаване Евгени Примаков посочва: „Към наистина мъдрите хора, в числото на които безусловно е принадлежал Волф, никога няма праволинейност в оценката на тези или други явления. Присъстват съмнения, свързани с преживяното. Спомените не се украсяват с един цвят – черен или бял. В многоцветие пред читателите на тази книга стои фигурата на Маркус Волф – разузнавач, писател, истински немски патриот, интелигент-интернационалист и, ако желаете, философ. В многоцветие възниква картината на дълги години емигрантски живот в Съветския съюз, завръщането в Германия след победата над фашизма, работа в ГДР…”. Г-н Бояджиев, съгласен ли сте с това, че за някои хора „няма праволинейност в оценката на тези или други явления”?
За Миша Волф никога не е важала анекдотичната фраза, че „всяка линия, успоредна на партийната линия, е права линия”. Вече споменах, че Маркус Волф бе изключителен реалист. Животът го потвърди. На практика той бе изведен от службите на ГДР много преди падането на стената, разглеждан бе като дисидент от свои бивши колеги. Той е един от водещите говорители на първия опозиционен митинг в Берлин. Миша Волф винаги е имал позиция, изказвал е тази позиция, открито е защитавал позицията си, без да се съобразява с последствията, които могат да се стоварят и върху него самия.
В интервю за вестник „Дума” (след 1990 г.) Маркус Волф казва: „С брат ми бяхме много близки и в интересите си към изкуството, и към България. Един от най-хубавите му филми, първият филм на ГДР, който получи награда в Кан, беше филмът „Звезди”, създаден заедно с Анжел Вагенщайн. Те двамата направиха и друг голям филм – „Гоя”.” Г-н Вагенщайн, бихте ли ни споделили нещо повече за филма „Звезди”, който е сниман по Ваш сценарий?
Имайте предвид, че Кони Волф непрекъснато заявяваше: „България е моята втора родина.” Но… никога не каза коя му е първата! Защото това е много сложно. Коя бе първата му родина? Русия или Германия? Но за България бе лесно да каже, защото тук нямаше сложна плетеница от противостоящи емоции. Тук той реализира най-големия си успех, а и в моя живот, и на българската, и на ГДР кинематография – филмът „Звезди”.
През 1995 г., когато се отбеляза 100-годишнината на световното кино, във вече обединена Германия правят едно допитване до 400 филмови педагози, филмови историци, преподаватели по кино, режисьори: „Кои са 100-те най-големи филма, сътворени в Германия за 100-те изминали години?” Филмът „Звезди” бе в първата десятка! Лошото е, че България изобщо не реагира, защото „Звезди” е копродукция – от български автор, по български случай, почти изцяло заснет в Банско, с музика на Симеон Пиронков, главната актриса е българката Саша Крушарска… Това е наистина един българо-немски филм! Но тъй или иначе Кони беше започнал да говори и да разбира български, тук той се чувстваше у дома си. Това привлече и Миша да се чувства покрай брат си тук, в България, у дома. Но аз съм сигурен, че те и двамата повече са обичали Москва и Русия! Там са израсли, там са станали хора и каквото и да прочетете написано от тях, ще усетите руския полъх на бор и бреза, ще почувствате, че родината им е Русия. Навсякъде, във всеки ред ще го усетите. Там е останала къщата на тяхното юношество, тяхната вила, техният ранен живот, домашният им приятел Сергей Айзенщайн. А България? Как да кажа… България е едно тяхно късно романтично приключение.
Та това е историята на руската тройка. Има руски романс „Тройка мчится, тройка скачет…”. Да, звънчетата на руската тройка отминаха и заглъхнаха. Това всъщност е история на страшната война, която промени съдбата на три московски другарчета. А човек, прекарал една война, вече не е същият! Никога! Никога вече не е същият!
Г-н Вагенщайн,
Г-н Бояджиев,
Сърдечно Ви благодарим за съгласието да участвате в интервю за в.„България Сега”.
Желаем Ви здраве и нови творчески успехи!
Материалът е подготвен на основата на информация от открити източници.
Снимките са от личния архив на г-н Анжел Вагенщайн и ген. Тодор Бояджиев и се публикуват с тяхно съгласие.
Подготвил и провел интервюто,
Ваня Велкова
в.”България СЕГА”
