Шпионинът. Маркус Волф. Човекът

Връзката с България
На 19 януари 2013 г. се навършиха 90 г. от рождението на Маркус „Миша” Волф (нем. Markus „Mischa” Wolf). Маркус Волф е генерал-полковник на Германската демократична република, ГДР (нем. Deutsche Demokratische Republik, DDR). От 1952 г. той е ръководител на Службата за външно разузнаване на ГДР (нем. Außenpolitischer Nachrichtendienst der DDR), а от 1955-1986 г. – шеф на Главно разузнавателно управление (нем. Hauptverwaltung Aufklärung, HVA) в Министерство за държавна   сигурност (нем. Ministerium für Staatssicherheit, MfS), известно повече като ЩАЗИ (нем. STASI), заместник на министъра.
Маркус Волф многократно е посещавал България. С него се е познавал г-н Анжел Вагенщайн, известният в България и чужбина културен деец и общественик. С Маркус Волф се е познавал също ген. Тодор Бояджиев, бивш дългогодишен служител и зам.-началник на българското разузнаване. Г-н Вагенщайн и ген. Бояджиев приеха предложението да участват в интервю за вестник „България Сега”, в което да разкажат свои спомени. Тези спомени допълват облика на професионалиста и човека Маркус Волф. Същевременно с това е интересно да се узнае по какъв начин политическите процеси в Германия са повлияли на България.

Позволете ми най-напред да представя нашите събеседници:
Анжел (Джеки) Вагенщайн е роден през 1922 г. в Пловдив. По политически причини семейството му емигрира във Франция и там той прекарва детството си. След амнистия семейството се завръща в България. По време на Втората световна война Анжел е изпратен в еврейски лагер за принудителен труд, но бяга от там и се включва в партизанското движение. При акция в София той е арестуван, жестоко инквизиран и осъден на смърт. Присъдата му остава неизпълнена поради навлизането на Червената армия в България. Завършва кинодраматургия в Московската филмова академия.
Анжел Вагенщайн се счита за един от основоположниците на българската кинодраматургия. Автор е на над 50 сценария за филми – игрални, документални и анимационни, заснети в различни страни. Сред най-известните сценарии са тези за филмите „Звезди”, „Борис I”, „Гоя или Трудният път на прозрението”, „Допълнение към закона за защита на държавата”, „Хроника на едно убийство”, „След края на света”, „Звезди в косите, сълзи в очите”, „Един куршум и три зърна ориз” (док.) „Снежният човек”(аним.) и други. Вагенщайн е автор на белетристичния триптих „Петокнижие Исааково”, „Далеч от Толедо”и „Сбогом Шанхай”, както и на автобиографичния опус „Преди края на света. Драскулки от неолита”. Неговите книги са преведени на френски, немски, английски, испански, руски, италиански, чешки, полски, иврит, македонски, китайски. Много от книгите и филмите са отличени с престижни награди на национални и международни фестивали. Филмът „Звезди” (1959 г.), копродукция на Българската кинематография и DEFA (водещо киностудио в ГДР), е удостоен със Специалната награда на журито на кинофестивала в Кан, с главните награди на 6 други фестивала. „Звезди” (нем. „Sterne”) стои до днес в класацията на най-добрите немски филми.
Анжел Вагенщайн е удостоен с орден „Стара планина” – първа степен, с Наградата за европейска литература „Жан Моне”, на италианската – „ADEI-WIZO”. Носител е на високата офицерска степен от френските национални ордени „За заслуги” и „За литература и изкуство”, кавалер на руския орден „Пушкин”, както и на многочислени български и чуждестранни награди. Анжел Вагенщайн е почетен гражданин на Пловдив.

През месец декември 2012 г. в два поредни броя на вестник „България Сега”  представихме интервю с ген. Тодор Бояджиев във връзка с излизането от печат на книгата му за „шпионина на ХХ век” Ким Филби. За повечето читатели името на ген. Бояджиев вече е познато, затова ще посоча само няколко кратки биографични бележки.

Тодор Бояджиев е роден през 1939 г. В продължение на 30 г. работи в системата на МВР (Министерство на вътрешните работи). От тези 30 години 26 г. преминават в българското разузнаване. Г-н Бояджиев получава пълномощия на безсрочен „посланик на добра воля” на щата Оклахома, САЩ. През 1990 г. е произведен в чин „генерал”. Работи като първи главен секретар на МВР. През 1992 г. напуска МВР. През 1993 г. създава обществената асоциация „Български евроатлантически разузнавателен форум” (БЕАРФ), на която до момента е председател. От 1990 г. Тодор Бояджиев е зам.-председател на Съюза на тракийските дружества в България. Автор е на книгите „Разузнаването”, „Шпионажът като занаят”, „Ким Филби в спомените на генерал Тодор Бояджиев” и редица други публикации.

В авторската книга, излязла в България под заглавие „Супер шпионин”, Маркус Волф пише: „В продължение на 34 години работих като шеф на Службата за външно разузнаване в Министерството на държавната сигурност на ГДР. Както биха потвърдили и най-лютите ми врагове, тя беше може би най-ефикасната и най-ефективната подобна служба на европейския континент….”. Г-н Бояджиев, като дългогодишен служител в сферата на българското разузнаване, как бихте очертали професионалния портрет на Маркус Волф?
Ще започна с това, че България бе една от първите страни, публикувала книгата на ген. Волф и съм горд, че допринесох за нейната поява в поредицата „Строго секретно” на реномираната издателска къща „Труд”.
    Миша Волф бе признат и високо оценяван професионалист и от „свои и от чужди”. На Запад дълги години не можеха да се сдобият с негова снимка, но бяха изпитали доста от делата му. На Изток той с право бе ценен като доайен на разузнавателната общност, както на страните от Варшавския договор, така и на партньорските служби на страни от „третия” свят. Разбира се, безспорно и логично бе, ръководената от него служба да може да се похвали с най-забележителните резултати в работата срещу Западна Германия – ФРГ и до голяма степен и в работата срещу основния противник тогава – НАТО. Донякъде, като градска легенда се коментираше, едва ли не като негова запазена марка, използването на „Ромеовци”- симпатични млади разузнавачи, за успешна разработка на жени на интересни позиции и с достъп до секретите на НАТО и други държави. Вярно е, че разузнаването на ГДР успешно използваше този известен от векове метод (в малко „обърнат” вариант на Мата Хари), но това далеч не изчерпваше и не определяше постиганите резултати.
Истинското отношение на Миша Волф към ролята на жените в разузнаването ясно се вижда от неговия отговор, който той ми даде преди години пред камера, във връзка с новата ми книга за разузнаването през ХХI век, която ще се появи до края на 2013 г.:

Ген. Волф отбелязва: „Може да се говори за ролята на жените в разузнаването с най-хубави думи. Не заради това, че както се смята на Запад, могат да съблазнят и привлекат към сътрудничество или да създават компрометиращи материали, а защото, когато жените тръгнат по определен път, те са може би по-верни и изпълняват своите задължения и в най-дребни детайли. И както в обикновения живот, ако работи двойка, на жените се възлагат двойни, а може би и повече отговорности, изключителни натоварвания във физическо и психическо отношение. В случай на провал или арест, трябва да ви кажа, че жените са по–устойчиви и издръжливи. Моят личен опит говори, че на жените можеш повече да се довериш”.
Ще посоча един детайл, който зная лично от Миша Волф. Него го пенсионират за дисидентски уклон. Миша Волф ясно е видял накъде вървят нещата и е започнал да заема една много реалистична позиция. Ерих Милке (нем. Erich Mielke), министърът на вътрешните работи на ГДР, не е могъл да приеме това нещо и принудително е извел Миша Волф в пенсия. На тържеството по случай пенсионирането Милке е държал реч, в която е казал колко велик е Маркус Волф, колко много неща е направил, как с огромна болка се разделят с него. Когато в отговор, Миша Волф е благодарил на Милке за хубавата реч, Милке се е намесил, прекъснал го и казал: „А да знаеш какво надгробно слово съм ти подготвил?” Това Миша Волф го сподели по време на Международна среща в Берлин пред Владимир Тодоров, шефа на българското разузнаване тогава и моя милост.
Г-н Бояджиев, Вие сте инициаторът и основният съавтор на книгата „Разузнаването” (2000 г.). Освен Вас има и други съавтори – имена в световното разузнаване. Маркус Волф участва в книгата с написването на предговора към нея. Дълги години ли познавахте ген. Волф?
В контакта  ми с ген. Волф има два етапа. Първият, ще го нарека „другарю генерал”, бе така да се каже – служебен. Той покрива периода 1981–1989 г. и се свежда до служебните ни контакти по двустранна  (НРБ – ГДР) и многостранна линия, в рамките на Варшавския договор. Доколкото аз бях шеф на информацията и анализа в българското разузнаване, а това бе сферата на най-активното сътрудничество между „братските” служби, съм участвал в поредица от срещи в София, Берлин,  Москва, в които участваше и Маркус Волф.
Вторият период, ще го нарека „Миша Волф”, започна след падането на Берлинската стена и продължи до края на жизнения му път. Това бе период на лично приятелство и лични срещи. Както споменах, аз имах личен принос в издаване на книгата му и неговото посещение в България за премиерата ѝ. Той и съпругата му Андрея бяха наши гости за премиерата на моята книга „Разузнаването” през май 2000 г. в Пловдив. Гостуваха ни и в „Романтика” на Черно море. Особено интересно е началото на този период, защото то сложи и началото на приятелството ми с Анжел Вагенщайн. Двамата с Джеки бяхме депутати в 7-то Велико народно събрание (1990 – 1991 г.). Един ден Анжел ме хвана под ръка, замъкна ме в тих коридор на българския парламент, далече от чужди уши и евентуални „бръмбари”, за да сподели очевидно с вълнение: „Генерале, един наш общ приятел, има нужда от помощ”. Аз, освен депутат, бях и главен секретар на МВР. Оказа се, че имаше съвсем основателни причини за емоционалната реакция на Анжел. Михаил Горбачов беше „хвърлил на вълците” Маркус Волф, който по това време се намираше във все още съществуващия Съветски съюз. Той е бил замолен да напусне страната, за да не създава проблеми в отношенията на съветския лидер с германския канцлер. А във вече обединена Германия го очакваше сигурен арест и съд. Въпросът на Джеки беше, дали българските му колеги могат да му осигурят прием и подслон. И двамата обаче бяхме наясно, че при съществуващата политическа обстановка в страната, това просто беше немислимо. За съжаление нямаше начин да отговоря положително.
Съвременниците знаят как се развиха събитията. Маркус Волф се върна в Германия. Беше задържан и срещу него започна съд, но Волф спечели делото, беше оправдан и освободен, беше възстановена пенсията му, беше му върнат задграничния паспорт и правото да пътува в страната и чужбина. Въобще възстановиха изцяло гражданските му права. Съществената роля за спечелване на делото дойде от там, откъдето малко хора са очаквали и можеха да допуснат. В защита на генерал Маркус Волф пред федералния немски съд застана Ханс-Дитрих Геншер (нем. Hans-Dietrich Genscher) – политик и държавник, шеф на разузнаването на Федерална република Германия, ФРГ (нем. Bundesrepublik Deutschland, BRD), от периода на Студената война – доскорошен основен противник на Волф.
Но да се върна към предговора, който ген. Волф написа за „Разузнаването”. Аз го бях поканил за участие, както другите ми съавтори, шефове на разузнавателни служби на други страни – бивши партньори и бивши противници. Междувременно обаче излезе на български автобиографична книга на Маркус Волф и това означаваше  той да я повтори в съкратен вид. И затова Миша предложи да напише предговора към „Разузнаването”. И ако книгата не Ви е попадала, мога да Ви уверя, че това наистина е един чудесен предговор. Както се казва, дори само заради предговора си заслужава да я потърсите. Още повече, че излезе и на английски език.

Г-н Вагенщайн, в книгата „Markus Wolf. Letzte Gespräche” (бълг. „Маркус Волф. Последни разговори”, 2007) на автора Hans-Dieter Schütt, думите на Маркус Волф са следните: „От България дойде близък приятел, автор на сценарии на филми на моя брат, Анжел „Джеки” Вагенщайн, станал по това време и мой приятел…”. Бихте ли споделили как се запознахте с Маркус Волф?
Първо трябва да изясня, че не съм в никаква степен свързан с професията „разузнавач”. Неотдавна, въпреки моето крайно отрицателно отношение към така наречената Комисия по досиетата, бях поканен от нея, за да дам разрешение да публикуват в един от томовете, наречен „Държавна сигурност и евреите” нещо подслушано, което съм изрекъл на тема антисемитизмът в Съветския Съюз. Тогава ми донесоха в читалнята девет много дебели папки с гриф „Операция РОДОПИ”, от които разбрах, че по време на социализма, през продължителен период съм бил старателно подслушван и следен (важен знак за моралните деформации и взаимната загуба на доверие при тоталитаризма: подслушват стар член на партията, партизанин, осъден на смърт, член на щаб на партизански отряд!). Наистина, много сложно и нееднозначно беше онова време. Но продължавам да мисля, че не бива социалният идеал, на който се бяхме посветили, да бъде смесван с практиките на една тоталитарна система – както християнството като система от ценности не бива да се смесва с някои вековни и не много небесни практики на Ватикана. Та в тези предоставени ми за прочит досиета, в папка номер 3 на тази операция „Родопи”, видях плана на собствения си апартамент и с червен молив отбелязани местата, където са били микрофоните. Предполагам, че в случая комшиите са оказали услуга с подслушването. Казвам това, не защото случаят е нечий, най-малко мой, героичен подвиг, а за да се разберат сложните времена, в които сме живели – времена на високи пориви и срамни практики.
Миша Волф дойде в живота ми по наследство, когато почина брат му Конрад „Кони” Волф (нем. Konrad „Koni” Wolf), мой скъп събрат, съмишленик и режисьор на мои сценарии. Вероятно знаете, че преждевременното пенсиониране на генерала беше поради идеологически разногласия с върховното политическо и държавно ръководство на ГДР – той бе отстранен, макар и с почести, като му запазиха и званието „генерал-полковник”, и привилегиите. Добре познавам времето на прехода на Миша Волф – от действащ шеф на разузнаването до пенсиониран генерал-полковник. Въпреки това той продължаваше да е на пулта за особена важна информация, до която само той, макар и пенсионер, имаше право на достъп.
По наследство, впрочем, получих и Андреа Волф, съпругата на великия стратег на разузнаването. Държа да го подчертая, защото и досега, след толкова години и перипетии, нашите семейства си останаха много близки приятели, свързани с общи спомени за Миша и Кони. Миналата година (2012 г.) им гостувах в Берлин по повод трийсетгодишнината от смъртта на Конрад Волф, бившия Президент на Академията на изкуствата на ГДР (нем. Akademie der Künste der DDR). И отново се потопихме в спомени за старата ни дружба.
Ще Ви кажа една любопитна история. Миша Волф е човекът, който накрая, когато вече ГДР завършваше своето исторически кратко съществуване, откара със специален полет за Москва (това не е тайна) всичко онова, за което на някои хора на Запад, заемали тогава, а може би и сега, високи постове, и до днес им треперят гащите! И независимо от дълбоката обида, която Миша Волф продължаваше да таи към Горбачов заради това, че при преговорите си с Хелмут Кол (нем. Helmut Kohl) той не защити, както бе обещал, а практически бе предал органите на разузнаването и контраразузнаването на ГДР, в Русия не го забравиха. Горбачов извършва, според Маркус Волф, едно тежко предателство. При преговорите по темата: „Органи на ЩАЗИ, участвали в разузнаването и контаразузнаването” Горбачов е заявил в Бон на преговарящите от западна страна: „Това си е Ваш вътрешен въпрос, германски. Решавайте, както искате.” С това той обрича много хора на унижения и затвор.
Имаше съдебен процес също и срещу Маркус Волф. И досега, до църквата „Св. Николай” (нем. Nikolaikirche), недалече от „Александерплац” (нем. Alexanderplatz), се намира тяхното жилище, в което по онова време неведнъж гостувах с жена си. Андреа и Миша отиваха на процеса със самолет и когато се завръщаха, узнавах подробности по хода на делото. Колкото и парадоксално да звучи – не от Горбачов, а тъкмо от органи на разузнаването и контраразузнаването на Западна Германия, не зная дали това Ви е известно, но персонално от Ханс-Дитрих Геншер дойде защитата на Миша Волф, който – според Геншер – е изпълнявал дълга си към източната част от Германия така, както самият Геншер по същото време и на същия пост го е изпълнявал към западната! Известно Ви е вероятно, че в резултат от тази защита, крайната присъда е „Невинен”. Но дори и след като Съветският съюз престана да съществува, Миша Волф винаги беше почетен гост в Москва, може би не само заради минали заслуги, а защото той бе един огромен чип със закодирана и вероятно все още валидна секретна информация за агентурни връзки. На няколко пъти случайно се оказахме в Москва по едно и също време – аз по моите литературни и филмови дела, той – по свои си специфични приятелства и контакти, и видях уважението, което се проявяваше към него. Известно ми е, че и американските специални служби са канили Маркус Волф и семейството му да се преселят в САЩ – и там вероятно не от хуманни съображения, но Генералът им е отказал.
През 1989-та година, когато рухваше Берлинската стена, аз се оказах там, в Берлин, на големият митинг (04.11.1989 г.). Един парадоксален митинг! Около 1 милион души се събраха от Източен и от Западен Берлин. Миша Волф говореше на този митинг. Освиркан бе от страната на ГДР и аплодиран от страната на ФРГ. Това са парадоксите на историята! Маркус Волф беше симпатичен на лявата част от младите хора на Запада, които по време на процеса пикетираха пред съда с плакати: „Долу ръцете от Маркус Волф!”. Да, митингът в Берлин беше един парадоксален митинг, при който Изтокът и Западът понякога разменяха местата и кривиците си! Впрочем, този митинг е свързан отчасти и с българската история на прехода.
Г-н Вагенщайн, на една среща в София Вие откровено споделяте: „Много се говори за моето чувство за хумор. Но почти не се казва за моето чувство на тъга.” … „Моята тъга е онова време. А моите страхове са тези днешни парафашистки барабани и факли.” Бихте ли пояснили тези Ваши думи?
Ще кажа това, което сега се премълчава. Много погрешно и едностранно се дешифрира онова време разделно! Защото във всички сложни и нееднозначни процеси на голямата историческа промяна, независимо, че нещата не тръгнаха в желаната посока, навсякъде активно участваха и комунисти. Да добавя ли като пример, че на оная, вече станала историческа среща при затворени врати с президента на Франция Франсоа Митеран (фр. François Mitterrand) във френското посолство в София десет месеца преди Промяната – среща, която бе един от предвестниците на Промяната, от 12 поканени интелектуалци, опозиционно настроени към тогавашната тоталитарна власт, 9 бяхме членове на БКП!
Искам да Ви разкажа и това. Тогава, в дните около падането на Берлинската стена през 1989 г., в квартирата на Волф се събира тази част от Политбюро на Германската единна социалистическа партия (нем. Sozialistische Einheitspartei Deutschlands, SED), която е опозиционно настроена срещу консерваторите, враждебно настроени срещу реформаторите и късогледо опитващи да запазят статуквото. На срещата се говореше предимно на руски, тъй като това бяха от онези немски комунисти-емигранти от старата закваска, запазили полъх от някогашните борби за хляб и свобода – партийни дейци, опозиционно настроени срещу Хонекер (нем. Erich Honecker) и групата му. Те дойдоха в квартирата на Волф по време, когато гостувах на семейството му. Почувствах се неудобно, но Миша ми каза: „Ти можеш да останеш!” Той ми имаше абсолютно доверие – отдавна беше разбрал, че по мислене с него сме много близки, така да се каже – от една кръвна група. Така за първи и вероятно за последен път в живота си присъствах на подобно историческо съвещание на стратези, загубили сражението!
И какво става? От дома на Миша Волф се обаждам на жена си в София. Между другото, жена ми Зора е била осъдена на 15 г. затвор, много преди аз да попадна в затвора. Осъдена е за листчета, намерени от полицията. На тях е пишело: „Вън германците от България! Долу войната!”. И за подобни листовки бе осъдена на 15 години строг тъмничен затвор! Та така, обаждам се на жена си от Берлин. Така се случва една от малките шеги на историята – „les petites choses de l’histoire” – говорят французите, една погрешна информация с важни последствия. Зора ми споделя следното: „В България предстоят големи промени. Изглежда, че Първият (Тодор Живков) ще бъде отстранен. Чува се, че на негово място ще дойде Стоянов, министърът на вътрешните работи.” Този другар Стоянов беше мрачна фигура, която ни стряскаше и насън. Слава богу – информацията на жена ми беше напълно погрешна, голяма заблуда! Но в резултат на тази информация аз, разтревожен и все още възпламенен от онзи берлински митинг, вземам първия самолет за София. Беше неделен ден. Обаждам се по телефона на Христо Ганев, сценариста, писателя, партизанина. Звъня на проф. Иван Николов, който беше съветник на Тодор Живков по икономическите въпроси, но отстранен (ние с него заедно сме лежали в Сливенския затвор) и казах: „Елате вкъщи, да видим какво става!”
Живеех на „Московска” 23, 6-ти етаж. Дойде Иван Николов. Христо го няма, няма, и няма!… И най-сетне се звъни. Отварям, той влиза с една бутилка уиски и казва: „Хайде, Христос возкресе! Свалиха го Тодор Живков.” Хм…? А следващият? Кой ще е следващият? Тогава ние решаваме веднага да се направи митинг в подкрепа на промяната, който да подскаже насоката – демокрация! Веднага поканихме в моето жилище познати и непознати представители на опозиционни, екологични и просто демократично настроени групировки. И след бурни обсъждания взехме решение за характера на онзи първи митинг на стъпалата на храма „Александър Невски”. Началото на една промяна. Уви, по-късно тя се оказа с драматично сбъркани координати, но промяна! И всичко започва от инициативата на трима комунисти на шестия етаж на ул. „Московска” 23 – един етаж над жилището на члена на Политбюро Гриша Филипов! Искам да го знаете (това, впрочем, го има и в историята за онова време). Разбира се, ще е наивно да се смята, че такава една подобна среща е могла да реши и канализира хода на събитията – та те бяха обхванали като горски пожар цялото политическо пространство от Пекин до центъра на Европа. Нашето „съвещание” беше просто шестият етаж от една всеобща носталгия по повече морал в политиката, повече свобода и социална справедливост. Не се случи нито едното, нито другото, но както казва руският литературен герой Кузьма Прудков – „К этому надо стремится!”
С това приключвам многословния разказ за митинга в София, от който започна това, което се е случило. Та, този митинг, както казах, е внушен и е копие на онзи между Източен и Западен Берлин. Макар че ние нямахме Източна и Западна България, но бяхме лява и дясна България, които тогава, при стъпалата на Храма, си бяха подали ръка в името на една обща, национална кауза. Уви, за кратко!
Искам само да спомена и това. В дните след митинга, по телефона ми се обади Миша Волф от Виена. Тогава той беше нежелан и в Германия, и в Москва! Генералът не можеше да се завърне у дома и защото вече имаше заповед за арест. Той ми каза: „Джеки, има ли според теб възможности с Андреа да потърсим временно убежище в България?” Отговорих му: „Миша, ти си луд! Ти не знаеш какво става и у нас! Не знаеш какво става по улиците тук! Опъват кожите ни по тарабите, изпращат ни в Сибир, залива ни мътната вълна на улицата!” Учудващо беше, че той, ерудираният анализатор, който предвиждаше развоя на събитията преди правителствата, наивно вярваше, че братска България, която обичаше, е същата онази България, която го е приемала с отворени обятия! Тя вече беше друга. Още на следващия ден беше друга, и нямаше начин той да дойде тук и да намери подслон. Когато и България се оказа територия, затворена за Миша Волф, той се договаря с германските служби да се предаде. На австрийско-немската граница са го чакали органите на Verfassungsschutz на Германия.  Започва процесът срещу него. Следях хода му най-подробно, но особено бях впечатлен от един свидетел, прекарал 8 г. в затворите на ФРГ като сътрудник на Миша Волф. Обвинителите разчитаха, че този човек ще посочи Генерала с пръст: „Заради този човек аз влязох в затвора!”, а той каза: „Ако мога още да му служа, готов съм да служа – на него и на неговото дело!” 
Оттам нататък продължи и нашето приятелство с Миша. Той вече не беше действащ генерал-полковник Волф, но никога не стана господин Никой! Никога до смъртта си!
„Наричаха ме „Човекът без лице”, прозвище, което придаваше почти романтична окраска на нашата шпионска дейност и на разузнавателната война между Изтока и Запада.” – казва Маркус Волф  в книгата си „Супер шпионин”.  Г-н Бояджиев, според Вас какъв е човешкият облик в биографията на Маркус Волф?
При едно от идванията на Маркус Волф в България, бяхме на „Русалка”, Калиакра, в този район на Черноморието. В хода на разговорите аз запитах Миша за случая „Гийом”. Гюнтер Гийом (нем. Günter Guillaume) е човекът, който е бил дясната ръка на Миша, а също и личен съветник на Вили Бранд (нем. Willy Brandt), тогавашния канцлер на ФРГ. Но разкриха, че Гийом е бил агент на Маркус Волф. И в разговор Миша сподели, че един от греховете му, нещо, което му тежи и не е имал възможност да направи е – докато Вили Бранд е бил жив, да му поднесе извиненията си за това, че случаят „Гийом” наистина е бил огромен фал на немското разузнаване. Разузнаването е било задължено да търси информация, но след като случаят довежда до падането на Вили Бранд, Миша го преживяваше просто като своя вина. И сподели тогава, че не е успял да отправи извинение, докато Вили Бранд е бил жив.
„Мирът … диктува на професионалиста какво да прави, а професионалистът хладнокръвно и сдържано обработва събитията. В разузнаването това е най-важното.” – подчертава Волф („Markus Wolf. Letzte Gespräche”, Schütt). Г-н Бояджиев, Вашето мнение по този въпрос съвпада ли с мнението на Волф?
Един момент на пълно съвпадение на мое виждане и виждане на Миша Волф: без предварително да сме говорили с него на тази тема, двамата дадохме почти една и съща формулировка на „разузнаване”. По принцип медиите представят разузнаването като една институция, която работи „против” (има враг, работиш срещу врага). Докато моята позиция, а в разговор и Миша Волф сподели, че и той е изцяло на тази позиция, е следната: Разузнаването много повече работи за защита на националния интерес. Но то работи за мира, да няма война, да няма изненади. Един пример. Очевидно Вили Бранд е бил човек, надраснал времето си в тези разбирания, т.е. за него е било много важно противникът да знае истинските му намерения, а не да гадае. Защото може да вземе грешно решение! Затова, нищо чудно Вили Бранд да е имал достатъчно основание, най-малкото да подозира, че чрез Гийом изтича информация и той да е искал да тече.
Г-н Бояджиев, в книгата „Ким Филби в спомените на генерал Тодор Бояджиев” е поставена снимка със заглавие: „… „невероятна” снимка. Маркус Волф – шеф на разузнаването на бившата ГДР, ген. Тодор Бояджиев и Ричард Столц – шеф на операциите на ЦРУ…”. Бихте ли казали по какъв повод тези Ваши колеги са били в България?
Нещо интересно. Един много любопитен детайл. Звучи почти като анекдот, но показва  взаимоотношенията между партньорите и съюзниците.
Медиите обработват публиката за това, че Миша Волф трябва да бъде съден и т.н. Вълната и делото срещу него се подготвят. Става ясно, че това е бъдещето – ще арестуват Маркус Волф и ще го съдят. Преди ареста на Миша Волф при него в Германия пристигат двама представители на Централното разузнавателно управление, ЦРУ (англ. Central Intelligence Agency, CIA) и му казват следното: „САЩ са готови да Ви обезпечат – нова самоличност на Вас и на семейството Ви. Ние сме готови да Ви изведем от Германия. Готови сме от тук нататък да Ви осигурим. Без всякакви проблеми ще имате нов живот с нова самоличност. Не искаме от Вас и не поставяме като условие да ни разкривате тайните, който са Ви известни! Единственото условие, което имаме е:  в ЦРУ има руска „къртица”. Вие знаете методите на работа на руското разузнаване. Ние сме стеснили кръга до осем имена. От Вас ще искаме консултация, за да успеем да разкрием, на база реални данни, коя е тази „къртица”.” Миша Волф отказва. Аз реших, че това е тайна, която ще трябва да пазя до края на живота си. Стана така, че самият Миша Волф публикува историята. По-интересното продължение обаче е: откъде зная за всичко това?
Вече имах личната връзка с Миша, след като е напуснал службите. Имах връзка и с Ричард Столц (англ. Richard Stolz), тогава заместник-директор на ЦРУ. По една абсолютна случайност Миша Волф ми се обажда, че ще пристигне в България във връзка с нашата покана от – до. На следващия ден от Вашингтон ми звъни Столц и казва: „Тодор, планирам да дойда в България, примерно след месец.” Казвам му: „Преди тебе аз чакам да дойде Маркус Волф.” А той отговаря: „Така ли? Кога ще бъде Маркус Волф в България? Познавате ли се?” Те двамата не се познаваха. Следващите думи на Ричард Столц бяха: „Моля ти се, след половин час ще ти звънна отново.” Очевидно Ричард Столц е трябвало да съгласува някои неща. Изминава  половин час и Столц ми се обажда с молба: „Тодор, можеш ли да ми организираш среща с Маркус Волф в България? Ще дойда по времето, когато той е там.” Обясних му следното: „Отсега ти отправям покана да бъдеш мой гост. Ще кажа и на Миша. Ако и той приеме поканата, ще бъдете и двамата мои гости на една вечеря.” Миша прие. Ричард Столц пристигна от Вашингтон, аз им дадох вечеря в един крайградски ресторант, в който тримата имаме снимки. На тази среща Миша Волф се обърна към Ричард Столц с думите: „Твои двама човека дойдоха при мен и ми предложиха това и това.” Ричард Столц изпадна в неудобно положение, след което обясни: „Това не е било мое решение. Вярно, аз бях директор по операциите. Вярно, аз изпратих тези хора. Но това беше решение на най-високо ниво.” Както и да е. Впоследствие се оказва, че месец след като Маркус Волф отказва на американците, при него идват други двама човека, този път от Мосад (англ. Mossad). Организират среща и позовавайки се също на това, че му предстои арест, казват на Маркус Волф: „Ние, израелското правителство и нашата служба, сме готови да Ви осигурим нова самоличност в Израел.” Разбира се, Миша и на тях отказва. Но тези две неща, особено американският подход! Америка, която е основен съюзник на Германия, да иска да поеме огромния политически риск за скандал между две близки страни-съюзници! Националният интерес е продиктувал, че това е по-важно.
Мога да Ви кажа какво Маркус Волф не харесваше в България. Той така и не прости изцяло на българските си колеги за това, че грубо казано зад гърба му, когато Волф бе шеф на разузнаването на ГДР, те отидоха на сътрудничество с контраразузнаването на ФРГ, залавяйки двойката Бадер-Майнхоф (нем. Baader-Meinhof) на Слънчев бряг. За това нещо Маркус Волф си остана докрай с резерв към нашата служба. Бадер-Майнхоф беше германска терористична група, много известна, но нашите от Второ, от контраразузнаването, я хванаха на Слънчев бряг.
На въпроса, зададен от вестник „Дума”, защо не е приел предложението на ЦРУ, Маркус Волф отговаря: „Да приема предложението на директора на ЦРУ да сменя своя идеал би означавало за мене загуба на най-ценното, което човек може да притежава – честта. За моята личност това е изключено.” Г-н Бояджиев, какво бихте допълнили към портрета на „Човека без лице”?
Няма да ни стигнат и няколко интервюта, за да отговоря на този въпрос. Човек с изключително чувство за дълг, отдаденост на това, в което вярва и на работата си, висок  морал, въпреки че някой  ще се усмихне скептично, че в тази професия може да се говори за морал, себеотдаване, вярност не само към идеи, но и към близки, към приятели и особено към тези, които са поставили благополучието си и дори живота си в негови ръце. Миша бе човек, който никогo не би предал, подвел или поставил в ненужен риск хората, които му се доверяваха. Изключителен приятел, който обаче не би премълчал истини, от които може и да те позаболи. Критичен, но и самокритичен и не би си затраял, ако разбере, че някъде е „пресолил манджата”.
„Животът се състои от срещи, в които твоят път се пресича с пътищата на много хора. Те се вплитат в нашия живот, в който през цялото време нещо се забравя, а нещо се съхранява в паметта.” – пише Волф („Markus Wolf. Letzte Gespräche”, Schütt). Г-н Вагенщайн, бихте ли ни разказали други случки, които знаете за Маркус Волф?

Когато Вили Бранд отива в Стокхолм за преговори, придружава го Гюнтер Гийом, личен референт на канцлера. Тогава Verfassungsschutz е предупредил Вили Бранд, че има съмнения за това, че Гийом работи за „оситата”. Съветват Вили Бранд да не взема Гийом със себе си на поверителните преговори. А Вили Бранд казал: „Да, знам всичко. Той ще дойде с мен.”
Бундесканцлерът Вили Бранд е знаел, че Гийом е сътрудник на разузнаването на ГДР. Но той е искал да работи с открити карти. Той добре е разбирал, че незнанието и взаимните подозрения са взривоопасни. В тоя смисъл разузнаванията снижаваха напрежението между двете германски държави. Няма по-страшно от това да не знаеш какво замисля противникът! Вили Бранд беше антифашист, убеден социал-демократ. Тогава в Стокхолм разсекретват Миша Волф. До това време „Дер Шпигел” (нем. „Der Spiegel”) пишеше за Миша Волф, като публикуваше снимки на неизвестно лице, които нямаха нищо общо с него. Затова и кръстиха Миша Волф „Човекът без лице” – просто не се знаеше как изглежда тази митична фигура. Едва през 1978 г. в Стокхолм го снимат между колите на един паркинг (разкрива го шведското разузнаване).

Знаете ли случая с върхушката на разузнаването на лагера на летище „Кенеди”? Автентичен случай, ще Ви го разкажа.

Всяка година, ръководителите на разузнаванията на социалистическите страни се събирали за обмяна на опит, стратегически планове и прочие в една различна страна. Понякога това е ставало в Съветския съюз, друг път в Чехословакия, понякога в България. Имало е срещи в Полша и ГДР. През тази година, за която Ви говоря, събирането трябвало да бъде в Хавана. Ръководителите на разузнаванията имали уговорка да се срещнат в Прага, на летището „Рузине” (чеш. Ruzyně) и след това с един „ТУ-154” да продължат пътя си. Редовният полет бил Прага-Хавана, но винаги с междинно кацане за зареждане на канадския остров Нюфаундленд (англ. Newfoundland).
Всички от разузнаванията, които се разхождали из пражкото летище, сякаш  никога не са се виждали и се познават, с вид на важни търговски представители, финансови или технически специалисти, пътуващи по служба за Куба. В самолета имало и обикновени пътници, а между тях и чешки лелки, които отивали при своите синове-инженери, работещи в Куба, руски съпруги с дечицата си, завръщащи се в Хавана при татко. Цялата върхушка на социалистическото разузнаване се оказала в един самолет. При това сред пътниците имало и двама китайци, куриери, носещи чанти с дипломатическа поща, предназначена за китайското посолство в Хавана. Китайците, разбира се, били вън от играта и разбира се, нито се числели към групата разузнавачи, нито подозирали с кого пътуват.

Следва