Седем нощи в Париж /4/

 

ДЕН ШЕСТИ
Слънцето, моят приятел, беше огряло щедро цялата планета! В това число и Париж, и площада Сен Жармен. Булевардът  Сен Жармен с  видимо удоволствие  беше протегнал цялата си дължина  от две мили между двата моста на Сена – Понд де Сули  и Понд де Конкорд, показвайки  мода от 19-ти век.  Направо от неговото сърце се разпръскват във всички посоки малки улички,  като  артерии  на този изключително интелектуален кръстопът, където всеки камък , ако го докоснеш, ще ти заговори и разкаже история.  Накъдето и да тръгнеш има  спомен от писател , художник, революционер  или от красива жена с нейните екзотични тайни.
Кафенетата  са визитната картичка на Париж не само заради страстта на парижани да са в центъра на живота, който кипи около тях, а и защото те са като полога, в който се мътят и  раждат идеите , там се пишат и книгите.  Парижаните са хора, които обичат нещата да се случват,  те са и главните участници, там на улицата, на барикадите. И уж спокойно си седят пред кафенето, с поглед към улицата, към света, а всъщност те са „ актьорите на големия театър” , наречен „Живот”.
Кафенета, книжарници и галерии, атрактивни места за писатели от цял свят като Фитджералд и  Хемингуей, които също са се разхождали тук.
На крачка е прочутия театър „Одеон”, на две – прочутото училището за изобразителни изкуства, (Ecole des Beaux – Arts) . Наоколо е разположен и музеят „Д’ Орсе”, който дължи съществуването си на изключително далновидния министър на културата Жак Лонг (Jack Long), който през 1970 г. вместо да разруши старата гара,  я превръща в музейна импресионисти , неоимпресионисти, натуралисти, символисти и пр.
Точно тук, на най-оживеното място ме чакаше Манон, моя малък гид. Не можех да не я забележа, независимо от потока от хора наоколо. Тя беше като  розово балонче, апликирано сякаш  на строгата, каменна фасада на средновековната църква, „Сен Жармен де Пре”- най-старата църква на Париж,   в чест на която и булевардът носи същото име. Църквата датира от 542 година,  тя се обновява през 11 и  19 век и накрая – през 1990 година.
До Манон бе  нейният  гард, Тана, майка й, която  държеше предвидливо ръката на 7-годишната принцеса.  Манон пък бързаше да ни покаже къде е най- хубавото кафе (за нас) и най- хубавия сок ( за нея).
Преди да се хвърля в прегръдките им запечатах мига на фотоапарата, да съм сигурна, че няма да ми „избягат” и те и слънчевите им усмивки и големия контрабас и челото, и другите инструменти, очакващи доверчиво на църковната ограда  техните собственици – уличните музиканти.
Втурнахме се към кафето, точно срещу църквата – прочутото   „ Демаго” ( Des Magot ), където Жан  Пол Сартър и Камю  “екзистирайки” са разисквали екзистенциализма.  Искаше ни се и ние да опитаме  от “екзистенциалното” кафе”  на „ Демаго”. Обърнати с лице към улицата автоматично наблюдавахме кипящия, като на панаир свят.
Мислех си, че само ние, модерните хора  сме подвластни на кафето. Оказа се, че страстта към малките бели чашки с гъста,  черна течност датира от 1686 г. с отварянето на първото кафене в Париж.  Един от най-ревностните му почитатели   става Волтер, който можел да изпие 40 чаши без да се „напие”!
Някои от уличките, които пресичат булеварда са наистина реликви от 17 и 18 век със своите запазени и функциониращи сгради. Докато се разхождахме попаднахме и на паметна плоча на Мицкевич, един от романтиците на 19 век – писател, поет, естет, революционер, живял между 1830 и 1850 година там. Представих си как се е разхождал с жена си – Селина Шимановска, дъщерята на известната пианистка и композитор, Мария Шимановска. Там се раждат шестте им  деца, а той успял да напише тонове книги, да преподава славянска литература в Парижкияколеж, да се присъедини към Гарибалди, да се бори на страната на онеправданите и да намери смъртта си в Констинтинопол, тръгнал да създава полски легион за освобождаване на Полша.
Обикаляхме уличките с  Манон и Тана и се чудех как хармонично  съжителства тук, в Париж, всичко онова, което носи младостта, новата модерна генерация и интелектуалното наследство на предшестващите поколения. Че тази нишка се пази умело да не се скъса, за да не се загуби смисъла от човешкото съществуване. Че всъщност ползата да изпиеш чаша кафе безцелно с приятели понякога е повече отколкото непрекъснато, целенасочено, препускане .
Денят продължаваше да бъде прекрасен и слънчев, хората продължаваха да стоят все така пред кафенетата, с  очи към улицата, дишайки с пулса на Париж, сякаш са вечни. Така ще ги запомни и моят  фотоапарат  –  събота, 23 октомври, 2011 година, така ги запомних и аз.

Кина БЪГОВСКА
За в. „България Сега”