Седем нощи в Париж /3/

 

Ден пети
„Благословеният монах”

Самолетът на ” О’Хеър” има закъснение  и докато чакам моите приятели от България се опитвам да изровя нещо от чантата си…  Изпадат билети  за музеи, изложби, сметки от ресторанти, билети от метрото, визитни картички, карти на Париж … С една дума – всичко случило се през тази парижка седмица е документирано.  Жал ми е да се разделя все още с тези “документирани спомени “, които непрекъснато ме връщат към моите парижки случки и преживявания.
Ретроспекцията от спомени е като истинска филмова лента, която щом „включиш копчето” – и образите оживяват.  Все още са свежи  и на преден план, като  заглавната корица на любима книга!
Сам Франсис- абстрактна живописС  Тана чакаме на опашка пред  поредния музей. Крачка напред и се връщаме назад във времето – петнадесети век.  Дори не мога да си представя нашата цивилизация без Ренесанса. Без титаните  Леонардо и Микеланджело и още много други, създали  светлина за душата ни,  почти като сътворението на света! И колкото повече ги  преоткриваме, толкова по-неутолима жажда  изпитваме към непреходните ценности, които носят.
Фра Анжелико (Fra Angelico)- „Благословеният монах”, както го наричат защото бил свят човек и изключителен художник. Единственият художник, канонизиран за светец през 1984г. от Папа Йоан Павел 2. Появява се на границата между средновековието и  Ренесанса и заради светлината, която носят картините му го наричат, „Майсторът на светлината”. Живял достатъчно, за да остави  велики творения, образци на елегантност и изтънченост и толкова малко, за да им се радва. Неговото творчество, толкова благочестиво, но не и мистично е като една есенция на класическата естетика, поставяйки  светлината в центъра. Картините му ми действат като филтър за душата, извличайки  най-чистите и светли тонове на музиката, изразена в цветове. И колкото повече престояват във времето- толкова повече се изпарява преходното, за да  остава вечното. Извадих късмет с изложбата на Фра Анжелико и Тана, и музея, в който тя ме заведе. Ако художничката Нели Жакмарт не беше се влюбила  в Едуард Андре, правейки му портрет,  нямаше сега да има такъв музей- Jacquemart  Andre Museum. Построяват си един замък през 19 век и превръщат любовта си към изкуството в страст. Нели захвърля палитрата и с присъщата на жените всеотдайност започват  с Едуард да  пътуват по света и да колекционират шедьоври на  Ренесанса, фламандско изкуство от 17 век, картини на  Фрагонар, Ботичели, Ван Дайк и много други съзвездия от имена. И днес хората пътуват и то много, ама колко от тях колекционират, а колко от тях завещават музеи?
Гран Пале отвътреС  Тана продължаваме да се носим като в транс (поне за мен със сигурност ) покрай Шанс Елизе към следващата галерия. Контрастът  при цветовете и стилистиката от едното измерение към другото е все едно  като след сауна да скочиш в ледена вода. Свежите тонове на  художника  Сам Франсис (Sam Francis) ме  „изправят” на крака отново и аз се втурвам в чистите тонове от  жълто, синьо и зелено,  импресия и визия от нашия модерен век.
Главата ми е като калейдоскоп. Изваждам ту една или друга цветна картина  проектирам  ги във времето-  класика, средновековие, съвременно изкуство, разбърквам ги отново и ги оставям там из гънките на мозъка, сами да се уталожат, да се избистрят като виното. Сега, тук в Чикаго помежду другите злободневни грижи ги осмислям едно по едно отново и отново.
В „Жорж Помпиду” видях и научих нещо повече за  Мунк. Норвежки  художник, известен с експресивните си картини, в които „чуваш” вика на изстрадалата му душа. Оказва се, че той  бива завладян изцяло от новостите на 20 век – фотоапарат и кинокамера. В последователни, черно бели кадри, направени от него с фотоапарат, на една ръка разстояние Мунк ни предоставя целия си живот, където възрастовите му промени- от младостта до последния му дъх се изнизва за секунда на лентата и виждаш само едно – съкрушаващото нищожество на константата- време, съотнесена към  вечността.
-Я, ето билетче от  Гран Пале. Кое да извадя от „чекмеджето” по-напред? Наредихме се на опашка и ние и то бая голяма, като пред  студентския стол на Университета от времето на студентските години. Чак не ми се вярваше, но билетът както и да го обръщаш все- 32 евро.
-Какво пък толкова… веднъж в годината е есенния панаир на модерните изкуства (FIAC,2011) –решително подаде кредитната си карта Тана. Може и сами да си прочетете за историята на самата сграда-палат от интернета, само ще ви кажа, че е на прочутата Шанз Елизе, в двора на Лувъра и специално построен за първото световно изложение през 1900 г.– модерно архитектурно предизвикателство за тогава- с много стъкло и метални конструкции. Този панаир, както вече знаете, става всяка година в Париж с неговата безкрайна площ, простряла се от единия дворец  до другия и с неговите претенции да обхване артистичния потенциал на световните галерии с  модерно, постмодерно и съвременно изкуство.
Картина на Фра АнжеликоМедии, мултимедии, „шумни” и „кротки” инсталации, белега на новото време, желание да им обърнеш внимание, да те предизвикат или да те отблъснат… Предизвикателствата на днешния модерен свят, където вече и бебетата са електронизирани. Беше ден, в който се  молех да издържа маратона, тичайки като невидяла, от музей в музей  и от изложба в изложба, натъпквайки  главата си  с всичко което виждах, чувах и докосвах. Нали не искате да ви разказвам за всичките над 200 галерии със съвременно и модерно изкуство. Ако питате мен време е вече да седна, да си отдъхна както му се полага в Париж -с чаша вино в ръка. Така и направих, запътих се на бегом  (едва ли, след толкова кросове из галериите), поне така ми се е искало към ателието на Патрик (Patrick Lipski), където колегите си отпиваха вече от  мечтаната чаша. Сдобих се и аз, ех живот- блаженство, художници и картини, Париж и вино, приятели…Жан Жак Лапоар (Jean–Jacques Lapoirie) ми заговори за България. Оказа се, че по времето на социализма у нас е бил поканен от Съюза на художниците на пленер.
– Още си спомням, страхотно изживяване беше! – говореше оживено.  Рисувахме по цял ден, а вечер с колегите  хапвахме кебапчета и пиехме бира. И беше слънце, и беше Луна, и беше море… Бог ви е надарил с най-хубавата земя!
Почувствах  го като сродна душа, направо брат.
По пътя с Рена си говорихме за разни неща. Аз още не бях изтрезняла след „изпития” на екс артистичен коктейл и не можех да спра да разказвам за видяното през деня, най- вече за ренесанса и класиката. Рена ме попита:
– Защо като толкова много се впечатляваш от класиката не рисуваш класически сюжети?
Логичен въпрос, нали? Но ние сме подвластни на динамиката на нашето време. Искаме да кажем много неща за малко време и затова класическите детайли се пречистват до синтез, добиват формата на знак. Така се усвояват по лесно и се запомнят по– лесно. Какво да се прави, компютърни времена!?
Кина БЪГОВСКА
За в. „България Сега”

предишна статияДобре ли се развива детето ми?
Следваща статияЛюдмила Филипова
Колумнист ("Култура", "Българският Чикаго") - в. "България СЕГА". Художник, преподавател, журналист ; член на СБХ, (Съюз на българските художници), СБЖ, ARC Gallery, Чикаго ; основател на Българо американски център за културно наследство-Чикаго ; над 30 години преподавателска дейност: Национална гимназия за приложни изкуства-София, Triton College, Ridgewood High School, БУ "Джон Атанасов" в Чикаго ; Награди-Woman of the Art-2004, American Latin Museum, Miami, Illinois Arts Council Agency- за изложбите, “Семена от Светлина”- Национален Украински музей и „Легенда за хляба в АРК галерия-Чикаго. Email:[email protected]