Седем нощи в Париж/2/

Когато Рена Цолакис завършва Атинската художествена академия  тя е била една от малкото художници, учила литография по онова време , още повече – и жена! Знаете колко тежка, но и благодатна е литогрлафията като техника. Била е  една от най-добрите в Академията, за което спечелва Голямата награда – стипендия за обучение в чужбина.
И тя си избира Париж. Че къде другаде  може да срещне по-добри примери  в литографията от френския художник Толуз -Лотрек? През 1961 година е вече в Париж, в прочутото „Екол де Бозарт”, в сграда от 17 век, която приютява студентите художници и до днес, сграда от чиито ателиета са изчезнали много знаменити  художници. Приведена над тежките камъни тя изпълнява сама цялата процедура  от шлайфане до подготовка за печат и самото отпечатване, отстоява по мъжки , самата тя крехка и слаба, но предана и посветена на музата си.
Рена не обича сякаш спомените и живее с настоящето. И то с цялата енергия, присъща на творец, който не познава ограничения и препятствия.
– Аз бях дете по време на войната и свидетел на убийства всеки ден по улиците, където се разхождаха немските войници. Затова децата от моето поколение бяхме пораснали преждевременно.
От  снимка от младите й години ме гледа едно интелигентно непредсказуемо  лице, с дълбоки черни очи, дъгообразна извивка на веждите и магнетичен поглед,  отправени сякаш в древното , откъдето идва и самата тя. Дребна  на ръст , Рена сякаш не ходи, а се движи с ролери – плавно и устремено. Трудно може да я следваш и аз полагах цялото си усърдие да не я изгубя по улиците между  Обелиска на Бастилията и Площад  Маре.

Рена - "Цветя на злото"Освен галериите на този площад се помещава и къщата на Виктор Юго. Така и не остана време да хвърля поглед отвътре  и да подишам  въздуха, където е писал „Парижката Света Богородица”.
Излизахме сутрин с Рена и се прибирахме вечер, прекосявайки Сена и нейните мостове, грейнали ослепително, приютили сякаш всичките звезди от небето, закичени щедро  на гирлянди по тях. Рена ми разказваше поредната си история, докато пътувахме,  а аз не спирах да питам-„познаваш ли този или онзи художник, срещала ли си Пикасо?”
– Докато работех веднаж видях ателието да се опразва изненадващо бързо. Огледах се и забелязах Салвадор Дали, крачейки гордо с малко леопардче на каишка. „Защо се плашите – то е само малко котенце” – уж изненадан ни успокояваше. „Малко, ама с големи зъби” – си помислих…
Бързах да се приберем вечер, за да ми разказва за картините си, за живота си.  Стаята, в която спях бе като антиквариат, където всяка вещ има история. Килим–донесен специално от Египет преди 30 години, месингови тави-подноси -метър в диаметър, с типичните си орнамети на Изтока. Как ги е пренасяла от Иран един Господ знае.
Ето една история  потопена в мистика и романтизъм, подобаващ а на 60-те години в Париж. Приятелка на Рена я кани на изложба на известен художник, с когото се познава. След откриването  собственикът на галерията, богат колекционер, предлага на  художника и отбрани приятели да продължат у тях на частно парти. Покрай приятелката си канят и нея.
Купонът тече. Младите момичета разговарят, подсмивайки се скришом на настойчивия поглед на мъжа отсреща.
– С вас седяхме на една маса на остров Крит и пиехме кафе- се изправи мъжът до нейната маса, гледайки я втренчено.
– Кога сме се срещали, та аз не Ви познавам – привидно спокойно отговаря тя.
– Някога, в предишния си живот– се усмихва мъжът. – Обадете ми се, утре ще ви очаквам– и той оставя телефона си на нейната маса, оттегляйки се.
– Това беше един известен норвежки  художник- ми каза моята приятелка. – Беше толкова сигурен, че сте се срещали и даже знае от къде си, не е ли странно, тук никой не те познава?
– Защо не, човек може да е имал предишен живот, да е познавал някого и след време да се срещнат и разпознаят отново.
Рена - Верлен, литография– И ти му се обади, нали?
– Разбира се, че не! Аз бях омъжена и отговорна съпруга. Не можех да оставя човека, който ме обичаше.
– Как да намеря твои картини, да видя повече от твоето творчество, имаш ли уебсайт?
– Не, и не ми е нужен. Всичко е там – и тя посочи към етажерките.
Разгърнах луксозно оформено библиографско издание. Томове на Бодлер, Верлен. Под имената на поетите- Рена Цолакис–литографии”.
Каква скромност, без претенции целия свят да узнае за нейните шедьоври, а  наистина държах нещо велико в ръцете си! В нейните литографии цветовете се разливат с лекотата на пеперуда, която едва докосва цветовете, за да не изтрие прашеца на крилата си. Преливащите плавно пастелни тонове от розово до сиво зелено се разливат в  лазурно синьо и земно жълтото, рисувайки  арки и ниши, чиито сводове крият въздишки , любов или гняв, възторг или страх…
„Цветята на злото” . Два свята – този на Бодлер с неговата поезия – опиум и екстаз. И литографиите на Рена – ангелски лица на момичета, притаили поривите на демони. Разгръщах страниците ту на  Бодлер, ту на Верлен бавно, с вълнение като пред нещо свещено. Желаех от цялата си душа: „Господи, искам да имам тази книга”!  Помислих си дали да не обещая нещо пред Дядо Коледа , за да се сбъдне желанието ми. Майка ми казва, че не съм послушна, защото стоя много на компютъра…  Ето – Рена как може без компютър?  Тя има такова богатство от творчество – тези литографии. Защо и е уебсайт, когато те са там – в световното богатство?  Ако можех да имам поне една книга с нейните литографии – обещавам  един ден да стоя без компютър.
Ден ЧЕТВЪРТИ. Феминизъм и има ли почва в Париж?
Вечерта се изкачихме до „О Пари”, което значи „Висок Париж”. Преди да се шмугнем в топлото кафе, от където се носеха приканващи аромати на вкусни подправки, обгърнахме с любовен поглед  Париж, предвкусвайки раздялата. На око се хвърляше Айфеловата кула , нали беше най- висока и най-осветена. Не си спомням колко бяха лампичките, които я осветяват през нощта, май около 30 хиляди, при всички случаи бяха хиляди. Париж от високо,но не толкова, че да се загубва като малки пъзелчета, а с усещане за огромно пространство, измерено с вековете. Колегите ме викаха, вечерята беше сервирана. Докато разглеждах порцията си от риба, мъчейки се да отгатна какъв вид е,  към мен се запъти млада жена. Представи се като Натали  и веднага ме атакува.
– Нали тези фигури на твоите картини са от древно време? От Тракийската култура?
– Как разбра – изненадах се аз.
Рена - Париж, литография– Ами рових се цяла нощ в компютъра за да открия нещо от историята на България, научих за траките, за Орфей, нали картината се казва „Орфеев танц”…
– Да, така е. Преди време ми попадна каталог за „Старата, изгубена Европа”. Издаден в Ню Йорк, където се представиха археологични находки и керамични фигурки, намерени по поречието на Дунав, в днешна Румъния и България, 5 000 години преди Христа. Тогава по тези земи е имало тракийска цивилизация, изчезнала отдавна, но оставила невероятни произведения на изкуството  и ритуали през неолита. Доказателства, че наред с ежедневието на хората  художествените занаяти, като злато и керамика, са заемали съществена част от техния бит.  Което съвсем не говори за първобитен дух.
Никол притихна, а аз забравих за топлата пъстърва. Впуснахме  се в разсъждения защо и как точно са се декорирали тези „фигурини”, за какво са служили  и защо се е давало предимство на жената. Никол ми разкри, че е радетел за правата на жената тук, в Париж, да в Париж. Твърдеше, че  желае да отвори очите и на останалите, които според нея са потискани от мъжете и независимо, че и самите жени го признават сякаш не намират сили да се борят. Тук, във Франция това движение не е популярно, поне не толкова, колкото в Америка. Направило й впечатление, че в Америка има толкова много феминистки организации, създадени през 70-те, когато жената, особено жената-творец  била дискриминирана. Сега независимо, че жената уж има права наравно с мъжете и е навсякъде, където е доказала своите качества, то тези организации продължават да съществуват. Тук, в Америка жените искат да се чуе техния глас, глас, който е по- силен в състраданието си и е за градивното,  глас, който ще се изправя винаги там, където има насилие. А дали в България има дискриминация на жените?
Кина БЪГОВСКА
За в.България Сега”
www.Bulgariasega.com