ЗА МЪДРОСТТА, ИСТИНАТА И ДА БЪДЕМ КАТО ПТИЦИТЕ – В НЕБЕТО…

от

Уважаеми читатели,
Салон за българска култура и духовност в Чикаго и в-к „България СЕГА“ започна поредица, в която се представят поети и писатели, членове на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. В настоящия брой ви представяме Николай Милчев. Роден е през 1958 г., завършил е гимназия в гр. Ловеч и ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“. По-известни негови стихосбирки са „Пейзажи с Лолита“, „Прелъст и светогорски стихотворения“, „Тънък дъжд“, „Ти и котките следобед“. През 2019 г. излезе първият му сборник с разкази „Ябълковият човек“. Носител е на много национални литературни награди, между които „Петя Караколева“, „Биньо Иванов“, „Божидар Божилов“, „Теодор Траянов“. Отличен е с наградата „Златен ланец“ на в-к „Труд, два пъти е бил номиниран за наградата „Балканика“. Негови стихове са превеждани на различни езици. През 2021 г. предстои да излезе вторият му сборник с разкази „Разтуряй, Злато моме, магиите“.

***

Не излизай от шала си, не помръдвай от мен,

защото е вечер и светът е студен.

И защото там някъде край черния път

снегът умира от бяла смърт.

Николай Милчев

Винаги с удоволствие чета написаното от поета и писателя Николай Милчев. И търся още и още. Защото след прочетеното оставам за няколко минути сякаш пренесена в друго измерение. Там, където дълбокият смисъл на думите достига като ехо до душата ми и кара да се пренареждат полуистините, останали като клише в пространството… Там, където чувствената нежност създава усещане за докосване до незримото. За твореца Николай Милчев е малко да се каже, че отлично владее умението да си служи с метафоричната образност. Както майсторът на шпагата борави изкусно с нея, така и той с изчистената форма на словото разсича фалша на посредствеността и ни поднася истината, мъдростта и красотата. Едно художествено внушение, което да осмислим и което да ни даде вяра, надежда и оптимизъм за промяна към по-добро. Да уловим мъдростта в ежедневието на обикновените хора и духовната чистота на онзи герой, който може да разговаря с дървета и птици. И в крайна сметка като неговото „врабче“ – да повдигнем глава към небето, а не да кълвем трохите от земята…

***

ПЪЛНО БЛАЖЕНСТВО

Николай Милчев

Тази жена винаги ми е миришела на София. Не че съм знаел от Гложене как мирише София, но леля Русанка беше с мирис на нещо далечно.

Само Фото Захариев, царство му небесно, можеше да каже колко хубава беше тази гложенска снаха. Лично той, великият художник фотограф на Витската долина, я беше снимал стотици пъти. Като си дойдеше от София, и Фотото почваше да я снима – отпред, встрани, с развети коси и с букли, с кърпа и без кърпа.

Тъкмо да кажа – и без нищо, но се спирам, защото за такива снимки се носеха приказки, но никой не ги беше виждал.

Леля Русанка беше от Голяма Брестница и се беше оженила в селого ни за известен лекар, а после се преместиха в София.

През едно лято я видях да се къпе в реката. Не да се къпе като другите жени – с ператен сапун и леген, а като жена, която се радва на водата.

Влезе с тънката си басмяна рокля и клекна насред бързея. Клекна и замря. Нито мърдаше, нито дишаше. Бързеят обливаше тялото ѝ отгоре, проникваше в нея отдолу и отстрани. И тя се превърна в малък бент, от който водата скачаше и си играеше. Леля Русанка стоя така поне десет минути и когато се изправи, беше по-красива и от реката. Беше толкова чиста, че през нея се виждаха и върбите отсреща, и пътеката, която се качваше към манастира.

Страшно ме е яд, че тогава го нямаше Фото Захариев да я снима, както свети и капе. Сигурен съм, че щеше да е снимката на живота му.

Докторът и леля Русанка ни бяха комшии и когато си дойдеха в Гложене, аз се залепвах у тях. Седях ѝ до краката и слушах как пеят крепнайлоновите ѝ чорапи. Уж седеше тази богиня от София, уж не помръдваше, а чорапите ѝ пееха. Какво имаше в тези нейни чорапи, не знам – жички ли, струни ли, но пееха.

Сега си мисля, че са скърцали, но за момчешките ми премалели уши са били музика.

– Знаеш ли какво е Витоша? – Попита ме веднъж леля Русанка.

– Планина до София. – отговорих.

– Браво! Само че освен планина е и пълно блаженство.

И ми разказа за Витоша такива неща, от които ми се издуха и гърдите, и панталоните.

–Ходим ние с един мъж златар на Витоша и като се находим по поляните – лягаме. И пълно блаженство.

– Какво е пълно блаженство?

– Хем да си на планината, хем да си на небето.

И леля Русанка ми разказа с думи прости, че не обича доктора, а с този златар ходят на Витоша и правят пълно блаженство.

– И аз ходя по Балкана, – измънках, – ама не съм правил пълно блаженство.

– Ще, ще, само да завали сняг…

И снегът заваля, натрупа сняг до пояс и аз я попитах: