Даниела Георгиева: Оставам в САЩ завинаги

Лекоатлетката Даниела Спасова-Георгиева се отказа от спорта преди 10 години. За разлика от повечето големи спортисти, тя бързо се ориентира в новата обстановка. След разочарованието в Сидни, където бе последното й състезание, спринтьорката грабна мъжа си Станислав (състезател на 200 м) и сина им Никола и заминаха в САЩ.
Там Даниела бе поканена да следва от американски треньори. Така младото семейство се установи в Страната на неограничените възможности, където продължава да живее и работи. Даниела вече е забравила драмата от 1996-а, когато я наказаха за допинг, защото си позволи да победи насред Париж звездата Мари Жозе-Перек.
– Разкажете как се решихте да заминете за САЩ?
– Пристигнахме в САЩ на 13 януари 2002 г. След олимпийските игри в Сидни през 2000 с мен се срещна Гари Стоунър, който бе преподавател в един американски университет. Предложи ми да уча в САЩ. Интерес към мен имаше от още 3 университета. Гари обаче беше много настоятелен и ми обясняваше надълго и нашироко за условията. Той бе подготвил всичко, дори намери училище за сина ми Никола. Беше осигурил апартамент, в който детската стая бе обзаведена с играчки за малкия. Станислав пък щеше да помага на Стоунър в тренировките по скокове.
– Какво си спомняте от първите дни в Америка?
– Със семейството ми решихме, че трябва да заминем, и хванахме самолета. На 13 януари Стоунър ни чакаше и всичко бе точно както бе казал. Апартаментът имаше кабелна телевизия, телефон, хладилник, пълен с всякакви лакомства. На другия ден бе първият ми учебен ден в САЩ. Стоунър беше изпратил студент да ме води до залите, където имах часове. Този ден ще го помня винаги. Стори ми се като сън, независимо че учих английски в София. Тук всичко ми се видя страшно трудно, пък и американците говореха много бързо. Схващах първата и последната дума. Като минаха заниманията, се прибрах. Не издържах и ревнах на рамото на Станислав
Казах, че искам веднага да си тръгваме за България. С мъжа ми се срещнахме на стадиона като състезатели през 1993 г. и в добро и лошо той винаги е бил с мен. В този критичен за мен момент Станислав ме прегърна и каза да не бързам. Увери ме, че ще се справя, и ми припомни, че досега аз никога не съм се отказвала. Просто да имам търпение. Послушах го и продължих. Бързо влязох в крачка, макар че беше много трудно с английския. Учех като луда и успях да се справя.
Досега продължавам с тази практика и всяка седмица чета 2-3 книги на английски, за да упражнявам езика.
– Беше ли трудно да се разделите с пистата?
– Докато учех, се състезавах за колежа. Пък и стипендията ми беше атлетическа, а не академична и бях длъжна да тренирам и да уча. Последната година като студентка ми предложиха работа като помощник-треньор, така че атлетиката не ми липсва. Пък и човек не може да бяга безкрайно.
– Как се разиваха нещата след това?
– Имам много добри спомени от този университет. За съжаление Стоунър почина внезапно през април 2004 г. от сърдечен удар. Той беше човекът, който ми помогна да успея в САЩ, и много ми липсва. Беше невероятен. Никога няма да забравя неговата добрина и колко много направи за мен. От 2007 г. живеем в Лонг Айлънд, на 45 минути от Ню Йорк, а океанът е на 5 минути от жилището ни. Обичам да правя сутрешните си кросове там и да гледам изгрева. Много е красиво. През лятото си правим барбекю на плажа с приятели. Сега работя в университет в Ню Йорк в атлетическия департамент и в същото време съм старши треньор по лека атлетика. Спортът в университета е задължителен и е въпрос на чест за студентите да тренират.
– Какво представлява вашата работа?
– Водя клас по атлетика и всеки студент получава оценка за срока. Трябва да откривам млади таланти – добри лекоатлети, с добър успех. Ако не са добри в учението, не ги приемат в университета. Посещавам много висши училища, поддържам контакти с чуждестранни студенти, които искат да учат в нашия университет. В момента дори преговарям с един от олимпийските състезатели на Канада, който е много перспективен. Стискам палци да избере нашия университет.
– За какво си говорите със студентите?
– Опитвам се да им предам своя опит – да следват мечтите си и да са решителни. Да са честни и добри където и да са, с каквото и да се занимават. Да дават всичко от себе си и никога да не се отказват.
– Жива ли е още мечтата да станете треньор на голям атлет?
– Дойдох в САЩ и взех много от тази страна. Сега е време да й го върна. Ще бъда щастлива като треньор да видя мой спортист на олимпийската стълбичка на победителите. Вярвам, че ще се случи. Това е моята мечта. Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му.
– Мързеливи ли са американските студенти в сравнение с българските?
– Много съм щастлива, че моите състезатели са по-мотивирани от професионалните атлети. Те са редовни студенти, дошли да вземат образование, но тренират с такъв хъс, че често правят и по 2 тренировки на ден. Отделно някои от тях работят. Те обаче са толкова отдадени на това, което правят, че няма как да не им се възхищавам. На състезанията са страшно фокусирани и мотивирани, поддържат се един друг. Изобщо отборът е едно семейство. Когато някой спечели, всички са щастливи и се радват за него от сърце. Съвсем спокойно мога да кажа, че те са истински шампиони. Това ме прави щастлива, защото моята мисия е да изградя преди всичко добри хора, които знаят какво е спортсменство. Искам да имат добродетели и в същото време да са борбени и силни.
– Съпругът ви Станислав с какво се занимава?
– Станислав е мениджър в голяма фармацевтична фирма, която произвежда витамини, протеини и други медикаменти. Той много бързо се приспособикъм живота в САЩ и още в началото се справяше отлично с езика. Вземаше класове и се специализираше в работата. Всички много го харесват.
– Имате ли приятели там? Остава ли ви време за забавления?
– Животът в САЩ е много забързан и не ни остава много време за приятели. Обикновено се събираме на партита с мои колеги или с тези на Стан. Поддържаме връзки с приятели от атлетическите среди от България по Фейсбук. Вкъщи гледаме всички български телевизии и няма ден, в който да не знаем какво се случва в нашата любима България. Интересуваме се от атлетиката, радваме се на постиженията на Ваня Стамболова, Петя Дачева и на останалите и се гордеем с тях. Радваме се, че министър стана Свилен Нейков, защото той е човек, който разбира от тази работа.
– Поддържате ли връзки с България?
– В България се прибираме често и обикновено прекарваме почти цялата ваканция там. Наслаждаваме се на гозбите на мама и на всичко българско и родно. Тичаме в парка и така си спомням за времето, когато тренирах активно. В САЩ обичаме да ходим в Лос Анджелис, в Лас Вегас. Често пътуваме и до Канада. Америка е толкова необятна, че винаги има къде да отидем и да се насладим на природата. Интересното е, че като сме в САЩ, си говорим само за България, а като се приберем, е обратното – колко е хубаво в Америка.
– В Америка ли виждате вашето бъдеще и това на детето ви?
– Аз още от дете си мечтаех да видя Америка – страната на неограничените възможности. Като момиче гледах световното първенство по лека атлетика в зала в Индианаполис през 1987 г. Спомням си, че тогава нашата рекордьорка на 400 м Росица Стаменова беше там и аз много й се възхищавах. Мечтаех да съм на нейно място. Исках да бягам толкова бързо, като нея. Впечатли ме хубавата зала и това правеше желанието ми да видя Америка още по-силно. Вече сме се установили тук и плановете ни са да остареем в САЩ.
– Какво научихте от 10-те години живот в Америка?
– Сега съм доволна, че мечтите ми не са били илюзия. Какво научих тук? Видях как системата работи безупречно. Научих се, че когато човек се труди и има знания, е много ценен.
“7 дни спорт”