КРЪСТЪТ И ДИХАНИЕТО НА СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА

от

August 10, 2026

(за книгата й „Дихание, разпънато на кръст“, изд.“Мултипринт“, 2026)

Диханието на Снежана Галчева ме провокира да потърся в стиховете й кръста, който го разпъва, духовната Голгота, на която диханието спира, за да се възроди в небитието като Дух, полет, вечност, светлина… Търсенето на кръста ме върна няколко години назад към последния абзац на рецензията, която написах за стихосбирката на поетесата „Когато думите не стигат“, Изд. Мултипринт, 2020 г.:
„Цикълът и книгата завършват с „И всичко започва като свято начало!“ – потвърждение, без да е пряко споменато, на принципа, че „всеки край е начало“ – на нещо ново, на нещо друго… Какво ще бъде то – ще го намерим, убеден съм, в следващата книга на Снежана Галчева, „плод на интелектуална и емоционална зрелост, вдъхновена от жаждата за красота и взаимност“, както отбелязва в предговора поетът Димитър Христов.“ Така, към търсенето на кръста и Голгота в следващата книга на Снежана Галчева, както написах тогава, се прибави и търсенето на онова „нещо ново и нещо друго“, за което споменах преди години. И го открих в КРЪСТА, намирам го в началото на стихосбирката: „В мен диша разярен и мрачен светът,/Пресичат се друмища и огнени клади.“ („На кръст разпънато дихания“). Огнени слова, наситени с ярост, провокирани от болката заради мечтите, които изгарят на звездните барикади от „онези, които със властта си,/погазиха законите вековни“ – честна, искрена, хуманна, изстрадана позиция, отричаща и заклеймяваща алчността и бруталността на онези, които „…всичко продават, купуват – /готови с всеки да влязат в играта“ от същото стихотворение.
И в безскрупулността им виждам Земята като ГОЛГОТА – „Земята се измества от оста си,/натежала от мислите оловни…“ и цикълът се връща към онези, за които „животът нищо не струва“ – моя лична, болезнена, дългогодишна тема за насилието, агресията, убийството, войната… Затова отделям повече внимание на това първо програмно стихотворение на книгата. И в него виждам НОВОТО НЕЩО, за което писах по-горе в рецензията – изкристализирала социална позиция, непримиримост, болка от световната несправедливост: „От душата й се изтръгва вопъл,/отекнал като ехо на стенание/и дочувам плача й като грохот –/на кръст разпънато дихание.“ („На кръст разпънато диханиe“).
След това ударно начало следват тридесет и осем стихотворения, без цитираното стихотворение, подредени в четири раздела „Разпънато дихание“ – дванайсет, „На слънцето лъчите улових“ – осем, „Ароматът на сезоните“ – единайсет и „Отпечатък във времето скрит“ – осем стихотворения, предговорът е на Калина Томова.
Цикълът „РАЗПЪНАТО ДИХАНИЕ“ започва с цитираното стихотворение. Продължавам по емоционалната ос на поетичното повествование – молба, вопъл, зов към Бога духът на Човека да се съхрани, животът да пребъде чрез жената: „Съхрани, Господи,/на човека мечтите,/които го спасяват в тъмните нощи,/въздигат духа му и озаряват/смисъла на/дните“. И: „Съхрани, Господи, жената –/онази вечната Мария…“ („Съхрани, Господи…“).
С философски наситено и нагнетено поетично чувство поетесата докосва изначални, вълнуващи Духа въпроси от сътворението на света до днес – „Божествената мъдрост“, „…смисъла на вечната промяна“, звездата, която „във вселената се ражда“ („Съзидание“), „Потънах в тишината на мига –/отрязък от вселенското ни време…“, „…и всеки път като Възкръсване/духът триумфира над плътта“ („Миг“), „Всичко около нас е кръговрат/и животът ни е затворен в цикъл,/човешките безумия не могат/да го спрат –/висша промисъл е неговият смисъл“ („Смисълът на живота“)…

И другата паралелна линия в този цикъл – преклонение пред природата, пред необятността, пред красотата: „Понякога и облакът е птица,/преплувала звездното небе,/а Земята е отворена зеница, в окото си побрала светове“ („Когато и облакът е птица“), „Рисувай, художнико, рисувай…“, „Преди за полет да разтвори крила/разгадай мечтата на синя пеперуда“ („Рапсодия в картини), „Ако птицата без песен замълчи/и под крилото си тъгата прибере,/очите й ще са угаснали звезди,/като сълзата на уплашено дете“ („Око на птица“). Цитираните стихове разкриват дълбоко вълнение, безспорно поетично дарование и посланието за Любовта и Светлината, които ще изведат човека от колебанията и криволиците на кръстопътя на живота („Кръстопът“).
И преклонението и безсилието пред кръста на словата, неспособни да обхванат необятните чувства на поета: „Не стигат думите, не стигат, /с които любов и нежност да дарим, /петте ни сетива дори са малко /и търсим още пет/ да сътворим“, за да стигне до поантата „Любов!“ („Когато думите не стигат“).
Вторият цикъл в стихосбирката „НА СЛЪНЦЕТО ЛЪЧИТЕ УЛОВИХ“ се отличава с дълбока изповедно лирична искреност, отдаденост и откровеност, има ги във всяко от осемте стихотворения от цикъла. Първото от тях е посветено на жената, дарителка и продължителка на живота, вселена, в която се побират цветовете на дъгата, които я издигат до нивото на „Творецът…/С име/и образ/на жена!“ („И Бог сътвори жената“). Стихотворението силно ме вълнува, тъй като темата за величието и красотата на жената е другата обсебила ме линия след темата за насилието и войната – изначалната Жена, вечната Жена, Жената, която се жертва и раздава, както никой друг… Духът на същата Жена тупти в гърдите и на самодивата, която очаква на брега любимия моряк, тръгнал „без слово и знак“ и сълзата й, която се влива в морето и превръща във вълна – метафора със силно емоционално и образно въздействие („Самодива“). За любовта на вечната Жена, изкристализирала в заключена крепост, в която няма място за друг, освен за нея и любимия човек („Заключената крепост“), за да изживеят вълшебната неповторима вечер „като безплътно/прозрачно сияние“ („Вълшебна нощ“). Жена, която не прощава предателството и, въпреки болката, намира сили да търси опори в живота и да продължи напред „…във времето да оставим следа/и спомен, че на този свят сме били“ („Не се завръщай“). И непонятния повик на любовта „Не ме питай защо те обичам“ („Вик от мълчание“). Цикълът завършва с вълшебната нощ на влюбените („Вълшебна нощ“).
Логично „АРОМАТЪТ НА СЕЗОНИТЕ“ започва с въпроса „Какво са всъщност сезоните, какво са –/движение на дух, материя и време…“ („Сезони“) И темата за времето, материята и духа продължава и в следващите стихотворения, развита надълбоко и широко „В живота ни сезоните се сливат/като цветовете на размесени бои“ с акцент на зимата и Рождеството („Благослов“), продължава с новото начало на пролетта с топящите се снегове и топлината, предвещаваща наближаващото лято („Капчуците на март“), преминава през тъгата за двора и бялата къща, отлетели от живота на поетесата („Дворът на старата къща“), навлиза с устрем в „жаркия летен ден“ – кратък есеистичен текст – даващ възможност за кратък емоционален отдих в хода на поетичната емоционално сгъстена реч, посветен на любимия сезон на всички хора, през жегата на юли, натежала „с жар от мечти“ („Юлска жерава“), с носталгия по отминалото детско лято – втори есеистичен текст сред аромата на сезоните („Спомен с аромат за лято“), логично продължава със „стрият несретник, есенният вятър, който „Ограбва, разпилява,/понякога гали/ и отминава…“ („Есенния вятър“), навлиза в листопада на есента с „ранните залези на краткия ден“ („Листопадна есен“), стига до зимния Созопол, „…където бях/ със лятото щастлива!“ („Зимен Созопол“) и завършва в пречистващото зимно бяло („Пречистени във бяло“ – образни, емоционално наситени и логично свързани стихотворения, очертаващи цикъла на човешкия живот от рождението до белия хлад на зимата, пречистващ изминатия житейски път…
В четвъртия цикъл от книгата „ОТПЕЧАТЪК ВЪВ ВРЕМЕТО СКРИТ“ откривам неща, които почувствах при прочита на предишната стихосбирка на Снежана Галчева „Когато думите не стигат“ – болезненото изповедно носталгично чувство на човек, живеещ далеч от родната страна, кръвно и духовно свързан с родовия корен. Потвърждение е въвеждащият стих към цикъла „В съня си се сливам със мойта земя…“. Темата пронизва като стрела и държи плътно притиснати смислово и емоционално едно към друго всички стихотворения до края – „Небесното везмо“, „Лилавите софийски вечери“, „Българският хляб“, „Вечните олтари на България“, за да изкристализира в стиха „Родовата нишка няма да прекъсне –/конецът вплетен е във кръстен бод.“ („Небесното везмо“). Във всяко от тях се отразява родната земя, погледната отстрани и отдалече, с душата на спомена и изживяното отдавна, изплитащи невидима неразрушима връзка между корена и душата, въпреки океана, между тях, който разделя двата бряга – „…между два бряга – океан…“ от предишната стихосбирка на поетесата, казващи повече от всички други думи.
За емоционалното въздействие на книгата допринасят и подбраните с вкус цветни снимки и картини, които допълват или доизясняват в контрапункт вградените в стиховете вълнения, емоции, призиви, послания.
И в стила на цитираната рецензия на предишната стихосбирка на Снежана Галчева ще кажа, че отново оставаме със същото очакване да се докоснем до нещо ново и нещо друго и в следващата книга на поетесата, на която съдбата отреди да живее далече от България, докато душата й броди из родните полета.