ГАБРИЕЛА ДЕ ЛУКА – ИЗТЪНЧЕНОСТ В ЖИВОТА И СИЛА НА ДУХА

Габриела Де Лука – коя е тя – жената, събрала в себе си отпечатъка на няколко аристократични европейски родове и култури, но родена, изсрасла и останала в България? От очарователната и изпълнена с финес дама струи онзи вътрешен мир, който е изграден и наследен от поколенията преди нея. Усмивката и премерените й жестове излъчват спокойствие, но в думите й има осъзнато достойнство и изящество на общуването. Защото аристократизмът не се проявява само във фамилната история, а е състояние на духа. В онзи невидим начин, по който се отстоява извисеността на духа. В щедростта на душата и свободата на мисълта, разчупена от ограничения и рамки. Въпреки че живеем в материалния свят на консумативното общество, красотата, емоцията и всичко онова, което радва сърцето и дава светлина на душата, са нещата, които правят живота ни по-добър и смислен. Не случайно Габриела през целия си живот е заобиколена от красиви неща – музика, цветя, поезия, книги. Но най-важното е, че тази красота е родена първо в душата й, за да може да я открие и навън. Защото това е вътрешна потребност и всяко нещо, до което тя се докосва, го моделира и извайва, така както го усеща същността й. Габриела Де Лука е музикален педагог и повече от 30 години учи децата да откриват красотата на музиката. На онази велика и вечна музика, която е извън времето и ще звучи винаги, защото идва като Божествен дар на избраните да я поднесат на хората. Освен на музиката, тя е посветила живота си и на енергията, която й дават цветята. Аромат, форма, цветове – всичко, сътворено в природата, носи съвършенството на Създателя. Затова и тя с такава любов се отнася към тези растения, които като живи същества излъчват красота, приемат нашите радости и болки и ни зареждат с божествения си аромат. Тя се грижи с удоволствие за тях и те й се отблагодаряват с уханието и формите си. Тази своя страст към цветята е събрала в книгата си „Да подарим цветя“. Всеки духовно богат човек е и щедър – умението да се дарява е най-голямото удовлетворение за този, който има потребност от това. И Габриела го прави по един великолепен начин – освен физически подаръци, тя подарява усмивка, блага дума, присъствие, съвет, музика. Дарява от богатството на душата си. В продължение на 15 години тя подготвя и един монументален труд от няколко книги, посветен на подаръка. Книгите й са един прекрасен пътеводител не само за избора на подарък, но и начин да се стигне до душата на човека отсреща. С усета на психолог и естет ни посвещава в умението да правим подаръци до най-малките подробности. Защо, как, кога и на кого да поднесем подарък. Как да приемем поднесения подарък, какви са символите на подарения предмет или цвете и още толкова много неща, които определено ще ни направят духовно по-богати.
Радвам се, че Габриела Де Лука е част от Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина. За мен е удоволствие да ви представя поне малко от същността й в интерюто, което направих с нея.

С.Г.: Габриела, в твоята духовна същност е преплетена нишката на няколко европейски родове от Италия, Германия, Австрия и Унгария. Какво е усещането да носиш отпечатъка на тази родова памет – за теб, която си родена и живее в България?
Г.Д.Л.: Преди да отговоря на въпроса, бих искала да ти благодаря за това, че ми правиш един безценен подарък – подарък, който няма цена, защото не може да се купи, а се прави от добро чувство и съпричастност. Този подарък е възможността да се срещна с читателите на вашия уважаван и харесван вестник. Коя съм аз – по произход съм пет осми италианка и по една осма германка, австрийка и унгарка, родена в София – значи софиянка, но регистрирана като италианска гражданка в град Джовинацо в Италия, откъдето са корените ми по бащина линия. Гордея се със своите предци и чувствам много силна връзката си с тях. Благодарна съм им за опита, мъдростта и любовта, които са ми предали. Историята на бащиния си род знам от втората половина на XIX в., когато прадядо ми Франческо де Лука – аристократ и художник – „открадва” от пансиона за знатни девици своята любима маркизата Розалия Папалепоре и от тяхната любов се ражда дядо ми Саверио де Лука. Годината е 1880. Прадядо ми по майчина линия Карл Бец – градинар, овощар и пчелар – идва в България през 1879 година по покана на княз Александър Батенберг и със стъпването си на българска земя той и съпругата му приемат българско поданство с ясното съзнание, че мисията им е да служат на България. Затова и през 1885 г. и двамата участват в Сръбско-българската война, за което прадядо ми получава Георгиевски кръст и други ордени, а прабаба ми като милосърдна сестра – почетен знак „Червен кръст“ в злато, „Батенбергова“ емисия, учреден през април 1885 г., който аз съхранявам с гордост и до днес. Петимата им синове се раждат като българи, а дядо ми Лудвиг Бец участва в Междусъюзническата война (1913 г.) и получава орден за храброст. Като дворцов градинар прадядо ми създава първата овощна градина в София –„Княжеската градина”. Той е и един от основателите на Немското училище в София (известната на по-възрастното поколение Deutsche Schule), а дядо ми Саверио де Лука е един от основателите на Италианското училище в София. Аз се гордея и с баща си, който след завършване на образованието си в Милано, през 1936 г. се връща в България като кореспондент на най-тиражирания спортен всекидневник в Италия „Ла Гадзета дело Спорт“ (La Gazzetta dello Sport) и най-стария спортен вестник в света (първият му брой излиза на 3 април 1896 г. в Милано), който и до днес се отпечатва на розова хартия. Спомням си, че баща ми присъстваше на всички важни спортни събития у нас, а за да излезе статията му за вестника на следващия ден, той я диктуваше вечер късно по телефона (разбира се, тогава нямаше интернет) и огласяше цялата къща, защото връзките бяха лоши, не се чуваше и трябваше направо да вика. Всъщност, би могло да се каже, че баща ми беше „спортната връзка” между България и Италия. Благодарение на баща ми на наша сцена гастролираха и именити италиански музиканти като диригентът маестро Карло Цеки и пианистът маестро Рудолфо Капорали.
Не мога да не спомена и заслугите на майка си. Всички майки са прекрасни, но моята беше от най-прекрасните, тъй като благодарение на нея се отдадох на темата за подаръците. Проговорила съм у дома едновременно на немски и италиански език, а по-късно, когато започнах да си играя навън с децата от махалата – на български. Завършила съм българска политехническа гимназия, а след това и Българската държавна консерватория (сега Държавна Музикална Академия „Панчо Владигеров”). Постепенно, съвсем естествено българският език ми стана като роден език, а същността ми – българска с итало-немски нюанси.

С.Г.: С какво българската традиция и народопсихология е обогатила твоята човешка и духовна принадлежност и какво ти привнасяш в нея с твоето наднационално и общочовешко мислене?
Г.Д.Л.: Имах щастието да ми преподава по български език и литература Цветана Стамболиева – една прекрасна учителка, с която след време станахме и много близки приятелки. За нея си спомням с много обич и благодарност. Тя ми разкри красотата и богатството на българския език. Запозна ме и с прекрасни герои от книги на български автори, достойни за уважение. На един неин показен урок пред много преподаватели по български език трябваше да направя характеристика на баба Илийца от разказа на Иван Вазов „Една българка” и тъй като възхищението ми от тази достойна българка беше толкова голямо, ако учителката ми не ме беше спряла след 20 минути, сигурно щях още дълго да продължавам да говоря… От дете си спомням как моята любима баба ме учеше като срещна познат човек първа да поздравявам. От нея научих и познатия израз „Добър ден, дядо” и съответния отговор „Дал ти Бог добро, чедо”. И до ден днешен си го спомням с умиление. С мъжа ми взаимно си помагаме в кухнята, но, когато вечер аз сложа масата и дойде време за вечеря, го каня с усмивка с израза „Повели, домакине”. Толкова мило и топло ми звучи, а съм го научила от една прекрасна българка – учителката Дона – любимата ми героиня от книгата „Илинден” от четирилогията на Димитър Талев.

С.Г.: Носиш аристократизма на предците си, заложен в теб като музикална дарба, писане, изтънченост на обноските. Една от тях е щедростта и желанието да се подарява. Какво е за теб подаръкът?
Г.Д.Л.: Подаръкът е едно прекрасно средство за общуване между хората, което носи радост и на човека, който прави подаръка и на този, който го получава. Разбира се, става дума за истинския подарък – подаръка, който е замислен специално за съответния човек, който му говори, че сме мислили за него и сме искали да го зарадваме.

С.Г.: Повече от 15 години си отделила за написването на един прекрасен труд – книгата за подаръците. Защо точно в темата за подаръците влагаш своята енергия, изисканост и естетика и как те биха могли да променят отношенията между хората?
Г.Д.Л.: Тук е мястото да спомена майка си. Тя обичаше и умееше да създава радост на хората и често го правеше чрез подаръци, независимо дали имаше повод или не. А подаръкът винаги се оказваше най-подходящият. „Как позна, че точно това ми се искаше?!“ – чувах всеки път. А тя просто се вслушваше в това, което споделяха хората и без много да се замисля допълнително, при съответния случай вече знаеше какво да подари. Гордеех се с майка си и исках да съм като нея – да радвам всички. Тя знаеше и как да опакова подаръка – никога не го поднасяше просто така. Всеки път го превръщаше в нещо много красиво, същинско произведение на изкуството. Често правеше дори от нищо нещо… Толкова й се възхищавах и се стремях да приличам на нея. Искаше ми се обаче и не само да мога да избирам и правя подаръци като нея, но да разкажа и на другите за нейното изкуство и да им дам съвети как да го постигнат. Така се потопих, навлязох и задълбочих в материята за подаръците.

С.Г.: Много е важно освен да подаряваме, да имаме и изградено отношение как да приемаме подаръците. Хората днес, и българите в частност, готови ли са да приемат подаръка, независимо какъв е той, имат ли изградена ценностна система за това?
Г.Д.Л.: Последната глава в книгата ми е „Как да приемем подаръка”. Не само поднасянето, но и приемането на подаръка си е цяло изкуство. Нека си припомним поговорката: „На харизан кон зъбите не се гледат“. Обяснението е, че за да се определи състоянието на коня, са се проверявали зъбите му. А когато конят е подарен, той трябва да се приеме с благодарност такъв, какъвто е, без да се гледат зъбите му. Тази поговорка всъщност не е за конете. Тя ни учи, че винаги когато получим подарък (освен, ако нямаме специална причина да го откажем), трябва да го приемем с благодарност, независимо дали ни харесва, или не – човекът е мислил за нас, постарал се е да избере подарък и е искал да ни зарадва. Не случайно се твърди, че „Не е важно да получиш това, което цениш, а да цениш онова, което получаваш.“ Вярно, има случаи, когато подаръкът е безспорно несполучлив и при вида му ни се доплаква или ни идва да се изсмеем на глас, но тъй като става дума за жест на внимание, който не можем да пренебрегнем, трябва да бъдем тактични и с усмивка да кажем: „Благодаря, много мило“. Впечатленията ми са, че днес повечето хора и българите в частност, са готови да приемат подаръка с усмивка и благодарност, независимо какъв е той – те вече имат изградена ценностна система за това.

С.Г.: Цветята присъстват неизменно в живота ти, те са част от твоето възприятие за красота. Откъде идва това отношение към тях?
Г.Д.Л.: Не случайно съм посветила книгата си „Да подарим цветя” на баба си и майка си, които ме научиха да обичам цветята и да ги възприемам като живи същества, и че, ако познаваме езика им, те ни говорят и стават наши приятели, радват ни и ни се отблагодаряват за грижите. А как да не се грижимо за тях, като са толкова прекрасни. Което и цвете да държа в ръцете си, то ми става любимо. Дали са нежните и скромни виолетки и момини сълзи или гордите и извисени стрелиции, слънчогледи и антуриуми, прекрасният ухаещ люляк или деликатните ароматни фрезии, зюмбюли и нарциси – всички те са прекрасни и са ми любими. Много интересен е и езикът на цветята. Той се появява още през Викториянската епоха, когато моралът е бил много строг и влюбените не са можели да показват открито чувствата си. Тогава езикът на цветята им е помагал да контактуват помежду си и дори да си уреждат часа на срещата. Езикът на цветята не е бил чужд и на българската традиция. Прекрасен пример за това е трогателният разказ на моя любим автор Йордан Йовков „Последна радост”, в който главният герой Люцкан използва езика на цветята при общуването си със своите съселяни.

С.Г.: Другата ти голяма любов е музиката. Ако трябва да направиш подарък чрез музика – какво и на кого би го поднесла?
Г.Д.Л.: Така е – музиката е другият мой прекрасен свят. И тук е трудно да кажа какви са моите предпочитания. Не случайно се казва, че музиката започва там, където думите са ненужни и излишни. Според мен това е защото музиката може да отрази онова настроение, което не може да се изрази с думи. Тя просто те поема, ти й се отдаваш и вече си щастлив в нейния свят… Всеки би могъл да свърже своята същност с определен композитор или пиеса. Сред моите любими композитори са Фредерик Шопен, Едвард Григ и Сергей Рахманинов, а ако трябва да направя подарък чрез музика – ще подаря „Мечтанието” от Шуман на моя любим мъж Ганчо, защото и двамата много харесваме тази пиеса.

С.Г.: Според теб каква е връзката между цветята и музиката? Свързваш ли я с определен цвят или ухание?
Г.Д.Л.: Светът на цветята е богат и прекрасен, какъвто е и светът на музиката, а връзката между цветята и музиката е многостранна.
Цветята са символ на нежност и хармония, а нежност и хармония изразява и меката музика – тази, която звучи тихо и спокойно.
Някои хора виждат „цветове” в музиката и усещат „музика” в красотата на цветята. При тях музиката активира дори автоматично визуални усещания за цветове. Бързата и енергична музика например, често се свързва с ярки цветове като жълто, оранжево или червено, докато бавната и меланхолична – със синьо или сиво. Така са се откроили „Жълтата” музика на Моцарт и „Синята” музика на Бах. Богато е уханието на цветята, а има случаи, когато то може да се усети и в музиката. Пиесата за пиано „Към пролетта” от Едвард Григ, например, е музикален израз на дълбоката възхита на автора от природата и нейното магическо възраждане след дългата зима. Музиката предава емоцията от стопяването на снеговете, появата на първите цветя и чуруликането на птиците, пресъздавайки усещането за светлина и топлина. В тази музика Григ просто „рисува“ уханието и духа на пролетта, а кулминацията й звучи като триумф на природата – това е моментът, в който всичко наоколо е в пълен цвят и ароматът на пролетта става почти осезаем.

С.Г.: Като музикален педагог си открила и изградила няколко поколения музикални таланти. Освен музикалната подготовка на какво друго си искала да научиш в живота твоите възпитаници?
Г.Д.Л.: Трийсет и две години съм учила децата да свирят на пиано и да обичат музиката. Първата ми задача винаги е била с всяко дете да станем приятели. Не случайно за родителите им бях другарко (в началото), а след това – госпожо, докато децата ме наричаха просто Габи. Така нямаше бариера между нас, общуването беше просто и чудесно, а резултатите – прекрасни. Два пъти в годината организирахме концерти, понякога дори с публика от 200 – 300 души и всички много ни ръкопляскаха. Децата си даваха сметка, че са постигнали тези резултати с много труд, търпение, и постоянство, а аз ги уверявах, че след като притежават тези вълшебни качества, ще могат в бъдеще да реализират мечтите си. За мое щастие и до ден днешен получавам от не малко мои успешни бивши ученици картички и посещения от различни краища на света, а с тези, които си останаха в България, пием кафе и си споделяме успехите.

С.Г.: Какво пожелание би отправила към читателите на в-к „България СЕГА“ в Чикаго, за наближаващия празник 24 май?
Г.Д.Л.: Честит Празник, скъпи читатели на своя любим вестник „България СЕГА”! За мен, а предполагам и за вас, 24 май е най-хубавият наш празник, свързан с нашата духовност и култура, но и с прекрасните уханни божури, букети от които носехме с гордост на тогавашните манифестации. Пожелавам ви от сърце да бъдете здрави, защото здравето е най-важното нещо в живота, да имате успехи в областта, в която се занимавате и не забравяйте да носите в сърцето си родината ни, защото тя е нещо свято и незаменимо.

Снежана Галчева – зам.главен редактор на в-к „България СЕГА“, председател на Салон за българска култура и духовност-Чикаго и Президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина

Уважаеми читатели,