Театър: Да подпалиш снежния човек или „Неведение“-то българско

Най-сетне попаднах на постановката „Неведение“ – авторски моноспектакъл на Албена Ставрева в Народния театър „Иван Вазов“ в София. За първи път по време на театрална постановка в България ми се появяват сълзи в очите, никога до сега не се беше случвало…! Тази крехка дама и грандиозна актриса ме накара да си спомня, да чувствам, да се смея, да плача и да се самоизтръгна от ежедневието. Тя буквално умее да изсмуче публиката от собственото й днес и да я захвърли в нейното лично настояще, при Гичка Кукуто, както се казва главния персонаж в пиесата.
Специфичният диалект, на който е написана пиесата, начин на изпълнение на актрисата, похватът й да бъде част от една паралелна реалност, там, в храма на театъра, където по същото време се играеше и друга постановка, на голямата сцена. А ние, петдесетина човека, събрани в залата на сцена „Апостол Карамитев“ съпреживявахме една лична история, една философска магия, една магнетична феерия от изразни средства.

Няма как само веднъж да се гледа това представление, просто няма как, необходими са поне няколко пъти, за да вникне човек в тъканите на посланията, не е само това да „подпалиш снежния човек“ – символ, който пленява с наивност, органичност и дълбок смисъл, не е и „скачането в житото“, нито плуването на кученцата по гръб в реката, не, Албена Ставрева е магьосница, тя извлича сетивата ни и ги поставя в свое пълно подчинение, тя прави с публиката каквото си поиска, кара я дори да „ака“, както умее да накара селския бик и махленските деца – на ръба на видимото и невидимото, на ясното и неясното, на видението и неведението, на ръба на морала, по бръснача на съкровеното, и по острието на свръхчувствителността, това е начинът, по който се чувства публиката, когато гледа „Неведение“ на Албена Ставрева. Нейната Гичка е различното в нашето общество, тя е социалният феномен, сексуален, морален, политически, психологически, а защо не дори и психически.
Актрисата Албена Ставрева разгръща творческия си потенциал и като автор и режисьор, за да сътвори свят, в който една кибритена кутийка побира не само детството, а цяла вселена. Историите ѝ, в които се оглежда абсурдният изгубен свят на едно малко село, са едновременно комични и трагични, пропити с наивна мъдрост и мистично прозрение. Те са пътуване из лабиринта на човешката крехкост, където въображението се превръща в спасение, а любовта – в единствения сигурен ориентир.
Вълнуващ и дълбоко човешки, спектакълът повежда през едно самотно, но необикновено богато на вътрешни светове съществуване. Спомени, видения и безусловна обич се преплитат в разказ, който ни напомня, че понякога „Неведение“-то не е липса на знание, а напротив – форма на мъдрост.
Наградите също не закъсняват – номинация за наградата на Съюза на артистите в България “Икар” 2023 за главна женска роля , награда “Аскеер” 2023 за моноспектакъл, специална награда на Община Шумен, награда от Международния театрален фестивал на комедийния и сатиричен спектакъл за женска роля, награда от Националния фестивал на малките театрални форми във Враца за женска роля и още и още…!
„Неведение“ е събитие в българската театрална действителност, защото актрисата не преиграва, репликите са ясно изговорени и пробиват ритъма на баналността, разкъсват като бръснач тънкия воал на самодоволното безвремие, не, публиката не може да е равнодушна към едно такова преживяване, защото това просто не е възможно.
Ето това е пример, как един съвременен артист може да представи нещо свръхстойностно, без да прибягва до обичайната пошлост или до удобния ексхибиционизъм. Със стил и финес, една толкова крехка дама ни представя огромни по размер теми, без непременното безсрамие на злободневието, буквално си играе с чувствата ни, но не самоцелно, а защото го може и защото така трябва, за да ни плени и да ни внуши своята свръхчувствителност.
Накрая сякаш в очите на актрисата също имаше сълзи, дали от сценичния дим, или от вълнение, дори и от умората, но очите й бяха насълзени, както и нашите. Това означаваше само едно – че заедно с нея сме преживели „Неведение“-то и сме достигнали до видението-посланието, което тази виртуозна актриса отправя към нас, че Гичка Кукуто може да бъде във всеки от нас и до нас, важно е да живеем заедно и да приемаме различното като цветност, а не като агресивно предизвикателство, трудно е, но не е невъзможно! Струва си поне да се опита!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент в София на вестник „България СЕГА“