ПРЕДСТАВЯМЕ: АТАНАС КАПРАЛОВ – ТЪЖНАТА СЛАВА НА ПОЕТА…

Атанас Капралов е съвременен български поет, публицист, музеен деятел и общественик. Роден е на 13 юли 1958 г. в Димитровград. Средното си образование завършва в родния си град, а после следва Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Бил е секретар на съвета за култура в Димитровград, уредник в Дом музей „Пеньо Пенев“, главен редактор на в. „Ориент експрес“, общински съветник и председател на комисията по култура и вероизповедания в Димитровград, директор на Драматичен театър „Апостол Карамитев“ , председател на СНЦ „Компакт арт“ София… Автор е на стихосбирките „Нежен скитник“ (1990), „Завръщане в слънцето“ (1996), „Голота“ (2002), „Дамгосан“ (2006), „Жив и свободен“ (2012), „Приближаване до взрива“ (2018), „По мярка на духа“, на книжките за деца „Цветно чудо“ (2008), „Балът на цветята“ (2018), на сборници със спомени за родния си град, за поета Пеньо Пенев и др. Творби на Атанас Капралов са превеждани на френски, немски, руски, английски, испански, румънски, турски, украински, полски и други езици. Носител е на националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ за 2008 г., на „Златен пегас“ за 2012 г., на националните награди „Валентин Найденов“ за 2013 г., „Николай Искъров“ за 2015 г., на първа награда от националния поетичен конкурс „Биньо Иванов“ за 2016 г., на международни награди в Париж и Москва. От 2017 г. е директор на Националния литературен музей. Член е на Съюза на българските писатели, на българския ПЕН-Център и на Съюза на българските журналисти.

Снежана Галчева – зам.главен редактор на в-к „България СЕГА“, президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго

СЛАВАТА НА ПОЕТА
Поетът носи тъжна слава,
а хоризонти уж отприщва…
Как чиста диря да остави,
когато броди из бунище!

Ботушите на Ботев стискат,
защото с тях реши без време
да изпотъпче всичко низко
и срамно в робското си племе.

Залайва кучето на Вазов,
щом той в униние потъне –
до кост завета му изрязват
безродниците от рода ни.

Чуй, оскверненият Славейков
с бастун по времето ни тропа:
България бе европейка,
а днес – обелка от Европа.

Слепецът Яворов напусто
сънува сън: ще бъдеш в бяло!
Той воеводския си устрем
погреба нейде край Кавала.

Защо ли Смирненски повярва,
че злите замъци ще рухнат?
След залповете по Вапцаров
разяжда тази вяра мухъл…

При свойта казън безпризорни
замръкват Димчо, Гео, Пеньо –
без правото да я оспорват,
без ангели да я отменят.

Предадени от Бог!…Но всъщност
до рамото на Бог застават
и пак на този свят се връщат –
да носят тъжната му слава!

* * *

НАЗАД
Кръвта ми теква изведнъж назад
към корена,
към мамината песен,
в която припев съм,
към моя град,
от розов сън и от сълза замесен,
към раните на малкия бандит,
лекувани с вълшебства от Марица,
към строгия учител –
този гид
към смисъла,
към трудната шестица,
към книгите –
мистични очила,
които мойто бъдеще отгръщат,
към лудите ваканции –
с крила
от гълъбите в дядовата къща,
към първите момичешки очи,
удавили ме в своите подмоли,
към похода войнишки,
заличил
следи от царства приказни и роли,
към порива за чест и висота
в студентството,
в живота – с кал затрупан,
към думите на моя горд баща:
„Бори се за сърца,
а не за купи!“…
И днес, след всички битки до откат,
след толкова разгроми и победи:
с едно сърце осъмвам по-богат
и с моята изтекла кръв –
по-беден!

* * *

ВЯРНОСТ
Живот,
не ме предавай точно днес.
С проплакал покрив родовата къща
ме вика да я утеша поне,
че от небето дядо ми се мръщи.

Живот,
не ме предавай точно днес.
Без мен съпругата ми –
стая цветна –
ще стане мрачен сейф за мъжка чест…
А обещах до края да й светя.

Живот,
не ме предавай точно днес.
Децата ми сами да ходят искат,
но спъват се,
охлузват колене
и още търсят в мен опора близка.

Живот,
не ме предавай точно днес.
Добрите българи от хала скотски
далече бягат.
Гибелно.
Без вест…
Без мен кой да им каже,
че народ сме?

Дори земята ще обърне ход
без мен –
по знак на злото!…
…Но тогава:
аз просто ще умра за теб,
живот…
А ти и след смъртта не ме предавай!

* * *

КОСМИЧНА МОЯ
“Апокалипсисът идва…”

Заплахите с апокалипсис
сълзата моя не подлъгват.
Светът едва ли ще ми липсва –
та той в главата е недъгав.

Ако Земята гръм разцепи,
за губещите ще е страшно.
А аз,
дошлият с празни шепи,
пак
бос от нея
ще отпраша.

Какво като сметат порои
държавата?
Не ми е нужна,
щом чуждите брои за свои,
а своите навън прокужда.

За хората…
Не виждам драма,
че ще ни пържи гняв отвъден.
Ч о в е к а днес сред нас го няма.
Открием ли го –
е осъден…

За съдниците –
сбъркан тип съм,
щом чакам края ни
спокоен…
И ако нещо ще ми липсва,
това си ти,
космична моя.

В което и небе да хвръкнеш,
аз ще те стигна…
Непременно!…
Защото този свят е смъртник
и трябва пак да го заченем.

* * *

Атанас Капралов