Съвсем наскоро в Меката на световната филмова индустрия – Холивуд, отново ще се заговори за българското присъствие. Този път поводът за това не е свързан със седмото изкуство, а със словото. В началото на октомври ще се състои церемония по награждаване на отличените автори и книги в International Impact Book Awards-2025. КИРИЛ КАФОЗОВ (KIPIL KRISTOFF) – български писател от Ню Джърси, САЩ, е финалист за „Автор на годината“ в категорията Historical Fiction (художествена литература – историческа фантастика) за книгата му “Crossing Borders and Generation”.
Събитието ще се състои на същото място в Холивуд – Dolby Theatre, където се връчват и филмовите Оскари. Кирил Кафозов е първият български автор, който е финалист за престижната награда „Автор на годината“ в International Impact Book Awards. Поздравления за нашия сънародник за това отличие, с пожелание за много приятни емоции в предстоящата церемония. България има с какво да се гордее – българското духовно пространство става част от световната култура. Мемоарната книга е не само една ретроспекция за възстановяване на родовата памет, но дава повод за много философски размишления, да търсим отговори, които не разумът, а сърцето задава. Тя е отпечатана първо на английсаки език и само преди броени дни се появи и на български („През граници и поколения“, издателство „Потайниче“, 2025). За тези читатели, които желаят да се снабдят с изданието на роден език, може да потърсят повече информация на личния профил на автора. Имам удоволствието Кирил Кафозов да бъде мой събеседник и да отговори на няколко въпроса. Приятно четене!
С.Г.: Здравейте и честито като финалист за „Автор на годината“ (2025) в престижните International Impact Book Awards. Какво е усещането да сте единственият българин, удостоен с такова отличие?
К.К.: Да, изглежда, че съм първият български автор, който е финалист за „Автор на годината“ в International Impact Book Awards, който получава подобно отличие и то в Холивуд.“ И аз съмият съм напълно изненадан. След публикуване и разпространение на книгата ми „Crossing Borders and Generation“, полученото съобщение за номинацията ме изненада. Не можех да повярвам, докато не видях официалния линк с моето име сред финалистите. Беше момент на голяма радост и за мен, и за всички мои поддръжници. „Crossing Borders and Generation“ получи много бързо голямо международно признание. Бях обявен за финалист за „Автор на годината 2025“ в категориите „Художествена литература“ и „Историческа художествена литература“ от International Impact Book Awards. Бях удостоен и със златната награда „Литературен титан“ (март 2025) и получих отличие от „Индис Тудей“ (2024). Моят принос към имигрантската литература беше отбелязан и във „Филаделфия Джърнъл“:„това е задълбочено изучаване на наследството и емиграцията, което резонира с мечтатели, авантюристи и онези, които не се страхуват да прегърнат своето уникално пътуване” (Ангел Колев, ЛБПСС).
С.Г.: Вие сте физиотерапевт и професията Ви по-скоро е свързана с човешкото тяло. Какво Ви провокира да се обърнете към художественото слово и така да достигнете до душите на хората и да разбудите духа в тях?
К.К.: Професията ми на лицензиран физиотерапевт и иглотерапевт с докторска степен по Ориенталска медицина има важно значение за творчеството ми, обогатявайки ме с особена перспектива за лечението и трансформация на личността. Даже науката днес доказва, че думите могат да лекуват, да вдъхнат надежда и да променят съдби. Лечението чрез рехабилитация е мьчителен и труден, но необходим процес. Без мъка, няма сполука (No Pain, no Gain). Обичам да пиша още от детството, а по-сериозно се заех с това в гимназиалните си години. Но истинският обрат дойде по време на пандемията от 2020 г., когато започнах да пиша активно на английски език и да мисля над романа си. Голямо влияние оказа срещата ми с Иво Иванов – мой колега от НСА, която завърших още през 1987 г. като физиотерапевт. Иво е човек, с когото споделяме сходни светогледи и чиито разкази, изпълнени с човечност и емпатия, разчувстват читатели от двете страни на океана. Неговите книги „Отвъд играта“ и „Кривата на щастието“ са истински бестселъри и доказват, че думите могат да лекуват, да вдъхнат надежда и да променят съдби. За мен писането е хоби – начин да съчетая полезното с приятното. Реших, че някой трябва да отдели време и усилие, за да запише и свърже житейските истории на поколенията, така че следващите да имат откъде да черпят информация и вдъхновение. Исках семейната ми история да не се заличи в „топилката“ на американския културен микс.
С.Г.: Осъществили сте мечтата си да работите любимата професия и да имате собствен кабинет в САЩ – най-развитата и мечтана страна в света. Каква е цената за това?
К.К.: Напоследък в медиите в САЩ отново се заговори за “американската мечта”. Особено след победата на президента Доналд Тръмп той, обеща да я „върне“ обратно в САЩ. Вярвам с цялото си сърце, че Америка си остава „голямата идея“, която вдъхновява света! Привилегия е да се родиш тук. Чест е да станеш неин гражданин. Истински подарък е да създадеш семейство тук, да гласуваш тук, да живееш тук. Можеш да отвориш бизнес за дни, но дали ще успееш, зависи изцяло от теб. Мотивацията не трябва да са парите – те са само средство. Истинската движеща сила е личната мисия. Аз имах две мечти в началото: да издържа изпита си на лицензиран физиотерапевт и иглотерапевт и да отворя свой рехабилитационен център. И ги осъществих. Америка ми даде възможността, но упоритият труд и вярата направиха мечтата реалност. Арнолд Шварценегер, австрийско-американски артист, културист и политик, който беше избиран два пъти за губернатор на Калифорния, казва: „Америка е най-хубавото място в света. Тук възможностите са безкрайни, но ключовият момент е, че трябва да си гладен и да имаш силата да преодолееш своя праг на болката!“ Другите ми две мечти са да публикувам своя роман – мемоар и той да се превърне във филмова адаптация. В момента работя върху видео презентация, която ще представи пред Netflix, Pure Flix & Angel Studios за потенциален филмов проект.
С.Г.: „Американската мечта“ не звучи ли вече като клише, защото всеки човек я реализира по свой начин и степен на възможност?
К.К.: За мен американската мечта е нашата лична амбиция да се реализираме в САЩ и тя не се крие в парите или лесния успех. Америка предлага шанс на всеки, независимо от произхода му. Тук хората са склонни да повярват на думата ти, но ако ги излъжеш, доверието се губи завинаги. Американската мечта не е гаранция за успех, а възможност да опиташ. За мен тя е все още жива и никога не е умирала, но не се крие в парите или в лесния успех. Мисля че още една мечта е сбъдната! Още помня, все едно, че бях там, когато филмът „Зелената книга“, в който като пианист играе Димитър Маринов, взе статуетката за най-добра лента. За първи път в историята един българин чу съкровените думи: „Оскарът отива при… „Зелената книга“ и той се качи на сцената на Долби Тиътър. Димитър Маринов бе част от актьорския екип на филма и, докато с дясната си ръка държеше златната статуетка, в лявата му ръка се вееше българският трибагреник.
С.Г.: Защо е толкова важно да знаем корените си и родовите връзки?
К.К.: Най-важното, което искам читателите ми да запомнят, е колко е важно да се запази родовата памет. Всеки, който има възможност, трябва да разпита живите си близки, да събере семейната история и да създаде „семейно дърво“. Така ще осъществи мечтата на дядо Георги – да предаде културата, езика и традициите на следващите поколения. Това е безценно наследство. На всички, които искат да запазят своето наследство, горещо препоръчвам да записват спомените на живите си близки сега. Използвайте български безплатни софтуери за „родословно дърво“ да запазите генетичната си информация (например от ДНК тест за произход и генетичен тест от My Heritage) за вашето родословие на предците –
това е мост между миналото и бъдещето и е най-ценният подарък, който можете да оставите на децата и внуците си. За да не бъдат „дървета без корени“.
С.Г.: С много интересен художествен похват успявате да внушите колко е важна връзката между поколенията, макар и продукт на различно време, възпитание и морал. Кое е това, което ги свързва и остава непреходно през пространството и времето?
К.К. Една от основните идеи на книгата е идеята за Свободата, как дядото и внукът се свързват въз основа на цялостния си опит и да се обърне внимание на различията между поколенията. Говорим не толкова за криза на времената и на институциите, колкото за кризата на хората. Объркването, безредието, безпокойствието, агонията, безбожието измъчват силно човека. Той крачи бързо в едно поле без видимост. Облаците и мъглата не го оставят да различи пътя, който води надолу. Светът бърза да стигне до своя край. Един живот без смисъл може да завърши само по този начин. Мъчителното е, че човечеството върви към самоунищожение. Завистта, злопаметието, разпрата, жестокостта доминират. Популизмът работи в ущърб на хуманизма. Равенството на социализма създаде концентрационните лагери за инакомислещите. Варварството на капитализма стъпка по-слабите. Хуманизмът без Бога е опасен.
С.Г.: Героят Ви Алекс Каховски осъзнава, че свободата не се наследява, а че тя трябва да се заслужи? Какъв катарзис трябва да се изживее за това духовно прозрение?
К.К.: Книгата завършва с подчертаване на скритите истории на имигрантите и задаване на въпроса: „Пролятата кръв струва ли си свободата?“ Един много сложен въпрос, но читателят, всеки за себе си, сам ще открие отговора, скрит между изстраданите откровения на героите, там някъде между редовете на страниците.
С.Г.: Споделяте, че човек може да превърне страданието в постижение. Как може да се постигне това?
К.К. Живея от 35 години в САЩ. Имам чудесно смейство, прекрасна жена на име Веси и три невероятни деца – Кристиан, Никол и Джулия. Благодарен съм за възможността, която ми беше дадена в началото от Америка – да дойдем с жена ми с два куфара и $200 в джоба и да бъдем днес това, което сме. Хората много често се отказват от повечето си мечти, защото си мислят, че няма да ги постигнат. Мечтите не са колективни, национални или само за българи. Мечтата е лична… Заслужава си да се борим за нея. Хайтов беше казал: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.“ Аз бих добавил: а пето и шесто е да уважаваш себе си и да си благодарен. Да вярваш в себе си, за да може и Бог да ти помогне. Отдавна бях забравил своите четвъртвековни спомени под „надгробната плоча“ на миналото си в България. Много пьти сьм се опитвал да ги разкажа, понякога те самите грабваха рьката ми и се самонаписваха на хартия от файловете на моя харддрайв. За мене това не беше бягство от България, а напротив, предизвикателство за промяна. Тук нямаше принуда, а по-скоро възможност да преоткриеш себе си. Американците обичат да казват: „За да постигнеш нещо в живота, трябва да напуснеш своята зона на комфорт.“ Когато за малко се изправиш, отново ще те забият надолу, а когато си отдолу, ще се намери някой още повече да те мачка. Но всеки пьт, когато се случи това, трябва да се изправяш отново на крака възможно най-бързо. Въпреки че понякога провалите са повече от успехите, тук никой не ти дава нищо наготово. От тебе зависи да вдишаш дълбоко и пак да се протегнеш с Надежда и да преодолееш поредната трудност. Дори и днес, когато съм на 62 години (27 от тях прекарани в България и 35 в САЩ) знам, че където и да сме, Бог ще се погрижи за нас. Когато заминавах аз изградих възпоменателен паметник на стария софийски терминал, където оставих предишния си живот, за да го срещам в очакване, всеки път, когато се завръщах в България. Идвах, за да заредя изтощените си батерии, да посетя своите родители, стари приятели и Родината си. Когато се прибера в България, това е като да се спра за малко, за да ме догони душата ми. Много опит и състояние съм натрупал отвъд океана, но и много, много умора. Понякога си мисля, че Америка си остана един огромен трудов лагер, с обилно хранене; джобът пълен, а душата празна. Никога няма да забравя едно рутинно пътуване от Стейтън Айлънд, Ню Йорк до Долен Манхатън, което беше круиз-разходка, безплатно за много туристи, включително и за нас. Отиване и връщане от работа, още преди двадесет години, когато трябваше да взема решение дали да продължа да преследвам своите мечти. Бях стигнал до най-ниската степен на отчаяние. Не виждах смисъл от това безкрайно ходене по мъките, с цел да узаконя образованието си, получено в България. Тогава Бог ми зададе въпрос:„Докъде искаш да стигнат мечтите ти? Тогава мечтай силно! Не се отчайвай! Вярвай в бъдещето! Стой твърд и непоклтим!“.
С.Г.: Как днес поколението на 21 век ще припознае моралните категории, които застъпвате в книгата – възход и поражение, достойнство, прошка, триумф, стремеж към съвършенното…?
К.К.: Животът в чужбина промени начина, по който аз пиша, тематиката, която ме интересува, посланията, които искам да стигнат до читателите. Промени го дотолкова, доколкото в чужбина човек изживява истинска болка и страдание, тъй като тя не е за всеки. Някои много бързо се интегрират и се чувстват като в родината, а други страдат. Това толкова променя, че човек като е под напрежение и страдание, е някак по-искрен. Според Достоевски, „трябва да се страда”, но не да се страда изкуствено, а просто самият живот те притиска, слага те в ъгъла и ти от тази гледна точка, през болката, по-лесно виждаш и усещаш чуждата болка. За нас, които израствахме в комунизъм и атеизъм, често си задаваме въпроса за Християнството като опиум или истина. Днес се поставя толкова силно ударение върху толерантността, че за много хора един от най-непростимите недосатъци на характера е да бъдеш критичен. Днешните млади хора повече отвсякога са жадни за правила, или поне за някакви насоки. Поколението Милениум живее в една уникална историческа ситуация. Бих казал, че това е първото поколение, което в училище, в колежа и в университета се възпитава едновременно според две очевидно противоречиви представи за морал. Понякога това противоречие ги кара да се чувстват дезориентирани и несигурни, лишени от насока и най-страшното – от някои ценности, за чието сьществуване дори не подозират. И така, в моята книга е историята за “промития мозък” на внука Алекс от поколението на милениумите, който поддържа връзка със своя дядо емигрант Джордж, чието сърдечно желание е да върне внука си в родната му страна България в годините на детството му и по този начин го запознава с Времето, разпадането на комунистическия режим в България и разкритията, които всяко от тях донесе, подкопаха вярата ми в комунизма и пропагандата, която прикриваше недостатъците му и заслепяваше поддръжниците му. Но дядото е преживял своя дял от промиването на мозъци и е много притеснен, че същият процес на асимилация става и с неговия внук в американското либерално общество. Джордж подсъзнателно действа като информатор за предупреждение. Какво може да се случи с неговата любима втора родина Америка, докато ние всички спим? Той свири тръбата за тревога! Човекът който беше избягал от комунизма през 1948 г., се опитва да спаси внука си от грешната комунистическа либерална идеология. Тези, които не учат историята, са обречени да повторят грешките й.
Снежана Галчева – зам.главен редактор на в-к „България СЕГА“, президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
>>>
Уважаеми читатели,
Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com (24/7)
За да получавате информация 24/7 ни последвайте във фейсбук!
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
 - български писател от Ню Джърси, САЩ, е финалист за „Автор на годината“ в категорията Historical Fiction (художествена литература – историческа фантастика) за книгата му “Crossing Borders and Generation”.){kind=link}