ПРЕДСТАВЯМЕ: СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ – НАДЯ ПОПОВА

           Георги Н. Николов

Amor omnia vincit – Любовта побеждава всичко. Тази мисъл на древните латини бе всъщност моя духовна и емоционална звезда за един жадуван прочит. За искрящо прозрение на интелекта, водещ ме по страниците на „Азбука за слепи“ – най-новия засега сборник на Надя Попова, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2025 г. Изграден от взаимно преливащите се една в друга поетични послания „1981 – 2019. Стихотворения“, „Късни стихове, невлизали в книги. (2022 – 2025“) и „Студени отражения“, обединени под мотото „Любовна лирика. Избрано“. За тях, а и за цялото завладяващо дарование на авторката редакторът и издателят на книгата Иван Гранитски отбелязва в своя послеслов: „Надя Попова усеща нравствената енергия на думите. Тя ги възприема като одухотворени същества, които са заредени с вътрешна светлина, могат да се обичат, но могат и да се мразят, или, което е най-страшно, да бъдат безразлични едни към други. Тогава текстът губи своята живителна сила и способността си да завладява съзнанието на читателя, защото всъщност е мъртво роден. Докато истински талантливият поет винаги усеща пулсациите на думите, техният вътрешен ритъм и уникалната им способност да бъдат мостове от едно към друго състояние, настроение, афект, или нирванно спокойствие. Тъкмо такъв е случаят с Надя Попова.“

Едва ли някой някога ще се заеме с непосилната задача „да изчисли“ колко слова в летописа на човечеството са поднесени пред олтара на любовта. Колко страници са изписани в чест на неповторимото й обаяние, или споделят отчаянието, че е отлетяла завинаги. Колко пък още таят плахото очакване, че тя ще се върне отново и ще прекрачи прага на опустелия дом? И колко са взрени в хоризонта на теософската си същност, ведно с иконите на вярата и надеждата… И пак – още колко бленуват чувствения пламък на еротиката и плътската споделеност, за да изгорят без остатък в разжарената им клада? Не, количеството тук е съвсем непотребно. Защото не са открити и няма да бъдат изковани такива делнични везни, които да стегнат в задушаваща прегръдка божествения силует на любовта. Тя е вечна и безсмъртна. Съпровождаща тленните хорски поколения от зачатието, до тъжния финал, а после благославяща следващите и така – до предречения от Създателя безкраен кръговрат. Защото любовта е право на живот и щастие. Липсата й вещае смърт, пустота и безнадеждно отброяване на дните в праха на делничното. А кой от тези два полюса на емоционалната вселена ще изберем, остава наш морален избор…

А сега, връщайки се в поетичната реалност, е логично да потърсим обобщеното послание на Надя за това неповторимо чувство:                       Тя е мирис на листа от орех,

в пръстите ни стрити,

брезов катедрален свод,

огласян от щурците,

въздухът сребрист, съшит от пеперуди,

и гнездо върху комин, под който огънят се буди;

тя е скитникът, качил се без билет на влака –

да повярва сам,

че някой някъде го чака…

(„Друго изречение за любовта“)

 В своя есеистична изповед по страниците на „Азбука за слепи“ Надя Попова споделя: „Винаги съм се стремяла към невъзможната любов. Аз не блестя и не сияя в меланхолната софийска привечер, аз съм само дух и призрак лек, само духовна ученичка на Роден, нещо като неродената мома от българските приказки, нещо като вкаменената от нелюбовта на маестрото луда Камий, нещо като вградената невяста, нещо като нищо на света. И съм тук, където ме е посял безумният вятър и са ме откърмили наркозните облаци.“ Затова и творческият й дух не е ограничен в руслото на личното себевглеждане. Разбира се, то и тук съществува като неотменна потребност за всеки творец да вникне в своето „аз“. И в душевен мир, или в разтърсващ катарзис по пътя към идейно и естетическо съвършенство, да се вгради в обществената мозайка. Лиричното дарование на Надя е чувствителен камертон, долавящ безкрайните нюанси на нашето цивилизационно съществуване: граждански, лични, интимни. Той вярно вплита в запомнящи се стихове моделите за добро и зло в съзнанието на съвременника. За щастие и страдание, споделена близост и отчуждение, цветен полет на мисълта и минорна тишина. Почти всички мотиви в стиховете на „Азбука за слепи“ са философски подплатени със завоалиран аналитичен подтекст. Хвърлящ мост между далечната библейска епоха и предизвикателствата на днешния ден, в който търсим есенцията на собствената си идентичност:

Изгубила съм някъде по пътя ключовете си.

Стоя пред своята залостена врата,

но няма как да я отворя.

А някой в този миг

с моята връзка ключове подрънква:

-Какво безценно звънко притежание,

Бог знае само от чия врата?..

(„Житейско“)

Представителният сборник „Азбука за слепи“ разкрива своята създателка като желан адепт на своето интелектуално, духовно, противоречиво и единствено време. Изтъкано от поетични върхове и трънени венци; от възторга пред духовни и чувствени мигове, редувани от съдбата със загубата на любими хора и избор на трудни нравствени посоки. Стиховете напомнят художествена галерия, в която словесните платна са ту графично строги и „изчистени“, ту ярко многоцветни в тематичната си перспектива. По редовете откриваме неизбежна смяна на човешките сезони. В същността им понякога есента може да изпревари жаркото лято, а пролетта трябва да изчака по-добри времена. Неумолимо зримо обаче, все някога ще настъпи и нашата зима, за която никога не искаме да бъдем готови. Ала дотогава в броеницата на дните още свети радостта, че ни има и можем да се борим за този най-желан Божи дар. И може би ще успеем, докато не сме самотни. Докато обичаме и сме обичани. Точно, както твърдят древните, че любовта побеждава всичко. Както впрочем и самата авторка споделя: „С теб, любов, прекосих всички кръгове в ада и рая.“ Да, на нейните криле и ние ще минем под дъгата на щастието – благодарим ти, Наде!..

           *  *  *

Такава зима – здравословна, ясна –

не помня да е имало години…

Пътеката край нас е вече тясна:

по нея двама души как да минат?

Мълчи преобразеното пространство.

Снегът се сипе бавно на земята.

Затрупва той с еднакво постоянство

и съвършенството, и грозотата.

Виж: вкаменелости от друга ера –

спят спомени под бронята му чиста.

Нима над тебе моята любов довчера

Кръжеше като самолет над заледена писта?

Когато животът ми се преобърна

като ръкавица, захвърлена след зимата,

нищо видимо не се случи;

просто изведнъж

станах добра към околните,

небрежна към римата,

благодарна на въздуха,

снизходителна – към един мъж.

Дотогава не съм се познавала. И бих се изсмяла,

ако някой ми кажеше,

че и в ада имало черква,

че ще коленича в нея смирено пред чуждата радост,

дори когато тя мен самата зачерква…

Зная: съмва сега на другия край на Екватора.

Чувствам в тъмното даже: вълните са нежносини.

Слушам пак новини –

за посоката нощна на вятъра

„на днешния ден през последните сто години”.

И макар че отново с болен пулс изгрева ще дочакам,

как да кажа на някого:

“Светлината – и тя е временна…”

А връхлита нощта. Неотвратима като влака,

под който

се хвърли

Каренина.

Той какъв ми е?

Брат, сътрапезник, любим?

Мисълта съживи, хоризонта извая.

Друго нямам какво пред съда да призная.

(Щом за мене е огън – за вас ще е дим.)

Недостатък? Висок е – на разум и ръст

И не зная какво са – хазарт или навик

тези срещи в тълпата от хора дребнави.

(Щом за вас е разтуха – за мен ще е кръст.)

Той е всякакъв – скитник, нашественик, гост.

Не умее от думите да се отмята.

Изповядва закона първичен и прост:

да е умен мъжът и красива – жената.

Че така е – разбирам. Той няма вина.

И отново над римите – полужива,

бледа – аз ще осъмвам…

…А той ще заспива

ГЕОГРАФИЯ                                                                                                                          Да се оплаквам от самотност?                                                                                           Смешно е –                                                                                                                                      сред тази полудяла Ниагара                                                                                                    от гласове ту ясни, ту размесени,                                                                                            от толкова лица – като на гара.

Да чакам думи някакви нечувани

сред пирамидите от вечни книги

и в делничния прах да търся чудото

на златоносните прашинки?.. Стига!

С годините все повече разбирам,

че няма личността ми истинско значение

за друг, освен за моите родители

и двете същества, от мен родени.

Единствено във тях съм недокосната

от разочарования и рани,

те ме обичат безпричинно, просто.

Останалите – вещо са ме хранили

с метафори, хиперболи, сюжети –

литературна блудкава попара –

и все отнякъде назаем взети,

и винаги с един финал – Сахара.

О, как познавам тази география!

Но пак през равнодушните й пясъци

поемам; не измамена – примамвана

от досега несрещнати оазиси.

И само в тебе вярвам, споделеност,

във твоите обятия разтворени,

когато ме зовеш при теб да слезна

с ръце безбройни от стъбла и корени.

Автор: Надя Попова