Пътешествието, дълго хиляди ли, започва с една крачка“
(Лао Дзъ, VI в. пр.н.е.)
С Петър Георгиев Рей си говорим за Пътя – за онзи вечен стремеж на човека да се движи напред, да открива нещо ново и да стигне до целта, която си е поставил. Вселенските закони се определят от вечното движение на дух и материя. Всичко се движи, развива, еволюира… Петър Георгиев Рей е от хората, които следват своята цел с постоянство и увереност за избора си. Крачка по крачка, с много труд и преодоляване върви по своя Път. Към своя Еверест. С ясното съзнание, че това е посока без връщане. И знае цената за това. Защото „когато си избран от съдбата, думата „завръщане“ е немислима. На теб ти е даден шансът да тръгнеш, но ти е отнета възможността да се откажеш“.
Всяка извървяна крачка му носи опитност, знание и мъдрост. За него достигането до върха не е самоцел, а възможност за усъвършенстване чрез проникване в непознатото. Да го извърви не по утъпкани пътеки, а да открива сам посоката, за да има истинско удовлетворение от свършеното. За цената да бъдем различни; за вярата в нас самите; за мечтите и крилете с които политаме към тях; за цената на примирението; за предразсъдъците; за приятелствата и предателствата; за таланта и посредствеността и още много – Петър Георгиев Рей ни дава възможност да разберем в последните му две книги „Планината“ и „Пътят“. Това е философско прозрение за живота, достигнато по трудния начин на преживяното. И затова е толкова истинско. Интересен е художественият похват, който авторът е избрал, за да ни покаже различните опитности, до които е достигнал, пречупени през гледната точка на отделните герои. Подтиква ни към размисъл за философски понятия от различен ъгъл на оценка. Опитва се да навлезе в мислите и психиката на обикновените хора, вглеждайки се дълбоко в същността на поведението им. Така по Пътя открива човек, който слуша тишината и се вслушва в гласа на мълчанието, за да усети „пулса на премълчания страх“. В тишината можем да чуем най-важните неща – там, дълбоко в душата ни, която знае отговора на всички въпроси. Стига да можем да й дадем шанса да говори. Чрез метафората с птиците, човекът, които ги храни, ни внушава как хората се правят зависими от някого чрез щедрост. Думите на малкото момче, което среща към върха: „Искам да изкача планината, за да видя дали светът свършва от другата страна“ са доказателство за истинския смисъл на стремежа към познание, без да се замисляме каква е цената за това. За смелото безрасъдство на едно дете, което живее във всеки един от нас, но само детето има смелостта да го извърши.
Най-трудно е да накараш емоцията да се подчини на разума, когато това е нужно за постигане на целта. Петър Георгиев Рей го прави с един прецизиран компромис, с баланса на творец, чието изкуство се захранва от емоционалните преживявания. По един труден и изстрадан начин той открива и своето призвание да рисува. То е художествен израз на духовното му търсене, който се ражда от вика на другия подтиснат талант в него – на актьора. Авторът налага свой собствен стил в съвременната художествена абстракция. Разпознаваем и търсен, заради уникалния си подход към визията и неподражаемостта на внушението. Това, с което философията на житейския му път го е обогатила, той пресътворява и в абстрактното художествено изкуство. И ако към своя връх в живота той върви нагоре, то в изображението на платната навлиза навътре в пространството на многоизмерните същности. В хаоса на материята търси смисъла на космическия порядък. Картините му излъчват енергия, която се завихря и върви по спиралата на висше метафизично измерение, преминавайки през портала на времеви и физически граници. Защото неговият поглед е там – в енигмата на вселенските закони, в които търси загадъчните кодове на сътворението, но до които стигат само избрани. Художникът по своеобразен начин налага светлината в картините си. Почитател на абстрактния бароков стил, той умело използва тъмните цветове, на фона на които се отразяват абстрактните елементи, обляни в светлина и загадъчност.
С.Г.: Нека започнем с това, че 35 години живееш в Канада, но си запазил изключителното си усещане за връзка с език и фините нишки, които не са прекъснати с мястото, на което духът ти е избрал да се появи. Как извървя пътя до успеха, преодолявайки физическите и духовни разстояния между два континента, които водят в различни посоки?
П.Г.Рей: Когато започнах да пиша книгите си установих колко богат е нашия български език. Моята съпруга е българка и вкъщи си говорим на български, това също помогна многобройните години на емиграция да не се отразят негативно на ползването ми на кирилицата. Ние много искахме детето ни също да говори български, и сега сме горди със съпругата ми, че Софи владее родния ни език перфектно. Едно от нещата, които взривяват моя гняв, е когато чуя, че някои български родители тук избягват да учат децата си на родния ни език. Тези хора не могат да осъзнаят, че колкото и незначителен да им се струва българският, в един момент точно той може да се окаже “спасителния пояс”, който да даде на децата им възможност за неподозирана професионална реализация, или пък за пълноценна наслада на нашия роден театър и литература. Нито едно допълнително средство за комуникация не е излишно.
Както за повечето емигранти, особено от първата вълна, адаптирането на “новият континент”, не беше лесно. Най-бързо се реализираха тези хора, които обединиха различията на двата континента. Те взеха от Европа ТРАДИЦИЯТА, а пък от Америка бързата СКОРОСТ и ПРАКТИЦИЗЪМ.
По въпроса за успеха, бих казал, че пътят към него е безкраен, защото постигането на една цел води до друга. Това има еволюционно, но и пагубно въздействие върху човешката амбиция. Еволюционно – защото поражда желание за покоряване на друга, по-висша цел. Пагубно – защото този процес се превръща в пристрастие. Всеизвестно е, че страстта подканя към увеличаване на риска и понижава използването на здравия разум. С две думи, непримиримата амбиция често води до върхове, от които обратен път няма. Ако знаете колко замръзнали тела има в подстъпите на Еверест! Но… ах, колко вълнуващ е пътят, водещ към реализиране на мечтите ни! Дори той да е последният път, който извървяваме!
Както казва поетът Чарлс Буковски: “Don’t start. If you start, you have to go all the way. All the way!”
С.Г.: Твоето изкуство е многожанрово – започваш като професионален актьор, пишеш няколко великолепни книги, една пиеса и стигаш до съвършенството на изказа си чрез рисуване. Вроден талант или трудно извървян път?
П.Г.Рей: Най-красивите и пълноценни неща в изкуството започват с вроден талант. Но е измаммно да се мисли, че той е достатъчен за постигането на уникалност и неповторимост в една творческа еволюция. Вроденият талант е първата светлинка, която посочва пътя, по който трябва да тръгне облагодетелствания от съдбата творец. По този начин тази светлинка му спестява периода на търсене на себе си. Тя го грабва за ръка и го повежда напред, но без упорит труд, постоянство и вяра, тази светлинка постепенно започва да гасне, защото е осъзнала, че е облагодетелствала погрешен човек. С вроден талант и упорит труд се постигат гениални неща. Само с упорит труд се постига добър професионализъм.
Имам чувството, че дори в майчината ми утроба съм искал да бъда актьор. Още в първите класове на основното училище аз осъзнах, че ме владее нещо, което хората наричат талант. Актьорски талант. От този момент аз не мислех и не мечтаех за нищо друго. Аз се понесох като едно “камикадзе” към свещенната цел, без дори за миг да помисля за “авариен изход”, в случай, че не ме приемат да уча в Театралната Академия.
Това, което ми помогна да не катастрофирам е, че аз не само си мечтаех, но и правех всичко възможно да участвам в училищните театрални представления и рецитали. Почти всяка вечер след училище аз също ходех на театрален кръжок или пък на художествено слово в младежкия дом в Перник. Това много ми помогна, още като ученик, когато съм на сцена да имам самочувствие и да мога да контролирам емоциите си. След като ме приеха във ВИТИЗ, много хора ми казваха, че аз съм първият мъж от Перник, който е приет да учи там. Склонен съм да вярвам на това твърдение, след като аз лично не познавам, или пък да съм чувал за такъв човек. За жалост, след като емигрирахме, аз бързо осъзнах, че с лесно доловим акцент, винаги ще бъда на резервната скамейка. Това ме провокира да потърся друг талант в себе си, който ще може да замести любовта ми към актьорската професия. Оказва се, че повечето хора таят в себе си различни таланти. Стига само да се осмелят да ги потърсят. Така стана и с мен. Никога дори не съм подозирал, че мога да рисувам. А пък точно то – рисуването, се оказа моето спасение!
С.Г.: Какво е усещането ти на сцената, когато си имал възможност, чрез превъплъщение в роля, да внушиш и промениш нещо – в публиката и в себе си?
П.Г.Рей: Един от най-неповторимите моменти в актьорския ми период, е когато работех върху определена роля. Целият процес в изграждането на психологическото и физическо поведение на героя беше вълнуващ и много интересен. Аз вървях по улиците и наблюдавах хората, техните движения, походки, реакции, вслушвах се в различните гласове и смехове, и ги запаметявах. Другият вълнуващ момент бе, когато усещах затаения дъх на публиката в драматична развръзка в пиесата или пък неудържимия й смях в комедийни ситуации. Актьорската професия е една от най-прекрасните, но и една от най-жестоките. Прекрасна, защото почти всяка вечер се прераждаш в друг човек, като запленяващо изживяваш неговите радости, или пък убедително пресъздаваш неговите разочарования. Да разсмиваш или пък разплакваш публиката, е преживяване, което не може да се пресъздаде с думи, то трябва да се изживее. А пък е жестока, защото всичко това, което се ражда по време на представление умира след спускането на завесата. Неповторими импровизации и мигове на вдъхновения се раждат и умират в една и съща вечер. Много страдам, че изоставих актьорската си професия. Тази тъга по нея започна постепенно да отравя удоволствието ми от всички други мои постижения. Човек никога не трябва да изоставя най-голямата си любов, защото независимо къде се намира той, тя рано или късно неизбежно ще достигне до него и ще му напомни за себе си. Това напомняне е най-болезнено, защото изминалите години са романтизирали тази любов и спомена за нея ни връща само към най-красивите и вълнуващи преживявания. Тази любов се завръща в съзнанието ни, за да ни съблазни с това, че красивите моменти могат да се повторят. Но много често, за жалост, завръщането в миналото с желание да го повторим, е само една неосъществима мечта. Въпреки всичко, аз желая да се завърна на сцената, било то за триумф или пък за поражение.
С.Г.: Книгите ти „Пътят“ и „Планината“ са уникални произведения. Носят отпечатъка, освен на болката и удовлетворението от надмогнатото и преживяното, но и една истинска мъдрост и познание за философията на битието. Какво те провокира да ги напишеш?
П.Г.Рей: Повече от двадесет години се подготвях за написването на “Пътят” и “Планината”. Такива книги не могат да се напишат само чрез творческо вдъхновение, за тях е нужен богат житейски опит. През всичките тези години аз анализирах моите постъпки, в които съм печелил или пък губил. Както също анализирах успеха и погрома на други хора. Исках да си отговоря кои са причините да печелим и кои са причините да губим. Сега връщайки се назад във времето от гледната точка на опита който имам, осъзнавам, че причината за повечето ми погроми съм аз самия. А толкова дълго мислех, че причината не съм аз, а някой друг. Ще дам един пример: Веднага след като завърших ВИТИЗ имаше конкурс в Народния театър за млад актьор. Аз се явих и на първото прослушване изиграх комедиен монолог. Комисията възторжено аплодира моето изпълнение и вече имах усещането, че с единия крак съм в театъра. Моят адреналин скочи на 100, почувствах се неудържим и моят разум отстъпи място на моите емоции. А в такива моменти се допускат фатални грешки. Председател на комисията беше Стефан Данаилов, по същото време той играеше Хамлет в Народния театър. И не го играеше добре. Скришом бях гледал репетиции, както и представлението след премиерата. Когато ме попитаха да изиграя и драматичен монолог аз, воден от моя адреналин, убедително отговорих, че ще изпълня един от монолозите на Датския принц. Комисията се спогледа помежду си, защото това беше повече от предизвикателство към Стефан Данаилов. Без да осъзнавам, че колкото и добре да изпълня монолога, това вече нямаше значение, аз бях обречен. Обречен не толкова поради актьорския ми талант, а поради моята самозабрава. Не ме взеха в театъра и дълго време проклинах комисията за този погром. Години след това, когато гневът ми вече бе постихнал, аз трезво и честно анализирах моята постъпка. И в резултат на този анализ не бе трудно да установя, че аз самият бях основната причина в момента да не играя в Народния театър. Често си спомням тази случка, която щеше да поведе живота ми в коренно различна посока. Аз нямаше да емигрирам, ако вече играех там. Но съдбата, явно имаше други планове за мен. Тя бе решила да ме направи художник и писател. Както споменах, трябваше ми повече от двадесет годишна подготовка за “Пътят” и “Планината”, но процесът на реалното написване трая точно две години. Това беше един от най-щастливите периоди в живота ми. Аз чаках с нетърпение настъпването на следващия ден, за да продължа да пиша. Няма нищо по-красиво от това да чувстваме, че живота ни има мисия. Когато приключвах последните редове на втората книга аз започнах да плача, не исках този процес да свършва. Две години бях под въздействието на най-красивото опиянение – да чувстваш, че не живееш напразно. Сигурен съм, че тези книги ще помогнат на много хора, които се намират на кръстопът и имат нужда от окуражаване и ръка, която да ги поведе към осъществяване на мечтите им.
С.Г.: Чрез оригиналния си подход да изградиш метафоричната образност чрез персонажите, които лирическият ти герой среща, вървейки към целта, се внушават философски прозрения, представени през различна призма на пречупване. Каква е цената, която си платил, за да достигнеш до тях?
П.Г.Рей: За да стигнем до прозрение ние неминуемо плащаме някаква цена. Но ако сме полезни на себе си или на някой друг с това прозрение, платената цена загубва своята стойност.
С.Г.: В „Планината“ споделяш, че „разстоянието ни отдалечава от нашето минало, но не от нашите спомени“. Това ли е разликата между връщане (назад) и завръщане (към нещо по нов начин)? Ако човек се завърне, за да даде – това значи, че той е извървял пътя успешно. Но ако се завърне, за да вземе – означава, че не е трябвало изобщо да тръгва. Ако разочарованието от новия свят го е подтикнало да се завърне в разочарованието, което е напуснал, това означава, че причината за неговото неудовлетворение не е в средата, която го заобикаля, а в него самия. Но ако той се завърне, за да сподели своя опит и своето богатство, това означава, че неговата амбиция се е превърнала в благородност. Тогава хубавите спомени само ще го зареждат с нова енергия, а няма да го натоварват с тъга по безвъзвратното.
С.Г.: В твоите послания – и в абстрактната живопис, и в книгите ти – вървиш по „неутъпкани пътеки, там където няма следи от чужди стъпки“. Но светът е един и същ от сътворението си и не са ли различни само хората и начините, по които ще се извървят едни и същи пътеки до върха?
П.Г.Рей: Още от малък аз не се вписвах в неща, които са общоприети. Както и общоприетите мнения не можеха да повлияят на решенията ми. Например, беше общоприето, че влизането във ВИТИЗ е почти невъзможно, ако нямаш връзки. Но аз не се съобразих с това и кандидатствах. Подобно беше и преборването ми със заобикалящия ме скептицизъм, когато реших да тръгна по несигурния път на художник. Сега се радвам, че чуждите предсказания за погром не ме обезкуражиха. Да, пътищата до върха са подобни. Разликата е в извървяването. Има хора, които са склонни на компромиси и това ускорява вървежа им. Други се придвижват по-бавно, но пък с достойнство. Разликата при двата вида е тази, че първите достигат до върха сами, а пък другите с хора, които ги обичат.
С.Г.: В картините си налагаш един безспорно уникален стил, който е разпознаваем и харесван. Постоянството ли е ключът към това?
П.Г.Рей: Успях да постигна стил, който е по-различен, защото не изневерих на моята интуиция. Тя ми подсказваше, че за да бъде уникален един творец, той не трябва да повтаря това, което е направено преди него, а да го надгражда. Разбира се, не е възможно да се избегнат влияния от други артисти, които харесваме. В това няма нищо лошо. Лошото настъпва, ако не намерим сили да се преборим с притегателната сила на тяхното творчество. Ако тази притегателна сила се окаже по-силна от нас, ние винаги ще СЛЕДВАМЕ, а няма да ПРОПРАВЯМЕ. Разбира се, постигането на уникален стил е свързано не само със смелост и саможертва, но и с много работа, но най-важното – ВЯРА!
С.Г.: Каква е твоята мярка за изобилие и недостатъчност?
П.Г.Рей:
Когато чашата започне да ти прелива често – това значи недостатъчност.
Когато никой не може да направи така, че да ти прелее чашата – това значи изобилие.
С.Г.: Свободата за теб какво е?
П.Г.Рей: Ако можеш да правиш това, което обичаш, колкото искаш и когато поискаш – това значи, че си свободен човек!
С.Г.: Докога ще продължи преодоляването?
П.Г.Рей: Постигането на всяка нова мечта е свързано с нови предизвикателства. Преодоляването свършва в момента, в който спреш да постигаш мечтите си.
С.Г.: Какво е разгадал и какво още търси „Мислителят“ и философът Петър Рей в безкрайната вселена на абстрактното изкуство?
П.Г.Рей: Разгадах, че абстрактното изкуство наистина може да бъде една вселена. Търся всичко друго но не и покой.
Снежана Галчева – зам.главен редактор на в-к „България СЕГА“, президент на Конфедедерация на българските културни организации и дейци в чужбина и председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
Снимки: Личен архив
Уважаеми читатели,
Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com (24/7)
За да получавате информация 24/7 ни последвайте във фейсбук!
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
